Хана Арент и смелостта на мисълта
„Хана Арент” на Маргарете фон Трота с Барбара Зукова е блестящ филм. В САЩ няма да има широко разпространение, защото това име е важно за ограничен кръг от хора. В киномрежата ще има малък боксофис, но по-нататък ще излезе на DVD и тиражът на дисковете ще нараства. Защото направеното от Хана Арент в историята на съвременната философия, уви, няма да остарее. А това, което са сътворили създателките на филма, е смайващо – във всеки кадър пулсира мисъл.
Преминали през изкушението да създадат биографичен филм като подробна реконструкция на дългия живот на умната жена, те са се спрели на един, но ключов епизод: участието й в съдебния процес срещу нацисткия престъпник Айхман. Кратък отрязък от биографията на Арент, но достатъчен, за да преобърне наопаки живота й, както и сума ти установени представи в живота на другите. В продължение на двата часа екранно време нито един човек не разбира какво говори Хана Арент, но почти всички я проклинат. На нейна страна остават само близките: съпруг, приятелка и секретарка. Истината е, че именно този скандал прави героинята знаменита.
Събитията се развиват в Ню Йорк, в кадър е интелектуалният елит – обичащите я студенти и ненавиждащите я професори. Всички те са пришълци от следвоенна Европа и затова немският език на екрана звучи по-често от английския. Чрез кратки сегменти е въведена редакцията на списание The New Yorker, където в началото чакат статията на уважаван автор, а след публикацията се боят от палеж. С два кратки епизода е показан и Израел. Процесът срещу Айхман е решен просто – Маргарете фон Трота ползва хроники. Безупречно монтираните документални отговори на нациста на постановъчните въпроси на съда позволяват на публиката да си представи ясно какво се е случило там. А то не е било никак малко.
Неподготвеният зрител няма да може да се наслади на безупречната игра на Барбара Зукова, не знаейки историята на Арент. Затова препоръчвам да се подготвите преди прожекцията. Филмът не е лесен, защото главният му герой е мисълта. Тя не е материална и затова няма как да е в кадър, но там е мислеща жена-философ, безстрашно влязла в минираното поле на конфликта „нацисти-евреи”. Обвинена е в оправдаване на нацистите и прехвърляне на вината върху евреите. Подобен товар не е по силата на всеки. И Барбара Зукова играе сила. Също невидима – сила на духа. На материалното равнище на плътта само пуши, мръщи се и върви бързо из гората, където бяга от града, когато в отговор на нейната публикация небето се стоварва отгоре й. Критиците не просто възразяват на Хана Арент – проклинат я и й пожелават смъртта.
Какво толкова е извършила?
Това остава зад кадър, но се предполага, че зрителят знае, че Арент, родена в Германия в еврейско семейство, е завършила философския факултета на Марбургския университет, където един от любимите й преподаватели е легендарният Хайдегер. Именно той, привърженик на фашистката идеология, всъщност научил младата немска еврейка да мисли. Отношенията им, прехвърлили чертата „учител-ученик”, са щрихирани леко и изразително. След това Арент бяга от нацистите във Франция, а през океана – в САЩ. Установява се в Америка, където написва първия си фундаментален изследователски труд за тоталитаризма. В него обозначава основните му признаци. Този труд става достояние на неизменно тесния кръг от почитатели на мисленето.
Към 60-те е признат изследовател на тоталитарното общество, което тя смята за „постижението” на ХХ век, защото именно в него механизмът на потъпкване и унищожение на човека е доведен до съвършенство. Има прекрасен съпруг, приятели, студенти, авторитет. По всичко изглежда, че може да почива на лаврите си. Но неочаквано се случва странно събитие...
Подробности никой не знае, а тези, които са били наясно, няма да разкажат. В Латинска Америка е заловен и екстрадиран от страната някой си Рикардо Клемент. Израелците настояват, че това е Айхман – един от върхушката на СС, отговорен за унищожението на световното еврейство.
Както се оказва, той наистина успява да се спаси след победата над Германия през 1945. Арестуван е от американците, но избягва. С помощта на католическата църква получава аржентински паспорт и ново име - Рикардо Клемент, с което и пристига в страната. Там работи в офис на Mercedes-Benz. През 1952 лети до Европа, за да се ожени за собствената си съпруга и да изведе в Аржентина цялото си семейство.
Трудно е за вярване, но архивни документи свидетелстват, че ЦРУ още през март 1958 е получило от западногерманското разузнаване информация за местонахождението на Айхман, но и двете страни решили да премълчат – от страх, че той може да разкаже за нацисткото минало на Ханс Глобке, тогава главен секретар на федералния канцлер Конрад Аденауер.
