Memento mori. Пластинацията, сетивата и смъртта
Организираната в София изложба на пластинати[1] – химически обработени мъртви човешки тела, поставя редица етични и правни въпроси. Публичното излагане на обработени мъртви човешки тела е предизвикателство към всяко общество да дефинира своето отношение към останките на починалите лица, разкривайки своята културна и ценностна идентичност. Въпросът не е бележка под линия в културния живот на София, а предполага много по-голяма сериозност. Залогът е определящото за всяка цивилизация отношение между живи и мъртви, което е било в основата на редица ритуални практики, изпъстрящи не само човешката история, но и съвременната ни епоха. По-долу ще се спра само на един от аргументите за провеждането на изложбата – разглеждането й като начин за напомняне за краткостта на човешкия живот и за неизбежността на смъртта (Memento mori!), целящо да ни подтикне към по-пълноценен и по-здравословен начин на живот.
*
1. Пластинатът и захватът на окото над смъртта. Мъртвото човешко тяло е обект на законодателна и обществена грижа, явяваща се част от цивилизационната идентичност на всяка държава[2]. Въздействията върху мъртвото човешко тяло са изрично допуснати от закона (изчерпателният режим е предвиден предвид уязвимостта на човешкото тяло след прекратяването на правосубектността на починалия) и не могат да имат за цел и/или резултат нихилирането на (спомена[3] за) личността на починалия[4]. Вписва ли се пластинацията в тази законодателна концепция?
Пластинацията е част от „модерния“ процес на превръщане на човешкото тяло в амалгама от органични материали, културни норми и технологични инструменти, в смесица от естествено и изкуствено „съдържание“. В този контекст пластинатът се представя като отворена мумия, одран труп, артистична скулптура (плът). Той участва в организиран за целта телесен спектакъл, в който главният експонат не е разлагащата се плът (предизвикваща „плодотворна погнуса“), а един специфичен субпродукт на смъртта (предизвикващ естетизирано и окултурено любопитство). Пластинатът не е мъртво човешко тяло (мъртвото човешко тяло се разлага!), а „стерилизиран“ образ на смъртта. Пластинираното тяло трае („живее“) много повече, отколкото живото тяло – по уверенията на Гюнтер фон Хагенс, създателят и патентопритежателят на пластинацията като технология, пластинатът ще се запази най-малко 200 години. Смъртта е „поднесена“ в санитарността на обработения и овладян от науката (от медицината и от химията) човешки труп. Постмодерна танатологична артистичност, репрезентираща неуловимото - смъртта!
Изучаването на човешката анатомия в рамките на популярната наука и непрофесионалното любопитство не се нуждае от автентичността на мъртвото човешко тяло. За целите на популяризирането на човешката анатомия, включително и с оглед стимулирането на здравословен начин на живот, биха могли да се използват огромно количество образователни и обучителни материали. Необходимост от използването на автентично човешко тяло съществува единствено при обучението на лекарите и при провеждането на научно-медицински изследвания. Причината за това е, че студентите трябва да изпитат комплексността на живото (истинското) човешко тяло, за да придобият необходимия за упражняването на професията им опит (макетите не са достатъчни)[5]. Съответно – учените трябва да установят ефективността на своите открития именно върху автентичното човешко тяло, за да гарантират и тяхната безопасност. Популярното знание на анатомията на тялото не изисква подобна автентичност. Любопитството на непрофесионалиста може да бъде задоволено и с „пластмасов труп“.
Въпросът за пластинираното тяло е част от категорията на т. нар. гледано човешко тяло – тялото, което служи на окото. Към тази категория могат да бъдат добавени красивото тяло, голото тяло, деформираното и чудовищното тяло. Гледането при пластинираното мъртво тяло е свързано с един от най-важните въпроси за всеки човек – смъртта. Именно в съчетаването на телесността и смъртта се крие привлекателната сила на пластинатите. Смъртта е поставена в рамката на тялото, за да бъде наблюдавана като експонат. Така възниква нов жанр в телесното изкуство – патологичен реализъм. Нагледен каталог на болестите на тялото, представени за наблюдение „без посредник“. Самоочевидна медицина, самоорганизираща се върху танатоанатомия.
