От най-важните актьори в българското кино на прехода
Чудовищно нелепо е да се мисли за Чочо Попйорданов в минало време.
Характерната за екранното му присъствие смесица от интелигентно буйство и безпардонна киногеничност беляза доста от филмите, създадени между края на 80-те и средата на 90-те: „Вчера” (1988) на Иван Андонов, „Без драскотина” (1988) на Зако Хеския, „А сега накъде” (1988) на Рангел Вълчанов, „Екзитус” (1989) на Красимир Крумов-Грец, „Аз, Графинята” (1989) и „Нещо във въздуха” на Петър Попзлатев, „Адио, Рио” (1989) на Иван Андонов, „Тишина” (1990) на Димитър Петков-Пухчо, „Любовното лято на един льохман” (1990) и „Приятелите на Емилия” (1996) на Людмил Тодоров, „Онова нещо” (1991) на Георги Стоянов, „Кладенецът” на Дочо Боджаков (1991), „Вампири, таласъми” (1992) на Иван Андонов, „Граница” (1993) на Илиян Симеонов и Християн Ночев, „Сезонът на канарчетата” (1993) на Евгений Михайлов, „Козият рог” (1994) на Николай Волев...
Хулигански-чувствената му харизма обнови емоционалната фактура на киното ни, независимо от герои, жанрове и епохи – сещам се за паническата конвулсивност на управителя на малко кино Лаки насред обществения маразъм („Екзитус), за необузданата романтичност на Свежия сред младежката група в „Льохмана” или на Сина сред бащини безчинства в „Кладенецът”, за огнения поглед на граничаря Попа сред собствените му злодеяния в „Граница” или за арогантния непрокопсаник Иван от „Сезонът на канарчетата” сред травматични спомени...
Незабравимо е преживяването „Златна роза” ‘94 – гледахме на екрана прекрасния Чочо, отелесил различни измерения на обречеността и вдъхнал енергийност на драстично натуралистични филми („Граница”, „Сезонът на канарчетата”, „Козият рог”), на финала самият пристигна във Варна и с цялата си щура обаятелност вдигна градуса, а после получи Награда за явление. Смееше се: „Все още съм на 30, какво ти цялостно творчество?!”, но тогава, без значение дали играеше главни или второстепенни роли, дали беше в едър план или част от група, дали филмите бяха плътни или рехави, той наистина беше лицето-доминанта в българското кино.
После последното изпадна в колапс, а между театралните роли Чочо се радваше на вихрена популярност през телевизията: във филмите на Илиян Симеонов „Сомбреро блус” (1999) и „Ярост” (2002), повече в шоуто на Канал 1 „Клуб НЛО” (1996 - 2004), най-вече в сериалите („Дунав мост” на Иван Андонов, „Хайка за вълци” на Станимир Трифонов, „Патриархат” на Дочо Боджаков, „Врабците през октомври” на Анри Кулев, „Хъшове” на Александър Морфов, „Под прикритие” на Виктор Божинов, Димитър Гочев, Зоран Петровски).
Междувременно киното се вдигна на крака, но предпочете други лица. И ако жертвеното ченге Момчил Нешев от „Под прикритие” е последната екранна поява на Чочо, за мен неволната му филмова поанта е Димо в „А днес накъде” (2007) на Рангел Вълчанов. Изминалите бурни 20 години от „А сега накъде” не бяха пощадили дори красивия му глас, но той с обезоръжаващо очарование произнесе молитвата „Отче наш”.
Чочо Попйорданов персонифицира внушения за полет и разпад в десетки филми и ще си остане един от най-важните актьори в българското кино на прехода. Друг е въпросът, че то самото невинаги бе адекватно на мощния му талант.
Сбогом, Чочо! Дори възможността да те гледаме за N-ти път на екрана не е утеха...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
