Около Варгас Льоса
Разговор с писателите Рикардо Сумалавия (Перу) и Амир Валие (Куба), участници в семинара по повод посещението на Марио Варгас Льоса в България и удостояването му с почетна докторска титла от Софийския университет (вж. бр.19 от 24 май 2013 г.)
Марин Бодаков: Когато за първи път се докоснах до творчеството на Марио Варгас Льоса, съм бил в гимназията - и това стана с романа „Кой уби Паломино Молеро?“. Не беше добро начало. И затова се питам кой роман бих могъл да препоръчам на собствените си студенти като най-добър вход към творчеството на Варгас Льоса; кой негов роман ще им гарантира още срещи с книгите му?
Рикардо Сумалавия: Какво би харесал чуждестранният млад читател, зависи много от неговата култура и не толкова от познаването на перуанския контекст, в който се развива действието на повечето романи на Варгас Льоса. Казвам го от опит, защото съм преподавал в Южна Корея, а в момента преподавам в Университета в Бордо. В Корея много се интересуваха от „Литума в Андите“, защото пресъздава сложната душевност на индианците. Докато моите студенти във Франция харесват най-вече „Леля Хулия и писачът“ и „Панталеон и посетителките“ – два романа, в които има хумор и еротика. Първият роман на Варгас Льоса, който прочетох, беше „Леля Хулия и писачът“. Бях на около 13 г., когато го подариха на баща ми. Много ме впечатли. Навярно за юношата, който тепърва ще бъде изкушен от литературата, най-привлекателен е именно този тип повествование...
Марин Бодаков: В него може да разпознаем еротичните си тревоги, потопени в масовата култура.
Лили Табакова: Предполагам, че ситуацията в Куба е съвсем различна, защото там след случая „Падиля“[1] Марио Варгас Льоса беше забранен.
Амир Валие: В момента живея в Германия, но съм се срещал с читатели на Варгас Льоса в Италия, Франция и Испания. Като цяло, младите хора предпочитат именно тези два романа, за които говорихме, както и „Възхвала на мащехата“, роман, в който писателят се заиграва с еротиката, литературата, изобразителното изкуство, с масовата култура. За съжаление, в немските университети с разочарование се сблъскваме с факта, че никой не успява да прочете „Война на края на света“. В Куба, макар Варгас Льоса все още да е забранен, той е авторът, който най-много е повлиял на последните три поколения писатели. Може да изглежда странно, но макар на острова той да не е публикуван, няма писател, няма интелектуалец, който да не е запознат с цялото му творчество.
Марин Бодаков: А кои са най-печатаните в Куба автори. Онези, които, парадоксално, нямат влиянието на Льоса? Да не би Гарсия Маркес?
Амир Валие: Със сигурност той е много по-влиятелен от Гарсия Маркес. Последният има договореност с Куба всичките му романи веднага да се публикуват в масови тиражи, а той дарява своите авторски права. Но в Куба за писателите, родени след 1960 година, съществува самозабрана – стремим се да се разграничим от методите на работа на авторите от т. нар. „бум на латиноамериканската литература“. Изключение обаче правим за Варгас Льоса, донякъде и за Кортасар. Това, което всички се стараят да избягват, е „магическият реализъм“.
Марин Бодаков: Защо неизбежно споменаваме Маркес? Дали неговото неглижиране не се дължи на факта, че неговата литература много по-лесно бива усвоявана от масовата култура? Че той е превърнат в мит, направо в синоним на литературата? Маркес е монолитен, за разлика от неуловимия Льоса...
Рикардо Сумалавия: Ако говорим само за прозата на Гарсия Маркес, тя е много по-хомогенна. Същото може да се каже за Карлос Фуентес. И затова ми се струва, че те някак си остаряват по-бързо или по-малко интересуват по-младото поколение. Това, разбира се, е спорно мнение. За разлика от това, романите на Варгас Льоса са много различни един от друг; всеки следващ роман, който той обявява, че пише, предизвиква големи очаквания, защото не се знае какво ще поднесе този път. За някои може да се окаже лош роман, но винаги ще бъде различен.
