70 години игра на интерпретациите
На Saul Yeruham Mijan
На 10 март т.г. в София бе поставена и тържествено открита паметна плоча във връзка със 70-годишнината от „спасяването на българските евреи”, но и в „памет на жертвите на Холокоста”. С почуда установих, че този мемориален знак е застанал на мястото на по-стария. В материален план е налице буквален ъпгрейд: „камъчето” се е превърнало в лъскав черен куб, този път надписът е издигнат на пиедестал дотолкова, че да не го препикават обичайните за българската градска среда скитащи кучета и по всяка вероятност монументално-мемориалната инсталация е по-подходяща за поставяне на венци и цветя. Но и текстът също е коригиран. За изминалото време забележителната дата е станала друга; явно нечии спомени са се опреснили или тълкувателите са реконструирали по-прецизно пиковия момент в един дълъг и заплетен процес. Навярно, в името на кабалистиката, в Декларацията на НС спасените са „повече от 48 000”, на паметника – 49 000. Факт е, че между двете количества няма противоречие, но все пак по 999 начина. Затова пък далеч по-ясна става съдбата в новия надпис на неспасените евреи. Може би най-забележителното за един случаен и паметлив наблюдател е, че за тези години и жертвите са намалели с 20; вече са 11343. Паралелно на това броене е и другото – на транзитни визи, с които тогавашни български дипломати са помогнали на чужди граждани с еврейски произход. От ДА „Архиви” споменаха за 10 хиляди, Президентът ги уточни в Париж на 15 хиляди, а кметството в Пловдив ги закръгли на 20 хиляди. Промяната в резултата само показва, че мачът ще се решава извън редовното време и по всяка вероятност с дузпи. Накрая, сменено е и началното място на депортацията; това не се е случило в „Беломорска Тракия и Вардарска Македония”, а в „Северна Гърция и Югославия, администрирани по това време от българските власти”. В кой свят живеем? Защо, когато „архивите говорят” и ДА „Архиви” издава през 2011 г. сборник Българското управление във Вардарска Македония (1941-44), две години по-късно каменната идеология твърди друго? Следва ли от това, че цар Борис III не е „Обединител”?
Сменената плоча ми дава повод да обобщя мисли, които ме мъчат отдавна.
1. За гостите и съседите
България спаси безспорно… своите роми. При това, не само в старите, но и в новите земи. Навсякъде, където нацистите управляваха или бяха завоювали територии, те прочистваха населението не само от евреи, но и от роми. Разбира се, не със същата интензивност, нито със същата крайна цел. Но към изтребителната политика се включиха и сателитните режими, дори този във Франция. Сред тази група изпъква безспорно усташката политика, която надмина дори германските очаквания. На този фон България – една сателитна държава – не погуби, нито интернира свои съграждани с ромски произход. Защо?
Преди всичко, в българската история липсват данни за някаква дискриминационна традиция или за актуалност през 40-те години на ХХ в. на „антицигански” нагласи, но също: никой не поиска това от нея. Трудно ми е да си помисля какво би се случило, ако Хитлер беше поставил и такова условие. Но и как би могъл, след като е лесно да види, че няма друга страна в Европа, където ромското население да присъства в такава висока степен, както в Стара България – 4-5%, и в Нова (най-вече в Македония) – около 3%. Това би значело следното – всяка група с големина на училищна паралелка да открие своята жертва и да я достави за експедиция в Третия райх!
Дали обаче проблемът е само в размера? Никак не ми е трудно да си представя, че едно друго, хипотетично желание на Хитлер би разпалило депортационни балкански страсти. Само година след 40-годишнината от спасението на българските евреи, на българските турци бяха сменени имената и това се нарече „възродителен процес”, а пет години по-късно се случи чудовищното им изселване и прокуждане; и обществеността го прие единодушно като „голямата екскурзия”. Много по-рано, само петилетка след спасението от 1943 г., 85% от българските евреи избират наново старата си родина, отказват се не само от сигурността, която имат при спасителите си, но и от „земния рай”.
Тези факти са добре известни. Те дават право на тезата: отпращането у дома действа разтоварващо и оневиняващо. Именно тази нагласа затъпи моралните чувства спрямо покъртителните картини на напускащите ни презглава сънародници през 90-те години на ХХ в. Тя мотивира и днес държави като Франция да връщат по домовете им „гостуващите” роми от България и Румъния. Естествено, че има разлика в статуса на малцинства и той се вижда дори в типична имигрантска държава като САЩ. На този фон само бежанците се ползват с (почти) безусловни права на убежище. Ето защо гостите не биват отпращани „на майната им”, а у дома, в родината или… „в татковината им”.
