Пластмасова романтика в 3D
„Великият Гетсби” (The Great Gatsby), САЩ/Австралия, 142 минути, режисьор – Баз Лурман, продуценти: Луси Фишър, Дъглас Уик, Катрин Мартин; сценарий: Баз Лурман, Крейг Пиърс; оператор – Саймън Дюган, в ролите: Леонардо ди Каприо, Кери Мълигън, Тоби Магуайър, Елизабет Дебицки, Джейсън Кларк, Калан МакОлиф. Разпространява Александра филмс.
Премиера за България – 17 май 2013.
Очакванията ми се оправдаха – „Великият Гетсби” на Баз Лурман е разпищолено 3D зрелище и пластмасов филм. Помпозно-сантиментален кич за 105 милиона долара, предназначен за тийнейджъри, ерго - нечелите Фицджералд, макар да е в учебната програма. Открил фестивала в Кан и веднага излязъл на екран по света, филмът със сигурност ще е касоразбивач в планетарен мащаб, но от това няма да стане по-качествен.
С „Великият Гетсби” просто Red Curtain трилогията на Баз Лурман („Танцуващо сърце”, „Ромео + Жулиета” и „Мулен Руж”) става тетралогия. Защото, независимо от стръвта 3D, налице са старите еклектични заигравки на австралийския постмодернист в мейнстрийма. Този път „епохата на джаза” е озвучена от хип-хоп. И саундтракът е добър.
Написан през 1925 в Париж от 29-годишния Франсис Скот Фицджералд (1896–1940), романът „Великият Гетсби” побира романтизма, хедонизма и покрусата на „изгубеното поколение”, преминало през окопите на Първата световна война и търсещо себе си сред кипежния икономически цъфтеж и моралната разюзданост на 20-те. Известно още като „сухия режим”, това време е Елдорадо за контрабандистите на алкохол, какъвто е и главният герой Джей Гетсби. За разлика от другите гангстери, той също е воювал, а и е преминал през Оксфорд. Но най-важната особеност на тази мистична персона с щедро сбъдната „американска мечта” е целеустремената и пагубна любовна обсесия по несъстоятелната глезла Дейзи, сега омъжена за потомствения милионер Том Бюканън. Историята за любов, разкош, далавери, купон, низост и смърт се разказва през гледната точка на Ник Карауей – младеж от Запада, далечен братовчед на Дейзи, колега на Том от Йейл, дошъл на Изток към борсовия рай Уолстрийт, видял, каквото има да види, и върнал се у дома, за да напише своя първи роман. Зад лустрото на лукса и еуфорията, Фицджералд изгражда съкрушителен портрет на американските нрави от 20-те. Прочее, макар днес „Великият Гетсби” да изглежда недостоверно сантиментален, в глобалното си внушение за разпад е по-актуален от много съвременни произведения.
Магнетизмът на герой и сюжет „плаче” за кино и първата екранизация на романа е реализирана в Холивуд още през 1926 от Хърбърт Бренън, но е отдавна изгубена. Преди „Великият Гетсби” на Лурман, има още 4: на Елиът Нюджънт от 1949, на Джак Клейтън (по сценарий на Франсис Форд Копола) от 1974, телевизионната на Робърт Марковиц от 2000 и 10-минутната на Майкъл Алмерейда от 2011, озаглавена „Великият Гетсби в 5 минути”.
Най-важната безспорно е на Клейтън. Излизането й на екран съвпадна с тийнейджърската ми мания по Фицджералд и не мога да си представя други Гетсби и Дейзи, освен Робърт Редфорд и Миа Фароу. Вече не помня колко пъти през годините съм гледала тази транскрипция на романа и твърдя, че е сериозно завоевание на киното - и като типологична адекватност, и като респектираща ретроатмосфера, и като жалонно изпълнение...
„Великият Гетсби” на Лурман също почти дословно се придържа към флешбек-структурата на Фицджералд, а марковото обръщение на героя е преведено находчиво като „друже” (вместо „приятелю”). Но сред олелията от балони, вариететни дунди, фойерверки, танци, басейн, гирлянди, коли, бутилки, прахоляк... актьорите стоят някак ненужно. Какво от това, че Леонардо ди Каприо е възмъжал от времето на „Ромео + Жулиета” и настоява да е неустоимият Гетсби, Тоби Магуайър влиза от кадър в кадър с все по-покрусен поглед като Ник, а Джейсън Кларк притежава „занемарената хубост” на Джордж Уилсън от романа?! Дори не е важно, че Джордан Бейкър (Елизабет Дебицки) изобщо не изглежда „неизлечимо нечестна”, а Дейзи (Кери Мълиган) е стъписващо оперирана от чар. Лурман, подобно на Гетсби, е обсебен, само че от триизмерността. И „Великият Гетсби” се отдава на 3D агресията, както „Анна Каренина” на Джо Райт – на театралната хрумка (вж. „Култура”, бр. 9 от 2013). Въпреки че за младите филмът е разбиващо емоционално преживяване, а за не гледалите кино с очила – незаличимо приключение, дори зелената светлина на Гетсби ми изглежда бутафория.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