Марин Бодаков: Нобеловият комитет има интересна формулировка за присъждането на тази отдавна очаквана и безспорно заслужена от Варгас Льоса награда. Но формулировката е преди всичко политическа.
Амир Валие: Да ме извинят академиците от Шведската кралска академия и някои други нобелови лауреати за литература, но смятам, че от много години тази награда не се е давала на човек, който да е дал тласък, да е дал ново движение не само на писаната на испански литература, а изобщо на литературата в цял свят. Разговарял съм с африкански, индийски, арабски, португалски писатели – и всички признават, че единственият сред нобеловите лауреати, който им е повлиял, е Варгас Льоса. Винаги ги питам какво тогава става с Гарсия Маркес. Те го виждат като близък до своята култура, защото магическият реализъм би могъл да се срещне и в Индия, и в Африка, навсякъде. Но въпреки това, първите произведения на Варгас Льоса оставят дълбока следа. Например, иракски писатели са споделяли с мен, че произведения като „Градът и кучетата“, „Зелената къща“ и „Разговорът в катедралата“ просто са преобърнали цялата проза в тяхната страна през 70-те и 80-те години. И заради трактовката на темите, но най-вече заради иновативната структура.
Марин Бодаков: До какво най-често медиите по света редуцират образа на Варгас Льоса? Какво от цялото богатство в неговия стил и мисъл избират като най-представително за него? За да го четем, трябва ли да знаем биографията му?
Рикардо Сумалавия: За предпочитане е да се познава миналото на политическата личност Варгас Льоса. Той е писател, който непрекъснато търси. Например, някои противопоставят Варгас Льоса от времето, когато развива теорията си за „тоталния роман“, обхващащ всички аспекти на действителността, на Варгас Льоса, който пише по-кратки романи и заема елементи от масовата култура, от криминалния жанр, от киното. Разбира се, трети предпочитат „Тетрадките на дон Ригоберто“, който, освен еротичен, е и роман на идеите. Макар да е продължение на „Възхвала на мащехата“, това е съвършено различен по своя дух роман.
Рикардо Сумалавия: Така е, без дори да стигаме до анализ на есетата и журналистическите му работи, нито да споменаваме неговите театрални пиеси.
Марин Бодаков: А журналистическите му работи до каква степен са влияли върху писането му на чиста литература? Има ли пренос на теми от едното на другото място?
Амир Валие: Да, но струва ми се, че дори не бива да се разделят двете неща. Варгас Льоса минава през едно идеологическо развитие, в което журналистиката и художествената му проза вървят паралелно. Могат да се набележат много моменти на съвпадение. Струва ми се, че в периодите на най-експериментаторските му търсения може да се забележи и активиране на журналистическата му дейност. Или на писането на литературоведски есета. И затова смятам, че за него журналистиката е допълнение към целия му творчески процес. Напоследък в авторската колонка, която води във вестник „Ел Паис“, особено го вълнуваше новият подем на социализма в Латинска Америка. И успоредно с това написа романа „Мечтата на келта“, в който разглежда проблема за провала на социалните утопии. На практика, прехвърля журналистическите си размишления за силата на идеологията, за грешките, за надеждите, претворява ги в художествено произведение. За съжаление, днес журналистиката е идеология. Следствие от това е едностранчивата и често пъти изкривена трактовка на казаното от Варгас Льоса. Десницата се възползва от изявленията му, които са й угодни. Докато крайната левица го сатанизира.
Марин Бодаков: Четох, че той е знаме на икономическия либерализъм.
Амир Валие: Именно. Това е причината често левицата да го превръща във враг, дори да се опитват да отрекат неговото писане, литературното му творчество заради политическите му позиции. Разбира се, има по-умерени леви вестници, по към центъра – немски, италиански, както и някои испански и латиноамерикански, които разбират, че Варгас Льоса е изключителна личност, която не може да бъде отречена с лекота. И вместо да го атакуват, също се възползват частично от неговия политически дискурс. И винаги правят вметка, с която казват: „За съжаление, той говори неща, които обслужват десницата“.