Наблюдението, започнало като любопитство, прониква до смъртта. То установява своя „захват“ върху едно от най-обсъжданите в историята на човечеството и може би най-неуловимото биологично и социално явление: смъртта. Дисциплинирането на болестта и смъртта се постига чрез превръщането им в обекти на изложба: болестите, във вида им след смъртта, се подреждат специално за нас, за нашето любопитство, за нашия поглед. Като наблюдатели, ние обхващаме патологията в човешкото тяло и я превръщаме в инструмент за контрол върху болестта и смъртта. Още една техника от ежедневието ни за осигуряване на власт чрез наблюдение. Именно за да има властово (въз)действие, за да бъде ефективен подобен поглед, е необходим автентичен обект - истинско мъртво тяло. Пластинацията „празнува“ възможността на човека за намеса в живота и в смъртта, способността на медицината да „слее“ трупа с (вечно) „живото“ мъртво тяло. Дори и след смъртта човешкото тяло остава в плен на науката. Дори и след смъртта тялото продължава да бъде „ковък“ материал, поддаващ се на медицинско въздействие, с помощта на което човек в най-голяма степен (макар и само имагинерно, привидно) се доближава до отколешната си мечта: контрола върху смъртта. На лицето на пластинатите не е застинала гримасата на смъртта, а усмивката на науката. Мъртвото човешко тяло се превръща в комерсиална опаковка на фантазията за смъртта. Смъртта е препарирана, за да бъде наблюдавана от живото око.
Сделката обаче има и своята цена: цената на наблюдението е редукцията на обекта на наблюдение, който от „починало лице“ (починал човек със своя уникална биография) се превръща в „труп“ (анонимна биологична материя, свидетелстваща за смъртта). Пластинатът е биологична (дори танатологична) редукция на човека до материята, която остава след смъртта. По принцип, естествено протичащите в мъртвото човешко тяло биологични процеси са процеси, водещи до неговото изчезване и заличаване: тялото следва починалия. Неговата съдба е ентропията. Тялото следва съдбата на личността: то трябва да намери „успокоение“. Науката обаче поставя „на пауза“ и дори окончателно „спира“ този процес, при който тялото следва личността в нейното „изчезване“. В резултат на това тялото остава отчуждено от личността, която е съществувала в (чрез) него. То престава да материализира спомена за личността, губи своята автобиографичност, а евентуалните посегателства, включително наблюдение, спрямо него вече не са посегателства спрямо „биологичния остатък на личността“ („останките“ на починалото лице).
2. Сетивната достъпност на мъртвото човешко тяло като опит за десензибилизация на страха от смъртта. Когато трупът се използва като хербарий за демонстрация на знания, за отправяне на послания и за изразяване на протест, смъртта престава да бъде онзи фактор, който ни предупреждава за краткотрайността на живота. „Разкритата“ и „подредена като тела“ смърт удовлетворява повърхностното, „популярното“ любопитство, но лишава понятието за смърт от истинската му духовна дълбочина. Осмислянето и „помненето“ на смъртта е духовен ангажимент на сърцето, а не физически акт на окото. Пластинатът не ни дава образа на смъртта, която ни напомня за края, а представя смъртта в един „технически“, стилизиран аспект. „Техническото“ наблюдаване на смъртта през формите на тялото изместват съзерцаването на смъртта като трансцедентен феномен. Смъртта като невидима, тайнствена, недостъпна и неизбежна заплаха за нашето съществуване се етикетира, описва и обяснява като поредица от експонати, създадени специално за нашето любопитство.
Идеята за смъртта винаги е имала отрезвяващо въздействие върху живите: „Човек може да разбере и да живее правилно живота само чрез присъствието на хоризонта на смъртта[6]“. В този смисъл се посочва, че без хоризонта на смъртта човек ще живее в ежедневието, ще се промени (изгуби) смисълът, усещането ни за време. Пластинатите обаче не показват смъртта, а я маргинализират. Ефектът е заглушаването на смъртта. Посетителят на изложбата, ангажиран в четенето на научни факти и гледането на прецизно изготвени експонати, забравя за смъртта или поне я възприема като нещо, което не се отнася до него, като анонимен артефакт. Пластинатите всъщност са специфична разновидност на „медикализираната“, скритата смърт, която е представена пред човека анонимно, след преминаването й през филтъра на науката.
