Учебник за бъдещите историци
Има международни кризи, които служат за живи учебни помагала за онези, които изучават дипломацията и международните отношения. Ако искаш да разбереш как винаги е работило всичко и как всичко ще работи и в бъдеще, следи ги в реално време, анализирай мотивите и предавките. Сирия е от тази категория. Идеален case study. Особено сега, когато всички говорят за предстоящата мирна конференция: това е жанр, типичен по-скоро за дипломацията на XIX и първата половина на XX век, отколкото за съвременната епоха.
Банален принцип е: ако искаш мир, готви се за война. И ето, пред хипотетичната „кръгла маса”, която като че ли трябва да събере всички въвлечени страни и да реши как да се живее по-нататък, навсякъде задрънкаха оръжие.
Евросъюзът реши да не продължава срока на ембаргото за доставка на оръжие за Сирия (разбирай – за въстаниците). Въпреки че за отмяната на ограниченията се застъпиха само Великобритания и Франция, а останалите страни с различна сила изразяваха съмнение в целесъобразността от сериозна намеса в гражданската война, Лондон и Париж постигнаха своето. Вярно, с цената на поредното демонстриране на отсъствието на ЕС като единен външнополитически играч. Министрите се договориха срамежливо да дадат възможност на всяка страна сама да взема решение. В това, разбира се, може да се съзре дяволска хитрост – вижте, оставихме си отворена вратата, а и предложихме услугите си на Вашингтон. Той самият не може да се реши да снабдява опозицията, но може да го прави чрез по-решителните си съюзници в Стария свят.
Но по-скоро става дума за неспособност да се договорят за каквото и да било поради различните нива на интерес. Не на интересите, в смисъл на стратегически стремежи, а на интереса като готовност да отделят внимание на някой проблем. Великобритания и Франция си играят на велики държави, поради което и смятат за необходимо да демонстрират съпричастност със събития от голямо международно значение. Останалите страни са или безразлични, или се страхуват да не бъдат въвлечени в процеси, които в крайна сметка не ги засягат.
Всъщност, в декларациите за готовност да помагат на опозиционерите има един политически резон. Дали оръжието ще тръгне или не, засега е открит въпрос. Но самото заявление означава, че залагането на силата си остава напълно реална опция. С други думи, ако няма договаряне, ще има война до победа. Уйлиям Хейг, главният двигател на отмяната на ембаргото, си го казва: на режима трябва да се окаже натиск. Буквално същата е логиката на Русия, която не потвърждава, но и не опровергава доставките за Дамаск на ракети С-300 и друго модерно въоръжение. Практически открито се говори, че балансът на силите ще се запази, така че никой да не се надява, че в случай на провал на политическия процес, въпросът ще може да бъде решен със сила. По принцип, такава тактика не е лишена от логика: страните, които насилваш да седнат на масата, трябва да чувстват висящия над тях меч. В същият този дух са публичните размисли за възможността да се въведат безполетни зони над Сирия, които звучат от Вашингтон. От либийския пример на всички е известно какво е безполетна зона и как свършва тя. Именно на такъв вариант възразява Русия, като обещава (или вече доставя) зенитно-ракетни комплекси, които правят излишни разноските по хипотетичната операция. Наистина, по всяка вероятност САЩ нямат намерение да въвеждат такива зони – наблюдаваме все същото повишаване на залозите, за да станат по-отстъпчиви страните.
Наистина, ефектът може да е и обратен.
Засега се създава впечатление, че всяка страна в противопоставянето си прави един извод от дипломатическите игри на големите държави: каквото и да става, няма да я зарежат, няма да я предадат, значи има смисъл да се упорства. И Асад, и опонентите му разбират, че външните покровители – Русия и съответно Западът – не могат да се откажат от поддръжката на своите протежета без сериозни имиджови загуби.
Защото и за Москва, и за Вашингтон в Сирия се решава принципен въпрос. Русия отстоява светските управници (с всякаква степен на недемократичност) и външната ненамеса, стремейки се да отслаби неприятния либийски прецедент, в чието създаване и тя участваше. А на Запад се мятат между идеологически схеми, според които има „въстанал народ” и „кървав тиранин”, и желанието да утвърдят модела за разрешаване на локални кризи, който постепенно кристализира след Студената война: избираме „правилната страна” в конфликта и й помагаме да дойде на власт. Така че, отказът „да поддържаш своите” не е просто прагматично разпределяне на яйцата по кошниците, а идейна отстъпка, която удря по самолюбието.