Макар и морално съмнителна, първата теза изглежда търпима, тя обаче среща пределите на своята немислима универсалност. Евреите „преди Израел” и ромите изобщо не могат да бъдат отпратени обратно у дома. Затова пък тази невъзможност може да бъде надцакана от друга нагласа, свързана с друга теза. Тази нагласа е мотивирана от страх от съседска заплаха. Всяко разгръщане на сборник с архивни свидетелства разкрива изумлението на националсоциалистическите политици и администратори до каква степен българското съзнание не е дораснало, не схваща заплахата от еврейството, при това, че не става дума задължително за ционистки заговор или грабеж, а чисто и просто за опасност от зараза, изискваща спешни хигиенизиращи мерки. Този латентен страх от традиционния съсед-враг бе събуден и в края на социализма, нищо че Турция е съседът, с който България е водила най-малко горещи войни през ХХ в. След края му и със срива на социалните институции заплахата се пренесе върху вътрешния враг, който е сякаш „чуждо тяло”, смучещо наготово от здравата тъкан, от което не можеш да се отървеш и ти остава тихата радост, когато се разнесе и споходи и други.
Възможна е появата и на друг мотив, не по-слаб от заплахата, този на изкушението.
2. На пост край керкапорта – лека и добре платена работа
За съжаление, неутралитетът също има цена. Но в повечето случаи представлява и неудържима позиция. Същото се случва и с България; на 1 март 1941 г. тя се присъединява към Оста и германските войски пристигат. Целта е удар срещу Гърция, за да се попречи на откриването на друг фронт преди нападението на СССР. За изненада на Хитлер, Югославия се отказва от приятелството и се оказва допълнителна пречка в плана „Марита”. На България се налага да направи избор и тя решава да пропусне германските дивизии не само на юг, но и на северозапад. Ето как Югославия е сразена от много страни с участието не само на немски войски. С изключение на Румъния, всички участници си „отчупват” по парче. Такова се пада и на България. Само защото е отворила една порта. Подобна на онази „керкапорта”, през която, според Стефан Цвайг, нахлули еничарите фатално в Константинопол. Онази вратичка била останала незатворена, другата българските власти отворили сами. Досега не мога да открия сходно действие през Втората световна война. Държави и народи се бият или не се бият, някой обаче си мисли, че след като е изпълнил само портиерска роля, има правото да живее със спокойна съвест и да казва: „че какво толкова съм направил?”. След което да приеме и сребърниците… Разбира се, скоро компромисът се оказва наклонена плоскост. Лека-полека кротка България се оказва във война на три океана.
Знам, че евентуалната съпротива срещу Германия би имала ужасна и кървава цена. Все едно дали щеше да забави с още малко удара на изток. Но пък „Балканският поход” на Хитлер е последният блицкриг, с него приключва ревизионистката и идва редът на тоталната война. А именно в тоталната война лъсва истинското лице на националсоциализма – пълното унищожаване на болшевизма и евреите. Заради неочакваното разрастване на партизанското движение на Балканите обаче, разкриването на тази същност става и по-рано. Безмилостното избиване на заложници от Вермахта, не само от SS, започва в Югославия и в Гърция! В Сърбия – 100 за всеки убит и 50 за всеки ранен немски войник. Само за няколко седмици са разстреляни 31000 души. Паралелно на това войната с партизаните става претекст за прочистването на евреите. Съобщението до Берлин от средата на 1942 г. „Serbien ist judenfrei” сбъдва най-съкровения сън на Хитлер. Изобщо не бих искал българското население да бъде лакмуса за проявлението на нацистката същност. Но слепи ли са били тогавашните български управници, армейски и полицейски началници, чиновници и интелектуалци, за да не видят какво става не къде да е, а непосредствено зад границата? Че по аналогия животът на евреите в обединена България струва смъртта на 600 свръхчовека, респективно 1200 тевтонски рани. Или не са били слепи, но пък са били заслепени?
