По острието на бръснача
На всеки се е случвало да изпитва напрежение поради неизвестността и неяснотата на определена ситуация – шумове в тъмна гора; висене в заседнал асансьор при внезапно спряло електричество; стъпки на човек зад нас в късните вечерни часове... Или пък дебнеща клопка в тоалетната на галерия, където неочаквано светлината се оказва заплашително червена, някъде откъм ъгъла се чуват гласове и звуци, а всички отчаяни опити да откриеш работещ ключ за „нормалното” осветление, се оказват неуспешни.[1] Всичко това предизвиква усещане за тревожно очакване нещо да се случи. Често подобно очакване е „възпитано” от черните хроники в медиите, от книгите или киното и е особен конструкт на психиката и нервната ни система. Човек явно изпитва нужда от изкуствено покачване на адреналина, от драматизиране на момента, от съпреживяване на някаква емоция (най-вече страх), от проследяване на сюжетна линия, която води до разрешаване или задълбочаване на конфликта добро-лошо, позитивно-негативно.
Именно върху механизмите за въздействие на съспенса в киното (но и в психологически аспект) е изградена концепцията на изложбата „За съспенса или как се скрива бомба под масата” (галерия „Васка Емануилова”, 24 май-23 юни 2013). Кураторът Владия Михайлова изхожда от т.нар. „теория за бомбата” като един от начините за постигане на съспенс в киното, описан от Алфред Хичкок: публиката трябва да бъде емоционално въвлечена в действието, като бъде държана в напрежение. А състоянието на напрегнатото очакване, както се дефинира съспенсът, в изложбата е зададено като основен подход при конструирането на разкази, но в по-широк план. Водещ тук е въпросът не кога, а как ще избухне бомбата. Целта на проекта e зрителят да се почувства достатъчно отстранен от някаква сюжетна линия, за да изпита не въвличане и идентификация с действия и образи, а рефлексия. Тоест чрез наблюдение, отчитане и анализ той да разкрие как работят механизмите за манипулиране на съзнанието.
Освен демистифициращ ефект, в изложбата има много добре намерен баланс и допълване между представените произведения и позициите, от които изхождат авторите. Част от работите са познати на публиката, други са създадени специално по този повод, като всички (пряко или индиректно) използват кино- и рекламното внушение за постигане на желаното въздействие. Калин Серапионов („UCS”, 2011, видео) и HR-Stamenov („148 кв.”, 2013, видео инсталация) са заложили на съвсем изчистен, праволинеен образ и действие на принципа дразнител-реакция, сякаш задавайки въпроса ще се оправдаят ли предположенията ни в една стандартна ситуация и какво следва, ако се оправдаят или не.
Във видеото „Последният порно филм, който цензурирах (Хайди)”, 2012, Мина Минов постига ефект на очакване, предизвикан от нагласи за гледане на определен тип филми, което, обаче, е „излъгано” – порно-елементът така и не се проявява, защото разказът е „изчистен” до монотонна приказка, в която се прокрадват дори морализиращи мотиви.
Монотонно и протяжно върви и теоретичната звукова част към инсталацията на Любомир Драганов „Хипертеоретичността на един фокус”, 2013, която ни въвежда в основните предпоставки и модели, насочващи съзнанието ни да се догажда за едно или друго последствие или връзка в конкретна (типова) ситуация. В случая това са двама непознати на гара, бързащи да се качат на влака, които накрая се озовават в едно и също купе и, чакайки там, се оказва, че са объркали влака. Докато минат няколкото минути на видеото, зрителят вече си е изградил цял куп от сюжетни линии какво би могло да последва.
В краткото видео „Андалузкото куче”, 2004, Чиприян Мурешан използва познати анимационни герои (Шрек и жена му), за да представи модела на провокиране паметта на зрителя чрез наслагване на познати образи. Стоейки на балкона на къщата си, Шрек вижда тънък облак, преминаващ през луната и за секунди през съзнанието му проблясва видение – как бръснач преминава през окото на жена му.
„Персона” е видео на Камен Стоянов от 2008, в което той преобръща позицията и гледната точка, заснемайки жената, четяща симултанно превода на филм в кинозала, без да се виждат кадри от самия филм („Персона” на Бергман).
Боряна Росса документира повторение на действие от знаков чехословашки филм от миналото („Маргаритки”, 1966)чрез хиперболизиране на емоциите на съвсем различен обществен и политически фон („След падането: Полът след Студената война”, 2008-2013).
Във всички тези произведения по някакъв начин е заложена идеята за „бомбата”, но зрителят подхожда към тях от спокойната позиция на външен наблюдател и „изследовател”... и така докато случайно не реши да влезе в тоалетната на галерията.
Изложбата е част от програмата „Място за срещи”, в която от години екипът на СГХГ и галерия „Васка Емануилова” открива и показва начинаещи млади автори. Много от тях впоследствие бележат трайно присъствие на артистичната ни сцена. От тази година галерията е привлякла и външен спонсор, което стимулира младите автори чрез финансиране закупуването на произведенията им за фонда на СГХГ.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
