Български  |  English

Музика с многопосочна семантика

 

Нерядко през годините съм мислела коя е по-силната страна в музикантския профил на Пламен Джуров – диригентът или композиторът (а си спомням и яркия пианист от студентските времена), или може би последователно е преобладавал единият или другият.
Отдавна не бях слушала Джуров с голям симфоничен оркестър, отдавна не бях слушала и ново негово произведение и този концерт със Симфоничния оркестър на БНР (10 май) за мен, а сигурна съм и за всички в залата, бе истинско събитие, разкриващо нова страница от неговата творческа зрялост, в която неотделими си съперничеха с еднаква сила и въздействие двете страни на неговата индивидуалност.
Отивах на концерта с интерес преди всичко към първото прозвучаване на новата творба на Пламен Джуров и почти с нагласата за търпеливо изслушване на популярните ранноромантични оркестрови опуси в програмата. Но още увертюрата наРосини „Вилхелм Тел” прикова вниманието – едно истински майсторско изпълнение, от първия наситен с изразителност виолончелов монолог през блестящите сола на духовите инструменти (без да преувеличавам, мисля, че с високия си професионализъм, духовата група на Радиооркестъра в момента може да съперничи на най-големи световни оркестрови състави!) до стремителния, типично росиниевски „пъргав” финал – всичко бе изведено в единна, цялостно течаща градация, с почти визуално образно внушение в отделните епизоди, с прецизност във всеки детайл в широката динамична и темброва амплитуда. А безкрайно познатата „Италианска” Менделсонова Четвърта симфония слушахме сякаш за първи път – изчистена от „патината”, светла, блестяща, с графични филигранно очертани линии, витална лъчезарност и изящна лекота, но и с богата тонова плътност. В нейното разгръщане явно се примесваха следите от дълголетния диригентски опит на Пламен Джуров и с мащабни симфонични оркестри, и вече четвърт вековната му работа с рафинираната тъкан на камерния ансамбъл – с неотслабваща взискателност „държащ” в ръцете си всеки миг и същевременно импулсиращ максимално освободената емоционална изявеност на всеки инструменталист.
И като контраст между двете, постоянно присъстващи в оркестровия репертоар творби – световната премиера на най-новата, създадена през тази година композиция на Пламен Джуров - Концерт за алтсаксофон и оркестър или (по думите на автора) Саксофония – Фантазия за оркестър, където саксофонът е коментатор. Великолепният солист Борис Петров разкри с артистизъм и инструментална перфектност богатия тембров и образен диапазон на саксофона в един труден съвременен музикален текст. Не бих се наела от първо слушане да коментирам композиционни детайли на творбата – вероятно бъдещи изследователи ще анализират в партитурата спецификата на новото в авторовия почерк, тричастната архитектоника (SymphoniesCadenzaMotoperpetuo), съчетаваща контраст и единство, начина на работа с пестеливия, но релефно „настойчив” тематичен материал, необикновените темброви съчетания и сонорни полета в пластично граденото тоново пространство, многопосочния семантичен подтекст на творбата. Но мисля, че всеки в залата е доловил нейното послание, изречено с понятен музикален език, въпросите в трите, различно затихващи финали, почти „програмното” внушение за зрима, осезаема реалност, в която звучи и тревожният патос на самотен трибун, и разногласното многолико множество, и стаеният вътрешен размисъл, и алюзията за театрална игра, танц, джаз, и викът, и приглушеният засурдинен шепот... Една, в пълния смисъл, съвременна творба, написана с нови композиционни средства, родена от времето – тук и сега...
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”