Хомосексуалност, брак, родителство: Из логическите лабиринти на хомофобията
Интригуващ текст на богослова Михаил Шиндаров бе публикуван от в. „Култура“ в брой 22 (2728) от 14 юни 2013 г. Заглавието му – „Браковете – еднополови и разновидови“. В статията са изказани някои, меко казано, спорни тези. Оставяйки настрана факта, че за брачна форма на легализация на еднополовите семейства на този етап трудно бихме могли да говорим в България по редица причини, избрах две основни линии на разсъждение в текста, които да обсъдя тук на теоретично ниво. Тези линии са юридическото и научното измерение на въпроса за хомосексуалността, брака и родителството от еднополови двойки. Ще разгледам накратко и похватите за разгръщане на тези две линии – логическите заблуди, които Шиндаров използва, за да убеди читателите в тезата си.
Бракът като договор и неговите последствия. Още в началото на текста си Шиндаров ни предлага тезата, че, всъщност, липсата на брачен статут на еднополовите двойки би трябвало да е нещо, което те да осмислят като работещо в техен интерес – така те се водели, пише той, двама самотни родители. Интересно е защо същото да не е нещо в интерес на разнополовите двойки. В действителност, това твърдение е далеч от истината и в двата случая.
Децата на юридически (но не непременно фактически) самотните родители се сблъскват с редица юридически трудности, пред които останалите деца не са изправени. Сред тях, като произволен пример, са лишаването от възможността да бъде наследен вторият де факто полагащ грижи родител при условията, които законът осигурява на законните роднини, правото на наследствена пенсия, както и обезпеченията, с които законът помага на всеки от двамата родители да поемат конкретна грижа в даден момент: така например, родител има право на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, за да придружи на лекарски преглед детето си. Шиндаров е в груба грешка, когато твърди, че двамата дефакто родители в една еднополова двойка ще се „водят“ самотни – де юре само единият е родител на детето; другият пред закона му е никакъв, непознат човек, въпреки че, дефакто, е емоционално обвързан с детето и полагащ грижи възрастен. Това важи за еднополовите и за разнополовите небрачни двойки.
Без основания в текста се предпоставя, че еднополовите бракове са „защитим[и] просто като вид граждански договор“. Шиндаров не обяснява откъде идва това негово твърдение, нито обяснява като какво още би могъл да бъде защитим бракът по принцип. Последното е важно, защото възможните отговори са много – от символна легитимация пред обществото до „свещен съюз пред Бог“. Не е трудно да видим дълбоката разлика в рационалността на тези две предложени алтернативи. Поради което те не са и равностойни. При всички положения, предпоставката на Шиндаров е погрешна.
Твърди се, че каузата на еднополовите бракове „разлага всеки брак на съжителство и договор“. Как – не е съвсем ясно. Така построената дихотомия нито сама обяснява защо, нито следва от обяснение за това защо еднополовите бракове „разлагат брака на съжителство и договор“, а разнополовите – не. Така вятърната мелница, която Шиндаров сам е построил, е поставена под обсада. Той се опитва да убеди читателя – без да го прави експлицитно, а само като ползва твърдението като предпоставка – че концепцията на еднополовите бракове изключва всякакви други аспекти на брака, освен юридическите: „щом една връзка може да няма изобщо отношение към пола и е в състояние да се превърне в договорен брак като всеки друг, то в самия брак може би няма нищо, освен договор“. Не се обсъжда това, че връзките на еднополовите двойки се характеризират със същите чувства на нужда от любов, привързаност и интимност, както хетеросексуалните. Също като хетеросексуалните, еднополовите връзки могат да бъдат трайни и отдадени, както и да се ползват от подкрепата на околните и институционалната легитимация на брака[1].
Стъпвайки върху тази ялова логика, Шиндаров се подхлъзва (или пък се опитва да ни подхлъзне), като пише: „Оттук нататък полът, броят, а защо не и биологичният вид на брачните партньори е въпрос на свобода на договаряне“. И още по-колосалното: „Ако едно фактическо съжителство с животински или растителен вид се окаже защитимо като взаимна грижа (симбиоза), а бракът е само конвенция, то защо да не е защитимо и като брак?“. Тук си имаме работа с това, което теоретиците на т.нар. „критично мислене“ наричат slipperyslope аргумент (сиреч, аргумент на хлъзгавия склон).
При slipperyslope аргумента се твърди, че ако стане A, то от това ще последва Z. Проблемът тук е, че вместо да се разглежда реалният поставен въпрос, вниманието се насочва към силно хипотетични крайности. От една страна, при този аргумент липсват доказателства, че Z ще се случи със сигурност и дори че Z е вероятно да се случи. Това прави твърдението, че Z със сигурност ще се случи („ако… то“), меко казано, неподкрепено. Нещо повече – основанията за прогнозирането на такова случване са слаби, защото липсва добре установена каузалност между A и Z, между които лежат B, C, D и т.н. – други обстоятелства и фактори, които може въобще да не доведат или въобще да не водят по принцип до Z.