Чак до Ялта и Потсдам, мирните конференции в миналото се занимаваха с едно голямо дело – деляха света. Великите държави плетяха сложни интриги, чертаейки сфери на влияние, разменяйки едни интереси и географски зони с други и установявайки баланс на силите. По-точно, формализирайки го – балансът се установяваше в резултат от военен конфликт. В най-ново време едно подобие на тези конференции бе свързано с Балканите – Дейтънският договор за Босна от 1995 г. и косовската криза. Не е лошо да си спомним опита от тези две събития, тъй като за Сирия те рисуват два достатъчно вероятни сценария. Дейтън е като цяло позитивен сценарий. Тогава външните играчи (САЩ и ЕС със съдействието на отслабената тогава Русия) накараха воюващите да седнат на масата и ги заставиха да съгласуват модел на устройството на Босна и Херцеговина. Това виждат оптимистите, които вярват във възможността за успех на „Женева-2” по сирийския въпрос.
Песимистите пък си спомнят началото на февруари 1999 година, когато с цената на голямо дипломатическо напрежение се удаде да се свика конференция в Рамбуйе за мирното решение на конфликта в Косово. Резултати обаче нямаше, взаимното ожесточаване стигна до връхната си точка. Освободителната армия на Косово, чувстваща зад гърба си поддръжката на НАТО, се беше устремила към военна победа, а Белград не можеше да допусне мисълта да раздели властта с „терористите”. Все пак, конференцията завърши без открит разрив, като че ли наравно. След това обаче позицията на посредниците (между които доминираха страните от НАТО) започна рязко да се ожесточава, на Югославия фактически бе даден ултиматум, отказът от чието изпълнение повлече след себе си началото на военна кампания на Алианса месец и половина след началото на мирните преговори във Франция. Тук със Сирия не бива да се прави пряка аналогия, има твърде много специфични особености, но е напълно реалистичен сценарият за бърза ескалация, в случай че на конференцията не се направи пробив (а той е и невъзможен).
Днес, разбира се, Русия играе различна роля. През 1999 г. Москва протестираше активно, но не се решаваше на реално противодействие. Страстите й стигнаха само за един безсмислен в стратегическо отношение (но важен от символична гледна точка) скок към Прищина през юни, когато всичко беше решено и Белград беше капитулирал. Днес Кремъл дава ясно да се разбере, че прави действителен влог в поддържането на баланса на силите и няма да позволи да се осъществи малък победоносен поход против протежето й.
Има едно принципно различие в сирийската ситуация от всичко онова, което се е случвало в миналото, включително и от югославските сюжети. Замисляйки мирен процес, вмесвайки се в местни конфликти и разположения на силите, големите страни винаги са преследвали конкретния си интерес, винаги са имали точна представа за собствената изгода и, като правило, за целите си. За класическите времена това е очевидно, но даже и през втората половина на 90-те механизмът беше подобен. Западноевропейските държави, с активната поддръжка на САЩ, променяха стратегическия ландшафт на Европа съобразно представите, които доминираха след Студената война, а Югославия на Милошевич бе главно препятствие по този път.
В Сирия е невъзможно да се разбере в какво, освен в споменатите по-горе статусни въпроси, се състои конкретният интерес на САЩ, Европа, Русия.
Разширяването на сферата на влияние върху днешния Близък Изток е идея, близка до утопията. Всички външни сили трескаво се мятат в търсене на правилна реакция към вече случилото се, приспособявайки се към реалиите, които се менят независимо от волята и желанията им. Какви ти стратегии! За отбелязване е, че тези, които имат преки интереси – съседните страни, от Иран до Саудитска Арабия и Катар – мълчат за конференцията, практически не се изказват. А всъщност от тях, в крайна сметка, зависи способността на воюващите страни да се договорят.
Едно време големите игри на големите държави бяха тясно преплетени с дребните интриги на местните действащи лица, като спрямо тях оставаха първични. Сега всичко е наопаки. Процесите „по места” имат своя логика, а участието на „гиганта” се случва някъде в паралелна плоскост, водещите и водените постоянно си разменят местата. Това е неизчерпаем кладенец за историците от бъдещето. А за днешните дипломати е неразрешима задача.
Gazeta.ru
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