Сетивната достъпност на трупа, предлагането му като (анатомична) атракция „за народа“ превръща смъртта в занимание за наблюдение в свободното време, в карнавал. Анатомичният ужас се формулира като трупен популизъм, като естетически танатоцентризъм. Трупът намира своята пазарна ниша и се комерсиализира под формата на „популярна наука“ или като „екстравагантно изкуство“. От една страна, той би могъл да бъде предлаган за платено наблюдение като уникална вещ – „антикварно тяло“ на известен човек („труп със сантиментална/емоционална стойност“), а от друга - като серийна вещ, „анонимно тяло“, чиято основна функция е да „свидетелства“ за човешката анатомия или за смъртта („труп с образователна/научна стойност“). Към първата категория „експонати“ попада тялото на починало лице, което е било световно признат учен или политически лидер, а към втората – пластинатите, които са „освободени“ от личността на починалите и имат своя собствена, „рестартирана“ биографичност (някои от пластинатите могат да имат своя „собствена“ история като експонат, като вещ).
„Социализацията“ на труповете, независимо дали са биографично разпознаваеми или не, е не толкова начин за справяне с проблема за смъртта („Помни, че си смъртен!“), колкото поредният способ за минимизиране на драматичността на смъртта („Всяко чудо за три дни!“). Дедраматизация, демитологизация, карнавализация на смъртта. Редукция на смъртта до материалността на трупа – материалност, която може да се контролира значително по-лесно в сравнение със скритата (тайната, неуловимата) смърт. Съзерцанието на смъртта се заменя от играта с мъртвите човешки тела. Култът към мъртвото човешко тяло се дублира от флирта със смъртта, трупът от сакрален (магически) обект за оказване на почит се превръща в парти реквизит. Смъртта вече е не само заплаха, но и „шоу“, представление, научен „купон“, в който мъртвите продължават да участват чрез застиналите пози на телата си. Смъртта не е краят! Тя просто свежда човека до неговото тяло: нещо, което и без това често се прокарва като идеология в съвременната наука. Вчерашният човек вече е пластинат. Анимацията застива в поза. Но анатомията е там. Биологичната видимост на тялото продължава да присъства. „Човекът“ продължава да бъде сред нас. Трупът става част от бита, част от фона на ежедневния живот, губейки екзистенциалното си значение на свидетел за неизбежността на смъртта. Трупът при пластинацията не присъства като спомен за конкретен човек, а като безлично мъртво тяло, като интериорен мотив, като анонимна анатомия. Пластинацията е по-скоро опит за справяне със страха от смъртта чрез техниката на комерсиалната десензибилизация, оформена и представена като платено изкуство. Арт терапия с човешки трупове. Танатопсихоанализа!
Къде е опасността? Опасността е в нормализирането на една практика, която противоречи на характерното за цивилизацията ни отношение на почит към мъртвите. Правейки мъртвото човешко тяло достъпно за широката публика, превръщайки го в експонат за обществено наблюдение, ние не просто разрушаваме едно табу, угаждайки на любопитството, но и поставяме началото на една нова форма на отнасяне към мъртвия. Мъртвият остава не само като спомен, но и като пластинирано тяло, което може да се превърне в комерсиален продукт: било то като анонимен обект, привличащ внимание (експонат в платена частна изложба) или като псевдоматериализация на личността на починалия (индивидуално притежаван, биографичен пластинат, създаден „по поръчка“ на близките на починалия[7]). Това, което днес искаме да разглеждаме като форма на изкуство, утре може да се възприема вече като обект на правото ни на притежание, а в други ден – като част от нашето ежедневие. Могат да се появят нови явления, като собственост върху труп, „попечителство“ върху труп, застраховка на труп, брак с труп, асистирана репродукция с труп, а защо не и брак между трупове... Феномени на едно танатоцентрично общество. Танатокрация.
Като част от възможното бъдеще на трупното изкуство могат да бъдат посочени: натуралистични изложби на трупове в „природна среда“ (а не в музеи); платени публични аутопсии (включително оформени като триизмерни онлайн представления); препарирани трупове, публично излагани като рекламни билбордове; театрални постановки с участието на трупове; уличен „трупен пърформанс“; „трупен“ фън-шуи за разположение на пластинати в къщата... При наличието на търсене могат да бъдат „произведени“ и вторични продукти от човешки трупове. Например: лекарства и варива от тленни останки, сувенирни трупове, трофейни трупове, трупна порнография, частни колекции от „редки“ трупове, разчленени трупове-пъзели (които да бъдат подреждани с „образователна“ цел), трупове-поставки, трупове-мебели, трупове-терариуми, „проституиращи“ трупове, „разделно“ събиране на труповете с цел рециклирането им за целите на науката и изкуството...