Така или иначе, ако се опитаме да се поставим на мястото на съседите си, каква е стойността на твърдението, че ставало дума само за портиерство, както се казва: „лека и добре платена работа”? Няма ли поне да възкликнем: това не значи почтена! Но за какво е честта, когато се падат толкова облаги? България сбъдва мечтите си, в Новия ред се оказва играч, който е ударил джакпота, без дори да рискува.
Тази логика на малкото действие, почти бездействие, от което произтичат големи облаги, е сякаш част и от най-новата ни история. През юни 1999 г. българското правителство не отвори коридор на руската авиация в подкрепа на десанта, проникнал на летището в Прищина от Босна и Херцеговина. Не че попречи особено, защото маршрутите над Румъния, през Гърция и Македония, се оказаха отворени. Но жестът определено бе възнаграден. Все пак, с течение на времето позицията от лятото на 99-а изглежда оправдана, доколкото не доведе до накаляване на напрежението. Но толкова ли положителен е знакът на затворената българска граница пред албанските бежанци, търсещи спасение от Косово, чийто образ по CNN български политолог сравняваше с „екзодус”? Може ли минимализмът на участието да бъде норма? Без значение дали възпира опити за политически реваншизъм или е форма на несъпричастност в беда? Колкото и доставката на походни кухни и сглобяеми колиби да беше в полза на косоварите, тя нито ги приюти като бежанци, нито разтовари македонците от прякото бреме.
Навярно погледът ми към споменатите събития не е „правилен” от една вътрешна перспектива, но съм убеден, че отстрани националното ни поведение към съседите действително изглежда портиерско. Затова не бива да ни учудва в какви художествени образи ни представят.
3. Българският трабант и неговият манталитет
Струва ми се, от 1993 г. по отношение на новопридобитите от България през 1941 г. Области, сред публикациите започна да броди изразът „администрирани от българските власти”. Заедно с тази фраза влезе в оборот и друга - за запазването на „германска юрисдикция”. Те съжителстват и в приетата от българския Парламент Декларация от март 2013 г.: „Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция. Като осъждаме този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване, изразяваме съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре.” Вече 20 години не мога да намеря какъвто и да е документ на немски език, в който да се говори за такова нещо. Напротив, от Бисмарково време насам „юрисдикция” на немски не значи нищо повече от „съдебна власт”. С администрирането нещата са по-удачни, доколкото е налице съответствието на немски „unterBulgarischerVerwaltung”. Проблемът тук пък е, че всички препратки сочат към един-единствен източник – надпис върху карта, публикувана в седмичен вестник – DasReich от 18.10.1941 г. Всеки може и днес да си закупи някоя от „застоялите” бройки, достатъчно е да посети интернет и да приведе сумата от 39,95 евро. Откога обаче седмичниците са се превърнали в решаващ исторически факт? Не е ли по-добре да видим какво са подписвали официалните представители.
Да вземем Споразумението „Клодиус-Попов” от 24.04. 1941 г. В Преписа от 27.04. изрично става дума за „окупирана от България” територия. На всичко отгоре, всяко бъдещо уточняване на граници – „окончателното уреждане” – засяга единствено Гърция, но не и Македония, понеже българските партньори искат и Солун. В самото Споразумение на немски присъства изразът “vonBulgarienbesetztenTeil”, но не и някакво администриране (Verwaltung). Вярно, Германия си осигурява неприкосновени области за разпореждане и то в три направления. Първото се отнася до суровините. Второто гарантира на Германия правото да получава конфискуваното имущество, а на България се пада високата чест и задължението да доставя същото за своя сметка, както впрочем да поема разходите за престоя на немски войски на окупираната от нея територия. Трето, България се задължава да не възпрепятства работата на сезонни работници (Wanderarbeiter) в Германия.
Толкова ли е трудно да се разбере за каква „юрисдикция” иде реч? Много скоро евреите се превръщат в суровина за „фабриките за трупове” (Хана Арент), а сезонните работници е израз, с който и във Франция вече са третирани ромите и лишените от поминък евреи. Явно обаче, че българските власти са били наясно. На 14 май 1941 г. войските влизат в Македония, на 10 юни 1942 г. (т.е., година по-късно) гражданите с „български произход” стават автоматично български поданици, останалите ако искат – но пък ще трябва да се откажат от парите си и да напуснат територията, а евреите – и да искат, нито ще получат новото поданство, нито могат да напускат, а губят и имуществото си – цял „киндерсюрприз”: три в едно. Ето как, администрирайки тихо и кротко, България създава така нужните на Райха Wanderarbeiter-и и човешки суровинен материал. С други думи, спазва си точките по Споразумението „Клодиус-Попов”.