Лили Табакова: Нека поговорим за вашето поколение писатели. Казахме вече, че искате да се разграничите от „бума“ и най-вече от магическия реализъм. Това отцеубийство ли е, желание да се самоутвърдите ли, като поставите рязка граница между вас и твърде славното минало? Известни са ни манифестите на мексиканците от т. нар. поколение Crack в Мексико. Или на McOndo в Чили…
Рикардо Сумалавия: Що се отнася до Перу и младите автори, които познавам – никой от тях не казва декларативно, че се разграничава от Варгас Льоса или че се отдалечава от него. По някакъв много естествен начин моето поколение и следващи след него приехме, че сме различни – като творчески процес и като литература, която създаваме – тоест, не се наложи да извършваме това отцеубийство, което новите поколения извършват.
Амир Валие: Аз съм от писателите, родени през шейсетте години. През 1997 г. няколко испански издателства организираха в Мадрид „Първа среща на латиноамериканската проза“. И поканиха всички нас – мексиканците от Crack, както и други писатели, включени в някои антологии с идеята да отразят новата проза. Най-странното беше, че пресата отново започна да ни съпоставя с „бума“ – нарекоха ни бейби бум. Това, разбира се, предизвика у нас много негативна реакция. Ние искахме да кажем, че издателствата и академичната общност не бива да продължават да ни гледат през призмата на предишното поколение. Отивахме в Испания с книгите си, представяхме ги на издателствата – и без да са ги прочели, питаха: „А вие как пишете? Като Гарсия Маркес, като Карпентиер, като Карлос Фуентес, като Рулфо?“. За да ни приемат, трябваше да пишем като някой от тях. Единствено испанското издателство „Ленгуа де трапо“ – първото издателство, което започна да ни публикува в Испания, се опитваше да покаже, че има друга литература, която не е срещу бума, а просто е различна.
Лиляна Табакова: Амир, за теб знаем, че си носител на литературна награда на името на Марио Варгас Льоса.
Амир Валие: Да, тази награда бе учредена първоначално от университета в Мурсия. Спечелих я през 2006 г. По отношение на писането, аз също имам някои непоклатими навици. Например, винаги започвам ново произведение два дни след рождения си ден, който е на 8 декември. Два дни след махмурлука... А романът, който спечели тази награда, е за Фидел Кастро, нарича се „Смъртта на Фидел“. И го написах в Куба, в абсолютно мълчание, без да го покажа на никого. От няколко години ходех по хаванските улици и винаги, когато чуех коментар на някой кубинец върху кубинската история, го записвах. Един ден ме посети мой приятел, погледна записките ми и каза: „Ама ти си имаш цял роман!“. Започнах да ги организирам по хронологичен ред – има истории, които са свързани с началото на революцията, както и с всичко, случващо се през последните години – след като ги подредих, си дадох сметка, че всички са свързани с Фидел Кастро. Не си го бях поставил за цел. Тогава казах на своя приятел: „Ти си луд! Как ще напиша роман за Фидел Кастро, докато живея в Куба?“. В продължение на две години, та дори и повече, записките все си оставаха така... През 1999 г. ме поканиха в Доминиканската република, точно когато Варгас Льоса представяше „Празникът на козела“. И понеже не разполагах с пари, за да си купя тази дебела книга, един мой приятел доминиканец ми я подари. Когато я прочетох, нещо пламна в главата ми. Прочитайки „Празникът на козела“, си дадох сметка, че все пак мога да напиша роман за Фидел Кастро. И докато се връщах, още в самолета, ми хрумна първият абзац. В онзи момент нямах върху какво да пиша... Носех със себе си книга на Хоакин Балагер (бивш президент на Доминиканската република и един от героите в „Празникът на козела“), прекрасен роман, който се нарича „Лос карпинтерос“ („Ковачите“) – първата страница беше празна и го записах там... За шест месеца написах книгата. Завърших я през юни 2005 г. Започва с изречението „Фидел умря“. Това е обобщение, връщане към историята на Куба от въображаемия момент на смъртта на Фидел Кастро. Изпратих го на моя литературен агент, направиха връзката с издателство „Планета“, но го задържаха, не го пуснаха веднага, защото аз живеех в Куба и можеха да ме обвинят, че само чакам Кастро да умре. Така, по стечение на обстоятелствата, заминах в изгнание. И изведнъж един ден видях, че има литературен конкурс за роман на името на Варгас Льоса... Сякаш наистина има някаква мистична връзка и нещо ми подшушна: „Изпрати книгата точно на този конкурс“. А когато спечелих конкурса, Викторино Поло - преподавател от Университета в Мурсия, по чиято инициатива е учредена наградата, ми призна, че това е бил един от малкото пъти, когато журито е гласувало единодушно.