В комерсиализацията на мъртвото човешко тяло могат да бъдат включени и другите сетива. Освен наблюдението (окото) и докосването (допирът), „познанието“ може да намери и други пътища до мъртвото човешко тяло. Така например, като нова форма на „кулинарно изкуство“, може да се утвърди дегустирането на части от различни органи на мъртвото човешко тяло, приготвени при използването на различни технологии. След окото любопитството може да намери нова опора – езикът и небцето. Нима няма любопитни какъв е вкусът на печения човешки черен дроб или на варения човешки бъбрек? Макар и изброените предложения за развитие на комерсиалната (модерна) култура да изглеждат не просто екстравагантни, но и скандални и отвращаващи, те са част от същия процес на приватизиране на мъртвото човешко тяло под мотото на популярната наука и свободното артистично изразяване. Частно притежаваните пластинати са само част от орнаментиката на карнавалната смърт.
3. За какво всъщност става въпрос? Мъртвото човешко тяло е публично защитавана ценност, именно защото правният субект (починалият) липсва и няма кой да защити “спомена за личността“ на починалия човек. Защитата на мъртвото човешко тяло е част от гаранциите, които обществото дава на своите членове, като им осигурява равно третиране (хората са равни в начина на отнасяне към техните мъртви тела) и споделена цивилизационна идентичност (хората принадлежат към съответното общество, включително чрез погребалните ритуали, прилагани към техните мъртви тела).
Пластинацията е опит за опитомяване на смъртта, за нейното дресиране и битовизиране. За да опознаем човешката анатомия, ние не се нуждаем от мъртви човешки тела. За тази цел разполагаме с книги, макети, обучителни и научно-популярни филми. Не се нуждаем от смъртта и за да изразяваме себе си чрез различните форми на съвременното изкуство. Границите на естетизацията (на красивото) са положени в добрите нрави. Изкуството празнува живота, а не смъртта. Скритият ефект на изложбата от пластинати е комерсиализацията на смъртта – превръщането на мъртвото човешко тяло в полуфабрикат, в стока за изложение и за наблюдение. Това, което прави изложбата „различна“, „екзотична“ и „заслужаваща си цената“ (а цената съвсем не е малка за подобен род изложби), е именно специфичният „гъдел“ на парализираната, дресирана и дори патентована смърт. Претенцията за научност и претенцията за естетичност са само целофан, в който се поднася един съвсем различен пазарен продукт: директният контакт с обузданата смърт; възможността за докосване (буквално!) до смъртта на Другия; възможността за нарушаване на едно извечно човешко табу, регулиращо отношенията между живите и мъртвите. Възможност, за предоставянето на която организаторът поема известен социален риск и за осъществяването на която потребителят трябва да си плати.
Има различни начини да помним смъртта, но една от ясните граници при отнасянето ни към мъртвото човешко тяло е почитта към починалите. И тук не говорим за някакво лично „право“, от което починалият може да се откаже приживе, като дари тялото си в полза на пластинираща организация, а става въпрос за съхраняването на определяща културна ценност, която ни дефинира като общество.
[1]Конкретният повод е изложбата Човешкото тяло – разкрито и реално, която се провежда в София, ЦУМ, в момента и ще продължи до края на лятото на 2013 г. (б. а.)
[2]Подробно вж. Ставру, Ст. Човешкото тяло като предмет на вещни права. С., 2008, с. 47-62. (б. а.)
[3]За т. нар. остатъчна правосубектност, свързана със „следата на живота“, вж. Ставру, Ст. Вещноправно действие на смъртта. С. 2008, с. 180. (б. а.)
[4]За непозволените от закона „карнавални“ действия с човешки труп вж. по-подробно Ставру, Ст., И. Пушкарова. Наказателноправно значение на деяния с предмет мъртво човешко тяло. - Теза, 2012, № 4, с. 64-73.
[5]Вж. Dijck, J. The Transparent Body: A Cultural Analysis of Medical Imaging (In Vivo: The Cultural Mediations of Biomedical Science). WA, 2005, р. 46. (б. а.)
[6]Вж. Мандзаридис, Г. Християнска етика. Том II. С., 2013, с. 535. (б. а.)
[7]За тази опасност вж. също Сивов, Пл. Пластинаторът и нашия лабиринт: опит за сърфиране. - Смирна, 2002, № 18, достъпна и в интернет на средния адрес: http://orthomatic.net/?p=110. (б. а.)
Първата публикация на тази статия е във в. „Култура”, бр. 48 от 2004 г. - http://www.kultura.bg/media/my_html/2350/plasti.htm (бел. ред.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