Преди да гледаме какво се случва в Трето полувреме, нека видим хода на мача в редовното време. На 28 януари 1943 г. Скопският областен полицейски началник А. Богданов докладва до ДС при Дирекция на полицията относно прояви на ВМРО активисти. Разказвайки за случилото се през 1942 г., стига до месец март и следва репортажът му за „мача от държавното първенство между … „Левски”, София, и „Македония”, Скопие”. Присъстват 6000 души. Преди 70 години мнозинството става свидетел как двадесет минути след началото на играта реферът отменя гол на „Македония”, публиката пламва и… реферът признава гола. През второто полувреме „Левски” вкарва гол, който пък колегиално не е признат от играчите на „Македония” и… мачът е прекратен. „Озверена, публиката отправяше най-низки хули по адрес на софиянци, чуваха се викове „майка бугарашка”, „Долу България… Горе Македония”… „проявите стигнаха дотам, че бяха обидени и български офицери”… „мнението на по-сериозните граждани бе, че направеното в продължение на 11 месеца за приобщаването на местното население като че ли се разруши с един замах на тоя мач”. Затова пък с един замах на законодателния меч, три месеца по-късно, нещата си идват на мястото. Да се знае кой е поданик, кой не е. Така де. Иначе няма да имаме истинско вътрешно първенство. А всеки знае колко важен е футболът за една държава. Въпросът с гражданството, пардон, с поданството, решава не само футболни проблеми, но и административни. Администраторите започват да си вършат работата по ясни правила и да ходят необезпокоявани на мач. Вече няма да се повтарят грозни сцени като тази от март: „През време на играта някои от присъстващите дрънкаха звънци над главите на чиновници и други лица, дошли от старите предели, като ги подиграваха и обиждаха по най-различен начин, въпреки въздържаното поведение на последните”. Нали си представяте какво следва, когато същински поданик дрънка над главата на своя чиновник и дали същият този чиновник ще се въздържа.
Така изглежда администрирането във вътрешно-държавен план. Но нека го видим във външно-държавен, на полето на дипломацията. Там се води същинска битка. Уж Германия само е дала на България да стопанисва земите й, докато тя води походи в повечето посоки на света, но пък българските власти се опитват да отвоюват по мирен път от Италия някоя и друга паланка, да преначертаят така наречената „Виенска линия”. Дали пък не и в полза на Райха? Това ще покаже бъдещето. А настоящето изглежда така в Дневника на Филови в Дневника на граф Чано, зетя на Мусолини. На 9 април 1941 г., две седмици преди Клодиус и Попов да подпишат Споразумението, Филов научава от Царя (си), че терминът „окупация” е нежелан и за предпочитане е да се говори за „опазване на реда и спокойствието”. Това пояснение е в австрийски стил, където „аншлус” не би трябвало да значи нито окупация, нито анексия, а нещо по-така. 10 дни по-късно Царят (според Филов) се нерви преди срещата си с Фюрера, защото Солун може да се окаже само блян, но когато се връща, явно изглежда успокоен. Следващите нощи главните герои, гледайки картата на Балканите, са обхванати от Гауски страсти, граничещи с триангулачна болест. Болката от загубата на Дебър и Тетово се смесва с радостната надежда за Охрид. „Работата се слага така: за Солун Фюрерът още не бил взел решение; също и за гръцка Македония. Сръбска Македония до Шар и Качаник с Враня и Пирот ще бъдат наши; в Тракия на изток от линията Свиленград-Дедеагач ще се направят вероятно концесии с турците”. След подписването на Спогодбата и лични срещи на Царя с Клодиус, Филов научава на 27 април, че „Охрид остава с Ресен у нас, обаче Преспа, Струга, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево остават в Албания”. Срещу италианското "катиначо” е нужна друга тактика! Дано само някой рефер не свири в тяхна полза, както ще се окаже през 1994 г. Онези, които не вярват на тактиката на Филов, слизат от трибуната на Парламента. Новата тактика праща Цар Борис при Хитлер и Рибентроп, които одобряват Н.В. сам да посети Рим. През юни Царят първо среща Краля, т.е. тъст си (Виктор Емануил III), от когото научава, че има някакъв гаф с граф Чано и вместо да търси зетя, по-добре да се срещне направо с Дучето. На 12 юни това се случва. Мусолини и цар Борис уговарят среща на министрите Филов и Попов в Италия и Филов отбелязва радостен този успех в дневника си. В своя дневник пък Чано записва: „Ако хърватите и българите се опитват да хитруват, границите да се определят с декрет, без да се взема тяхното мнение”. За съжаление, през юли Филов научава, че не само ще трябва да носят подаръци и повечко ордени, но и че италианците са нагънали „българо-албанската граница” в своя полза, затова ги уведомява, че Попов се бил разболял. Все пак, срещата се състоява и в пряк сблъсък съдбата на манастира „Св. Наум” се оказва дипломатическа спорна топка. Чано отбелязва за гостите: „молят се известни отстъпки… които са им необходими за засилване на личното им положение в собствената им страна. Аз пък се държах твърдо поради формални причини, не че бях убеден”.
