Общуване
Концерт на квинтет „Пилекадоне“ в зала 9 на НДК – бутиково фестивално събитие на картата на развълнуваната ни столица. Бутиково по един „техен“, на „пилекадонци“, начин. Имат своята история, своите перипетии, известно време квинтетът не е съществувал, всеки от музикантите търсил своите музикални и житейски пътища – някои в Германия, други – в Пловдив. И се събират отново – защото (с тези думи бе открита вечерта от флейтистката Мила Павлова) „Пилекадоне е кауза“. Нейният кратък разказ за квинтета създаде правилната атмосферата, която се променяше „ в движение“ и именно тази динамика в музицирането, в поведението и в общуването придаваше най-осезаемия чар на концерта.
Програмата се беше „сбрала“ в първата половина на XX век. Камината на крал Рене на Дариус Мийо – „култова и неизбежна“ за този тип състав творба. Създадена първоначално като филмова музика, при това за любовен филм, тя бе поднесена с цялото очарование на загатнатия поедин неподражаемо авангарден начин (тук Дариус Мийо е в пълния си блясък) чар на френската провинция. Бързите части им се удаваха по-добре, при по-спокойните на моменти губеха вниманието на публиката, но при Хиндемит това вече бе преодоляно, а Приказката за трите града на Бил Холкомб беше блестящо поднесена, Лондон, Ню Йорк и Париж буквално „оживяха“, за да се стигне до запомнящия се финал – далеч не лесните Пет лесни пиеси на Денис Агай.
Музикантитеот „Пилекадоне” - различни по подходящ за спойката на един квинтет начин, те постепенно изплуваха от общата звучност:изисканата, елегантно фразираща Мила Павлова(флейта), импулсивният, търсещ свобода на изказа Веселин Пиперов (кларинет), Валентин Методиев – обоист с изключително красив и изразителен звук, прекрасен тандем с фагота на Сабина Йорданова в моментите, когато заедно извайваха фрази, и стабилният Ясен Теодосиев (валдхорна). Всеки на своето място, със своята (различна) „доза“ артистизъм. Хубав беше жестът към техния учител Константин Чилев, който беше в залата.
Акцентите– такива имаше, където трябваше (и рядко където не трябваше) и в музиката, в яркостта и характеристиката на отделните творби, и в наистина впечатляващия синхрон на петимата музиканти, и дори в аксесоарите. Добро беше решението да няма класически антракт на концерта – „само няколко минути“, през които музикантите добавиха един цилиндър (точната „щипка“ театралност) и пет еднакви вратовръзки. И точно тази комбинация от елегантните вечерни рокли и фриволните вратовръзки онагледяваше музикалните препратки и контрасти на вечерта.
Общуването с публикатани води към следващия концерт. При „Пилекадоне” това общуване най-естествено се получаваше при Венелин Пиперов, а при дамите с красиви имена Грациела Вълчева-Фиеро (мецосопран) и Венециела Найденова (пиано) тази роля бе отредена на пианистката. Много и интересни факти разказа тя, преди да започне концерта, за жалост, доста хаотично. Програмата беше изключително интересна, много труд се крие в нейното съставяне, в поставянето й в цялостния контекст на времето, в което е творил Верди (на неговата 200-годишнина е посветен този проект, който ще бъде издаден на диск) – внимателно подбрани и логично подредени творби не само от Верди (включително негови произведения за пиано, открити съвсем наскоро), но и от Белини, Доницети и Росини. Впечатляващ усет за градене на програма, показващ комплексността на знанията и търсенията от страна на Венециела Найденова. Всичко, казано дотук обаче, щеше да е само теория без Грациела Вълчева-Фиеро – прекрасна певица, красив глас, нюансиран, изравнен, прелестни низини, семпла, но достатъчна театралност, бързо преминаване от една емоция в друга (тъжни и тъмни бяха повечето творби – такъв е бил житейският период за Верди, но имаше и няколко неаполитански песни, където проблясваше и светлата „страна“ на мецосопраното). Импозантно и задържащо вниманието присъствие на сцената.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