Примерът на Шиндаров с междувидовия брак е нищожен не само поради естеството на спорната си прогноза, но и защото, юридически погледнато, животните и растенията нямат правоспособност и дееспособност, изисквани за осъществяване на очертаните от него договорни функции на брака. Всъщност, не можем да упрекнем Шиндаров, че не се сеща за тези неща. В същия абзац, в който обсъжда варианта за юридически уредено съжителство с животински или растителен вид, той посочва и „сексуалното разстройство“ като поставящо под въпрос дееспособността (това ще обсъдим по-долу). Интересно е, че се сеща за това, когато решава да портретира нехетеросексуалните хора като лишени от душевно здраве, но изречение по-рано забравя, че същото прави невъзможна прогнозата му за междувидови бракове в случай, че речем да легализираме еднополовите.
Аргументът на Шиндаров за „девалвация“ на брака е аргументативно наподкрепен. Той е „плашило“, което би трябвало да ни стресне с това какъв социален апокалипсис би настанал, ако излезем от рамките на разказа за Адам и Ева в Битие. В същността си обаче той е едно суеверие.
Хомосексуалност и наука: Някои твърдения, които не можем да твърдим. Шиндаров ни предлага идеята, че взаимоотношенията между партньори от един и същи пол са изпразнени от друго съдържание, освен договорно. Имаме ли основания да приемем тази теза? Не. Емпиричната наука многократно е демонстрирала, че разнополовите и еднополовите двойки са идентични в редица основни характеристики[2].
Шиндаров още поставя под въпрос дееспособността на нехетеросексуалните хора. Причината – „разстройство на сексуалното влечение“, пише той, с което очевидно се има предвид хомосексуалността. Този аргумент е погрешен в две направления.
Първо, „разстройство на сексуалното влечение“ е съшито с бели конци понятие от психиатрията, което днес няма актуалност и легитимност. То облича в научно звучене културните предразсъдъци в обществото, без фактически да отговаря на критериите за психично разстройство. Тъкмо това е и причината през 1973 г. Американската психиатрична асоциация, а сетне и Световната здравна организация през 1990 г. да премахнат хомосексуалността от системите си за класифициране на психични разстройства. Те установяват, че причините хомосексуалността да е класифицирана като психично разстройство имат много повече общо с културата и предразсъдъците, отколкото с науката и фактите. Днес хомосексуалността не се счита за психично разстройство. И това е факт от повече от 20 години.
Второ, Шиндаров предпоставя, че щом нещо носи етикета „разстройство“ и касае поведението, то неминуемо предпоставя липсата на дееспособност. Това се получава, когато лаик се опитва да разсъждава с термините на правната наука. Всъщност, дори хомосексуалността да беше психическо разстройство, трябва да се знае, че не всяко психическо разстройство води до липса на дееспособност. Това правят само тези разстройства, които накърняват способността на индивида да разбира свойството и значението на своите постъпки. От ясно по-ясно е, че случаят на хомосексуалността не е такъв. Защо тогава Шиндаров въобще предлага този очевидно ялов аргумент? Дали сам той е убеден в правилността му?
Във финала на изложението си Шиндаров минава всякакви етични граници и здрав разум, като прави аналогия между родителството от еднополови двойки и педофилията. Тази клевета, играеща на тънката струна на общественото мнение, е мит, разобличен от науката още в края на 50-те години на XX век[3]. Въпреки това, днес много анти-гей активисти и организации повдигат този аргумент и дори цитират спорни в методологията си изследвания в подкрепа на твърдението, че „има връзка“ между хомосексуалността и педофилията. Те ежегодно издават статии, брошури, книги, аудио и видео материали, адресирани към лаиците, които често лесно могат да бъдат подведени от наукообразно поднесената информация.
Що се касае до отглеждането на деца от еднополови двойки, днес имаме все по-малко основания да разглеждаме това като реално стоящ въпрос. Изследователски доклади за хомосексуалните като родители се появяват в англоезичната психиатрична литература в края на 70-те години на XX век. Пионери в това направление са изследователите Браян Милър в Канада и Фредерик Бозе в САЩ[4]. От тогава до днес вече имаме корпус от натрупана в продължение на 30 години изследователска литература от три континента, част от която изследва вече пораснали деца на еднополови двойки. Нещо повече – днес разполагаме и с данни от държави, които са пристъпили към легализация на семейните отношения на еднополови двойки. Само преброяването в САЩ от 2010 г. показва, че в над 111 000 американски домакинства, оглавявани от семейна двойка от един пол, живеят деца под 18-годишна възраст.