В резултат на всичко това все пак се намира компромис. Създава се съвместна комисия, която започва работа в края на октомври и се среща за втори път през ноември 1942 г. Третата и последна среща е между 11 и 31 март 1943 г. На 29 март най-сетне границата е прокарана, Виенската линия е коригирана и Охридското езеро е поделено. Предстоящият Илинденски юбилей би затворил една историческа рана. Точно през това наситено на дипломация време българските власти, докато „администрираха”, се случи „откарването” на еврейското население от съответните територии.
„За съжаление”, както пишеше, пише и сега на паметната плоча и се казва в Декларацията на Народното събрание. Сякаш става дума за причиняване на смущение, а не на вреда. Докато не се осъзнае това, дотогава жертвите ще се надяват някой ден все пак българските власти да поемат вина или да изразят срам. Както, впрочем, се надяват и тези от Сабра и Шатила, че подобна мисъл (все още) не дава мира и на генерал майор Ариел Шарон. Иначе принципът на територията ще продължи да властва над принципа на човечността и всяко обяснение чрез възстановяване на българщината ще изглежда жалко. За съжаление.
4. Застъпничеството
Историята казва, че от българо-италианското прекрояване не излиза нищо. Трябвало е да влезе в сила през юни, но през юли 1943 г. Мусолини пада и Италия става враг на Германия. Германските власти чак през септември прочистват от евреи и бившата италианска зона на Гърция! Това не ни ли казва нещо? Че, за разлика от България, Италия не е откликнала през март на „натиска” от Берлин.
Въпреки че се знае, това упорито се отбягва в повечето публикации на български. А не е трудно да се види. В един от често цитираните документи от 18 март 1943 г. – „Секретен доклад на германския консул в Скопие Вите до германската легация в София…” (не в Белград!!!) – се изтъква „уволнението” на 15 еврейски семейства съгласно „заповед на софийското правителство”. Същевременно става дума и за „освобождаване” на 10 семейства поради „италиански произход” и за 2 „от немски произход”. Единствено при българската инициатива е налице квалифициране, става дума за лекари и аптекари! С какво те са заслужили? Предстои да видим. Но още тук, в края на доклада, се вижда колко пакостливи са служителите на италианското консулство – „опитвали да разговарят с евреите” или пък италианският комендант на гарата, или епископ д-р См. Чекада. Добре че „всички опити на италианците, включително на тримата италиански войници, да установят връзка с евреите в лагера са били предотвратени от българската полиция”.
Ако не се лъжа, при Ал. Матковски става дума за 74 испански и за 19 албански освободени евреи. Б. Ардити пък разказва не само за 900 души укрити от отделни семейства, но и за „целеви” бракове между испански граждани и македонски евреи, за да бъдат спасени като испански граждани. На този фон българските спасители залагат на професионалния профил, не на човека като такъв.