Рикардо Сумалавия: Моята история е много по-различна, но въпреки това има нещо, което е общо. Житейският опит и университетското образование ми създадоха двойствена самоличност. От една страна, роден съм в центъра на Лима и е логично, че се идентифицирам с местата, където романите на Варгас Льоса се развиват. По времето, когато започнах да пиша, на мода бяха писателите, които се противопоставяха на академичните методи и се интересуваха най-вече от ежедневието, от градския бит, силно повлияни от Буковски. Но немалко писатели смятаха, че този разговорен стил на писане вече се е изчерпал. Поради житейската си ситуация - от една страна, моята принадлежност към академичната общност, от друга, това, че живея в центъра на Лима - ме тласна да пиша разкази, в които да се опитвам да обединя двата различни свята – на градския бит и на университетското мислене и писане. Разсъждавах много върху процеса на писане, на създаване на образ, върху възникването на идеята и нейното обработване като литературен, а не като житейски феномен. За мен бе много любопитно как тези два слоя се развиват паралелно. Мисля, че така намерих своя специфичен глас. Разбира се, той отразява моите интереси – проблемите на града, поведението на хората в градското пространство, семейните истории. Освен това, в Лима, като във всеки мегаполис, има нещо гротесково, подчертано мрачно и страшно, което също ме привлича. И моите търсения са насочени именно към това как в подобно пространство се изгражда идентичност...
15 май 2013, София
Амир Валие (Гуантанамо, Куба, 1967) е писател, литературен критик и журналист. Членувал е в Съюза на кубинските писатели и в Съюза на кубинските журналисти. Негови книги са публикувани в Куба, Испания и много латиноамерикански страни, а също така и във Франция, Италия, Швеция, Сирия, САЩ и Канада. Понастоящем живее в Берлин.
Рикардо Сумалавия (Лима, Перу, 1968) е писател и университетски преподавател. Преподавал е испански език и литература в Перу и Южна Корея, понастоящем работи в Университета в Бордо. В Лима провежда ежегодни курсове по творческо писане. Негови произведения са преведени и на френски език.
[1]Еберто Падиля (1932 - 2000) е кубински поет, първоначално ентусиазиран привърженик на революцията на Кастро. Проблемите му започват, когато през 1968 г. стихосбирката му Извън играта печели наградата на Съюза на кубинските писатели, но ръководството на тази институция изразява несъгласието си с избора на журито, тъй като преценява, че е идеологически некоректна. През 1971 г., след един рецитал, поетът е арестуван заедно със съпругата си, поетесата Белкис Куса Мале. Обвиняват ги в подривна дейност срещу правителството. След 31 дни в затвора, Падиля прочита на събрание на Съюза на писателите своята „Самокритика“, в която се самообвинява в контрареволюционна дейност и се отказва от стихотворенията си. Този случай поставя край на „идилията“ между Кастро и прогресивно настроените интелектуалци. Варгас Льоса е един от тях, който, заедно със Симон де Бовоар, Маргерит Дюрас, Хулио Кортасар, Карлос Фуентес, Хуан Гойтисоло, Алберто Моравия, Октавио Пас, Хуан Рулфо, Жан Пол Сартр, Пиер Паоло Пазолини, Сюзан Зонтаг и др., подписва отворено писмо до Фидел Кастро, който, от своя страна ги обвинява, че злословят и злепоставят страната му. Този случай е причина и за взаимното охладняване между Варгас Льоса и Габриел Гарсия Маркес, който остава верен докрай на кубинския лидер.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