При статистическата проверка на хипотези в социалните науки (а и не само) като правило за изходна точка се приема т.нар. нулева хипотеза – твърдението, че липсва разлика, връзка или ефект. Тежестта на доказване лежи върху този, който прави позитивното твърдение, че има разлика, връзка или ефект. Поради това учените, изследващи отглеждани от еднополови двойки деца, приемат като нулева хипотеза това, че тези деца не се развиват по-различно от децата на разнополовите двойки. Учените търсят доказателства, че това може да не е така; че ако не е така то е в аспекти, разглеждани като негативни за развитието на детето; и че тези евентуални разлики в развитието се дължат пряко на самата сексуална ориентация, а не на странични фактори, като отношението от околните[5].
Три десетилетия научни изследвания на този въпрос не са ни дали убедителни доказателства за това, че половата ориентация или идентичност на родителя сама по себе си ще повлияе негативно на развитието на детето. Това е и позицията на най-големите национални сдружения по психично здраве и детско развитие в света – Американската психиатрична асоциация, Американската асоциация по психология, Американската академия по детска и юношеска психиатрия и Американската академия по педиатрия. Предложенията на Шиндаров в тази посока са толкова състоятелни, колкото и отрицанието на еволюцията.
В заключение. Расте броят на законодатели в света, които легализират семействата на еднополови двойки. Този процес е продукт на активни и дори ожесточени обществени дебати, които са основно средство за вземане на публични решения в демократичното общество. Фактът на случването на тези процеси ни задължава като интелигентни, отговорни и критично мислещи хора да се информираме за причините да се вземе дадено решение, да оценим аргументите и да поддържаме дебата на подобаващо и достойно ниво. Обратното ни дърпа единствено към ерозия на върховенството на закона и здравия разум.
Радослав Стоянов
Български хелзинкски комитет
Бел. ред. Поради липса на място, бележките под линия публикуваме в електронното издание на вестника.
[1] Днес знаем, че здравословното състояние на хомосексуалните в брак е средно взето по-добро тогава, когато държавата е обезпечила брачните двойки с по-добри източници и мерки за закрила и грижа; както и поради по-добрата им финансова стабилност в качеството им на общо домакинство. Вж. Herek (2006), стр. 616-618.
[2] Вж. Herek (2006), стр. 609-611; и Kurdek (2004).
[3] Вж. подробно в Stevenson (2001).
[4] Вж. Miller (1979) и Bozett(1980).
[5] Интересен случай е изследването на американския социолог Марк Регнеръс от 2012 г., което разбуни научните духове в САЩ с твърдението си, че открива много и значими негативни различия при такива деца. Впоследствие се оказа, че притежаващият афинитет към религията социолог от Тексас е допуснал редица методологични „пропуски“, както и че изследването му е било публикувано при груби нарушения на процеса по рецензиране от експерти. Вж. по-подробно при Gates (2012) и Perrin, Cohen & Caren (2013).
Литература
Bozett, Е W. (1980). Gay Fathers: How and Why They Disclose Their Homosexuality to Their Children. Family Relations, 29(2), pp. 173-179.
Gates, G.J. (2012). Letter to the editors and advisory editors of Social Science Research. Social Science Research, 41(6), pp. 1350–1351. DOI: 10.1016/j.ssresearch.2012.08.008
Herek, G.M. (2006). Legal Recognition of Same-Sex Relationships in the United States: A Social Science Perspective. American Psychologist, 61(6), pp. 607-621. DOI: 10.1037/0003-066X.61.6.607
Kurdek, L.A. (2004). Are Gay and Lesbian cohabiting couples really different from heterosexual married couples? Journal of Marriage and Family, 66(4), pp. 880-900. DOI: 10.1111/j.0022-2445.2004.00060.x
Miller, B. (1979). Gay fathers and their children. Family Coordinator, 28(4), pp. 544-552.
Perrin, A.J., Cohen, P.N., & Caren, N. (2013). Are Children of Parents Who Had Same-Sex Relationships Disadvantaged? A scientific evaluation of the no-differences hypothesis. Journal of Gay & Lesbian Mental Health, DOI:10.1080/19359705.2013.772553
Stevenson, M.R. (2001). Public Policy, Homosexuality, and the Sexual Coercion of Children. Journal of Psychology & Human Sexuality, 12(4), pp. 1-19. DOI: 10.1300/J056v12n04_01
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 20.06.2013 19:28
Благодарност
Благодарност
От: Михаил Шиндаров
Безусловно приемам последното Ви заключение:"Предложенията на Шиндаров в тази посока са толкова състоятелни, колкото и отрицанието на еволюцията."