Агенти на израелския Мосад успяват сами да открият Айхман. Операцията по залавянето на нациста оглавява самият директор Ишер Харел. На 11 май 1960, на свечеряване, Айхман е хванат на улица в Буенос Айрес. С това започва и филмът.
Ще добавя, че на Айхман му били инжекция, приспали го, качили го като болен член на екипажа и го докарали в Израел на борда на самолет на Ел Ал, чийто курс до Буенос Айрес бил свързан с честването на 150-годишнината от независимостта на Аржентина.
В Йерусалим премиерът Давид Бен-Гурион обявява, че Адолф Айхман е в Израел и скоро ще бъде съден. Процесът започва. Той е заснет на лента и 360-те му часа се пазят в архив. Обвинителите са евреи, преживели Холокоста. А когато изслушванията приключват, юридическият съветник на израелското правителство подписва заключение, според което Айхман е обвинен в престъпления против човечеството и еврейския народ. На 15 декември 1961 е осъден на смърт, а през нощта на 1 юни 1962 присъдата е изпълнена – обесен е. Тялото му е изгорено, а праха – разпръснат.
Това остава зад кадър.
А на екрана, едва чула за процеса срещу Айхман, Хана Арент звъни в редакцията на престижното издание The New Yorker и предлага да напише серия репортажи от Йерусалим. От редакцията приемат, тя излита, слуша заседанията, ужасява се от чутото и видяното, връща се в Америка, пише, публикува и върху й се стоварва ураган от гняв... Край на филма.
Какво предизвиква негодуванието на съвременниците?
Хана Арент формулира понятието „баналността на злото”, под което се разбира безмозъчното подчинение на Закона, наложен от държавния глава, от Партията - дори когато се оказва очевидно безчовечен, подкопаващ устоите на битието. Тезисите от репортажа й за процеса излизат в няколко броя на списанието и всеки предизвиква ропот. Същността на написаното от Арент е в откритието, че злото се извършва от обикновени хора, покорно приемащи установения ред и добросъвестно изпълняващи задълженията си, установени от действащия закон. Отделна глава в обвинението е огласяването на факта, че вътре в гетата и лагерите изпълнители на нацистките закони били еврейски организации – юденрати, които неволно са помагали за осъществяването на систематичното унищожение на своите сънародници.
Опонентите на Арент я обвиняват, че защищава Айхман, макар тя да изпада в ужас именно от неговата пасивна изпълнителност, както и за отказа й да премълчи за юденратите. Но основната линия на филма е опитът на Арент да проумее Айхман като човек „без личност”, съзнателно и доброволно отказал се да има собствено мнение, автономно мислене, което всъщност формира личността.
Немската актриса Барбара Зукова е хипнотична в ролята на Хана Арент. Блести с ум, с яснота на позицията. Режисьорка и актриса с любов пресъздават детайлите на онова недалечно време и не идеализират своята героиня, а й дават възможност да преживее кратък отрязък от време. Бавно набирайки скорост, формулировките на Арент се усъвършенстват и на финала е трудно да повярвате, че пред вас е актриса – толкова проникновено философът аргументира своята позиция, оперирайки с трудни термини. Позицията на нейните противници е предадена само през емоции – недостатъчно аргументирано, затова пък откритието на Арент за «баналността на злото» е разяснено подробно. Успешно е представена и авторската позиция на създателите, която съвпада с тази на героинята им - единственият антидот на вселенското зло е способността да мислим самостоятелно. Именно тази толкова проста мисъл прави филма невероятно съвременен...
Много обичам творческия тандем Маргарете фон Трота-Барбара Зукова. Те са близки от млади. И са сред малцината от екипа на Фасбиндер, оцелели и останали верни на традициите на следвоенния бунт в освободената от нацизма Германия. Как само ненавиждаха Холивуд! Тези двете имат какво да разкажат – от първия ден са заедно, още като начинаещи актриси в театъра на младия Фасбиндер. После той бе закрит и отидоха в киното. А после и Фасбиндер си отиде... А тези умници, красавици, интелектуалки влязоха в ХХІ век. Маргарете фон Трота беше съпруга на прекрасния режисьор Шльондорф, подарил на света знаменития филм «Тенекиеният барабан»; роди и отгледа син, който стана режисьор и преди година за филма му имаше парализирана опашка, тъй като младежът се беше потрудил да се поинтересува какво е станало с режисьора Харлан, заснел популярния в края на 30-те филм «Евреинът Зюс», довел до еврейските погроми...
