Български  |  English

Втората вълна

 

Първата вълна на обезобразяване се случи мълчешком. Сякаш присъствахме на природно явление – сякаш бетонът беше бурен, от който няма спасение, просто обръщахме курса и търсехме незасегнати места. Където е по-каменисто. Където плажът е почти без пясък. Където пътят е целият в дупки, а хижарят ни зарязва и слиза в селото на топло.
Сами се набутвахме в резерват, така да се каже.
И през ум не ни минаваше, че можем да спрем мутрите. Все едно да спрем свлачището, което помете земята между Балчик и Албена. Страх ли ни беше? Не знам. Може би. Сигурно не чак толкова, след като ходехме на стоп. Сигурно не чак толкова, след като спяхме с чували на плажа. Просто и през ум не ни минаваше да искаме правила. Твърде романтичен бе образът на собствената ни разгащеност, добре изчеткан от закъснелия внос на шейсетарско кино, литература и музика. Не виждахме законовата разлика между нашия индивидуализъм и техния: виждахме естетическата, а после спирахме да гледаме.
Реагирахме на мутрите така, сякаш бяха глигани: обръщахме се и сменяхме местообитанието.
Вълната от екопротести през последните две години ми говори едно: резерватът е стигнал минималните си граници и не може да се свива повече. От друга страна апетитите към него не спират – някога виреещи само на жълт пясък и кебапчета, днес мутрите разширяват територията си към Яйлата и Балчик, към Иракли, Камчия, Витоша, Морската градина на Варна. Правят го с явно презрение към градоустройство, национални паркове, културно наследство. И към закона, естествено. Опитът им говори, че номерът ще мине. Че ще се обърнем и ще се заврем в още по-мижава миша дупка. Или ще се махаме, нали все това разправяме?
Изненада е, че въобще понякога хората реагират. Масово. Изненада е, че това променя нещо. Строежа на Яйлата примерно (дай Боже). Изненада е, че тези малки победи оставят хората също толкова несигурни в общия резултат. Че не водят до нищо цялостно – веднъж спечелили, не знаем няма ли другия път да загубим. Не знаем кой е бил с нас. Защо един път е с нас, друг път не е. Същата тази романтична разгащеност ни пречи да питаме. Имаме страх от обвързване. Затова ли не гласувахме за Зелените? Не знам. Другата страна също не беше много напориста. Защото ако беше, можеше да говори по-ясно. Например на бабите ни. Можеше да им каже, че това, което ни оставят, не бива да бъде похабено, отмъкнато. Можеше да говори за здравето, майките ни щяха да чуят. Можеше да говори на онези от нас, които се интересуваме от природата, но имаме и други приоритети. Каква е точно връзката с образованието? А с културата? Защо застрашените културни острови не стават повод да се блокират кръстовища?
В момента има два повода Зелените да докажат, че не са „жанрова” партия. Единият е обезобразената крайбрежна улица на Балчик, заменена  срещу 182 квадратни метра в Добрич, както писа Манол Пейков. Вторият е предстоящото закриване на Euro Cinema. От развитието на тези два казуса може би зависи дали ще спрем да говорим само за екология или ще подхванем по-важния разговор за качеството на живот в една страна, в която общото благо е частен случай.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”