Това водещо начало изпъква не само тогава. Още по-рано, в началото на българското присъствие (или административно управление) на новите земи, на 26 ноември 1941 г. външните министри на България и Германия се срещат в Берлин между 20:40 и 21:15 часа. Към края на разговора министър Попов повдига темата, че други държави третирали евреите си наравно с всички свои граждани, а българите – не; и това създавало проблеми. Фон Рибентроп отвръща, че „въпросът не е безинтересен” и че в светлото бъдеще, когато войната приключи и евреите напуснат Европа, българите няма да имат проблеми с двойните стандарти. Това дава повод на Попов да мине към последната тема: не може ли в рамките на голямото немско строителство да се предвиди поне един мост и над Дунав, защото „липсата се чувства от доста време”. Този път фон Рибентроп не е така индиферентен и отвръща: „желанието е интересно”. Дунавските мостове I и II предстои да се строят в контекста на други интеграционни проекти. Но темата за единното третиране на евреите с различно гражданство се оказва актуална, даже гореща. Малка България прави съществен принос в изграждането на онази Нова Европа. Седмица след посещението на Попов „Отделът „Германия” приветства идеята на българския външен министър”. Добре че сме уловили проблема с особеното, иначе немците можеха да го пропуснат, вземайки решения от камбанарията на всеобщото. Благодарение на нашата инициатива и на тях става ясно, че „само [от] Унгария, Италия и Испания… трябва да се очаква съпротива. Това е резултат от влиянието на евреите в тези страни, както и на католическите възгледи по този въпрос”. Накрая Отделът „Германия” признава, че не може сам да реши проблема. На помощ идва „юрисконсултът Александър Белев”, командирован на 29.12. за 20 дни в Берлин. Само ден по-късно отдел „Германия”, позовавайки се изрично на поставения от българския външен министър въпрос, добавя към проблемните страни Румъния, Швеция и Швейцария. На връх Нова година решението е намерено – „колективен договор…, [който] първоначално… да се ограничи с тесния кръг на онези държави, за които може да се предполага, че са готови за сключването на такава спогодба. Такива държави са Словакия, Румъния, България и вероятно Хърватия”. Европа на две скорости или балкански принос – въпрос на предпочитание. Двайсет дни по-късно се провежда конференцията на улица „Ванзее” и „окончателното решение” става работна програма. Можем ли с чиста съвест да твърдим, че Белев е бил в Берлин просто като слушател?
Въпреки оптимизма на Германия, през следващите месеци провеждането на антиеврейската политика в България се сблъсква с огромни затруднения. И то при липсата на католицизъм или на еврейско влияние. Но все пак е отчетена като успешна. В докладна записка до фон Рибентроп от 11.09.1942 г. е записано: „Еврейската политика в България е постигнала забележителен напредък… дадено е определение на понятието евреин, въвежда се еврейска значка, както и ограничаване на имената… ще бъде създадено специално ведомство… от блокирания капитал на евреите ще се създаде фонд за настаняване на евреите в специални лагери и места [които да] послужат като подготовка за изселването или преселването”. На финала на записката се обобщава: „Тези планове за изселване накараха Имперската служба за сигурност да постави въпроса, предвид изказания по-рано интерес на българското правителство, Райхът… да се включи… да предложи своите услуги при провеждането на акцията по изселването… пълномощният министър Бекерле да повдигне в подходяща деликатна форма пред българския външен министър въпроса за изселването”. От наличните документи не става ли ясно кой е (или се прави на) инициатор и кой на помощник?
Чак месец по-късно Германия прави на България предложението за изселване, след като е установила, че може да обедини извозването и от Румъния, и съобщава колко пари ще струва тази услуга на България – по 250 райхсмарки на човек. Отговорите на българските власти са два. Белев отбелязва, че „доброволното изселване няма да даде резултат… явно е, че… трябва да стане принудително”. След което уточнява бройката, етапите и че до началото „работоспособното еврейско население би трябвало да се задържи в работни групи непрекъснато и през зимата. Обекти за работа могат да се намерят”. Знаем, че ако трябва, и снежинки може да се ловят. Филов е по-директен: „България разчита да използва евреите като работна ръка в строителството на шосета”, което се оказва пречка за постигане на „пълно единство по въпроса”. Можем да си представим, че българските отговори са водили немците за носа. Че властите тайно са се надявали горчивата чаша да ги отмине. Но поне е ясно, че работна ръка е била нужна и робите за това са били налице. Само че кое пречи да реконструираме и логика, в която и без да ти пука какво ще стане с българските евреи, губиш работна сила и на всичко отгоре си плащаш за това? Както при Паскал вярата е печеливша позиция, така и при тандема Белев-Филов е важно позицията да не е губеща. Още малко труд по пътищата ще покрие разходите по извозването! Така е, когато няма кохезионни фондове. Официалната вербална нота на Българското правителство напълно потвърждава това. То е „особено зарадвано, че усилията му да се уреди всестранно еврейският въпрос в България са привлекли вниманието на Германия… [затова] ще се възползва от предложението на Германското правителство да свърже изселването на евреите от България с това от Румъния, без да спъне с това строителната [в текста: стройната] политика на страната”. На финала се изтъква, че 250 райхсмарки на лице са много пари. Въпреки че са непреклонни за цената, германските власти проявяват разбиране към българските си колеги, тъй като, заради недостиг на електричество, някои предприятия се наложило да спрат, в това число и работилницата за производство на еврейски значки. При толкова специфични проблеми България наистина се оказва в затруднено положение, Германия й помага, изпращайки през декември 1942 г. опитен специалист.