На премиерата на предишния си филм „Видения: из живота на Хилдегарда от Бинген” (2009) с Барбара Зукова в ролята на монахинята Хилдегарда, Маргарете фон Трота с подкупваща простота се оплака пред зрителите в Манхатън: Не мога повече да слушам за Хитлер и Холокоста. Той е бил 12 години на власт, а Германия е съществува векове преди него, както я има и след него. И филмът й за прекрасната средновековна монахиня, върнал времето назад, през ХІІ век, свидетелства именно за вечната Германия. И те с Барбара Зукова не криеха с какво упоение са работили над всеки кадър, възпявайки Германия преди Хитлер.
И ето, новият им филм е за Германия след Хитлер...
Дори не Германия, а Латинска Америка в първия кадър, Израел – във втория, Ню Йорк – в третия. И в центъра е германка. По-точно – еврейка. Немска еврейка. Подарила на света откровението, че нацистите са били обикновени хора. Такива като нас...
Едно ми е обидно – да гледам и слушам през 2013 за «баналността на злото», която потриса зрителя днес като термин. Добре помня, че през същите 60-те Майя Туровска с молив написа две думи - «Обикновен фашизъм», и след това – сценария за филма на Михаил Ром. Но кой си спомня това? Маргарете фон Трота – със сигурност. С Туровска са близки отдавна. Но тя не прави филм за нея!...
Спомням си, че преди няколко години писах за филма на Герман и за «дяволиадата» на Сталин. След като прочете текста ми, Майя Туровска миролюбиво каза: Не демонизирайте грузинеца. И аз замръзнах. Ето къде е тайната и в какво се крие подвигът на Хана Арент и Майя Туровска – те разделят Бог и Човек, горния и долния свят, религиозната патетика и човешката постъпка.
Така че, зад употребата на думите «банално, обикновен» стои лишаването на тоталитаризма от сакралност. Защото Дяволът е също от Бог: ангелът Луцифер, не подчинил се на Божията воля, противопоставил се, възразил и с това – отпаднал от Бог. А тоталитарният режим е лишен от тайните, от светостта на мистицизма. Хората напълно съзнателно извършват това, което изисква от тях режимът. И да се спусне мъглата на «дяволиадата», означава да се премахне вината от хората.
Всъщност, Арент не прави нищо особено – просто възразява... Но не на Бог, а на Хората! Запазва живи разума си, собственото си мнение, душата си...
А Айхман, подчинявайки се, следва чужда воля... Но не на Бог, а на лидера на своята партия, заел мястото на Бог. А патетиката убива всичко и на първо място – отговорността. Защото, ако Айхман и Сталин са дяволи, тогава всичко, извършено от тях, е в небесната компетентност. А хората са марионетки без отговорност... Така - по чудо – получаваме Обама в Америка, а за Чечня на Кадиров му дава пари Аллах. А че този «аллах» си има име, фамилия и банкова сметка, вече няма значение – той е само изпълнител на волята на Аллах...
А човекът какво е – песъчинка в мелницата на историята. От него няма и какво да вземеш. Защо тогава да се убива Айхман? Извинете, но той никого не е убивал, не е бил инициатор на унищожението на евреите. Бил е началник на транспортния отдел. Педантичен изпълнител на заповедите на лидера на социалистическата партия с малката приставка «национал»...
Препоръчвам да видите хрониките от процеса срещу Айхман, където той в голямо недоумение изслушва обвиненията на същите тези хора, които са тикали във вагони, закарвали на смърт, а те са оживели... Той се опитва да обясни, че обвиненията им са нонсенс – хванали са го незаконно, докарали са го в някакъв Израел, който през 1944 изобщо не е съществувал, и го съдят по закони, измислени вчера.
Виждала съм много хроники от съда над Айхман. След тях се живее трудно. А Хана Арент е седяла срещу него и е слушала. И гледала чисто избръснатия спретнат мъж с добри маниери. И признала пред себе си и другите, че пред нея седи нормален човек. Бюрократ. Апаратчик. Достоен член на своята партия, на своя народ, прекрасен изпълнител на заповеди, служил вярно и истински на държавния глава и фатерланда. И това е най-страшното. Записала си е: Нормалността му е по-ужасна от всички престъпления, взети заедно.
Странно, че на евреите в Америка не им е минало през главата да заснемат филм за Хана Арент. Чакаха две германки да намерят пари за филма.
От руски (със съкращения) Геновева Димитрова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 24.04.2013 17:40
Що за подход?
Що за подход?
От: Боян Манчев
Фатерланд?
Грозно е. Съжалявам за критиката - мнозинството вероятно ви подкрепя изцяло, но грозно е.
Грозно е. Съжалявам за критиката - мнозинството вероятно ви подкрепя изцяло, но грозно е.