От януари 1943 г. започват изявите на гастролиращия в България Теодор Данекер. Във връзка с тях на някои места пише, че „под негов натиск” Белев изработил конкретен план за решаването на еврейския въпрос в поверените му територии. Така е озаглавен и публикуваният документ „Доклад от… Белев… до Габровски… за искането… на Данекер” от 4.02.43. В самия текст на доклада не откривам думата „искане”. Навсякъде „Райхът е готов да даде съдействие”, „Райхът е готов да приеме”. За същото събитие Бекерле докладва на 8.02.43 в Берлин с думите: „Преди въвеждането на SS-хауптщурмфюрера Данекер… разговарях с министъра на вътрешните работи… който ми потвърди своето твърдо намерение да изсели всички евреи, но… предвид нуждата на работна ръка… това изселване да бъде ограничено първоначално само за освободените райони”. Докато наистина не се открие начален документ от Данекер, кое пречи това да се смята инициатива на Белев и Ко.? Същата самоактивност засяга и определянето на бройката от 20 000 в писмото от 4.02. Не знаем дали Германия е поискала или поне не знаем колко и от кои земи е поискала, но виждаме, че Белев е мотивиран още с първите транспорти да реши проблем с политически проблемните евреи от „старите предели”. Директно пише на Габровски: „може да се използва случаят за отстраняването на нежелателните евреи от тези предели, затова броят трябва да се посочи по-висок, например 20 000”.
Колкото и зловещо да изглежда, тъкмо престараването на Белев прекатурва плана. Опитът за изселване на евреи от Дупница и Кюстендил събужда реакция на възмущение и солидарност, от която се ражда българското чудо.
Властта – в лицето на пряко отговорните и на мнозинството най-висши нейни функционери – не толкова се застъпи, колкото отстъпи.
5. За капката катран
Едва ли е възможно да имаме единно становище коя логика е водила тази политика. Ще дадем само тези, за да спасим останалите vs. ще започнем от най-далечните, докато inthelongrun никога не стигнем до най-близките. За неяснотата в позицията допринася и реверсивното изпробване на тази логика във „възродителния процес”, при който преименуването започна от по-близкото (помаците) в посока на по-далечното (турците) и стигна само до името, но не до собствеността, живота, т.е. не стигна до край. Така или иначе, безспорните факти за спасените евреи отреждат на България най-достойно място сред достойните. Защо обаче се настоява за пожалването на всички български евреи?
Защото постоянно изплуват факти как българските власти са се застъпвали за евреи с български паспорти, т.е. такива от старите територии, заловени в Тракия от български полицаи. Научаваме за Марко Аарон Перец и Хари Нисимов. Възкресява се и случилото се с Рафаел Моше Камхи – изтъкнат войвода на ВМРО, на когото „Македонският научен институт, Илинденската организация и лично цар Борис III по специален куриер му изпращат български паспорт и той е освободен и спасен”, при все че е в ръцете на германците.
За съжаление не е само така. Не всеки е войвода и не всеки е заловен от българска полиция. На 15.06.1943 г., когато най-тежката опасност е отминала за евреите в старите български земи, когато италианците упорстват за евреите около Атина, а германците са прочистили тези около Солун, фон Таден пише на Айхман: „В отговор на възможността, предложена на българското правителство да вземе обратно Saul Yeruham Mijan, евреин, пребиваващ в Салоники, българското външно министерство посочи, че те нямали никакъв интерес към съдбата на евреите български граждани, находящи се на територията на Райха… не възразяват на евакуирането му от Салоники.” Мога само да гадая колко мастило и време са били необходими на фон Таден, за да схване как българското Външно се грижи за сънародниците си зад граница.
Всеки път, когато чуя фразата за всички спасени български граждани евреи, знам, че това е пренебрежително най-малкото към Saul Yeruham Mijan.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
