Хипнотичната Зукова/Арент
„Хана Арент” (Hanna Arendt), 2012, Германия/Люксембург/Франция, 113 минути, режисьор Маргарете фон Трота, продуценти: Бетина Брокемпер, Йоханес Рексин; сценаристи: Пам Кац, Маргарете фон Трота; оператор Каролин Шампетие, художник Фолкер Шефер, костюми Фрауке Фирл, музика Андре Мергенталер, в ролите: Барбара Зукова, Аксел Милберг, Джанет Мактиър, Юлия Йенш и др.
Награди: Голямата награда от Валядолид, за женска роля на Барбара Зукова от Баварски филмови награди 2013.
Показан на 17. София Филм Фест
Премиера в Дом на киното – 12 април 2013.
Хана Арент (1906-1975) е сред ключовите мислители на ХХ век. Закономерно кинематографичният радикалист Жан-Люк Годар я поставя на първо място сред сценаристите на своя манифестен ребус за бъдещето на Европа „Филм-социализъм” (2010).
След патетичния “Розенщрасе” (2003), „Хана Арент” бележи петорно завръщане на Маргарете фон Трота: към Ню Йорк, темата за нацизма, Пам Кац, София Филм Фест и най-вече – простото класно кино.
Подобно на повечето политически произведения на именитата немска феминистка, „Хана Арент” се занимава с обществените травми и техния рикошет върху женски съдби. В случая обаче на фокус е многострадална немска еврейка с мъжки ум и поведение, опълчила се на конвенционалното мислене чрез позицията си за процеса срещу есесовския лидер Адолф Айнхайм (изключителна находка е неговото документално имплантиране в игралното тяло). Този филм е първият опит на Фон Трота не само в дигиталните технологии, но и в опита да се приобщи към интелектуалното кино или визуализирането на мисълта. И в двете начинания е успяла. Нещо повече - филмът й, построен върху тезиси, изглежда по-жив от много други (не само нейни).
Ситуиран предимно в Ню Йорк в началото на 60-те, той пресъздава академичния, семеен и светски живот на Хана Арент (Барбара Зукова) с пастелна и привлекателна уютност – интериори, екстериори, диалози, вино, цигари, остроумие, бегли ласки наподобяват атмосфера от филм на Уди Алън през 70-те и 80-те. Но е различно - въпреки че в кадър са евреи-интелектуалци, те са бежанци в Свободния свят. А фразата „баналността на злото” не само преобръща историята и съдбата на авторката си, а и днес пронизва с актуалност.
За първи път видях Барбара Зукова в дебюта й при Фон Трота „Оловно време” (1981) като фанатичната терористка Мариане – беше въплъщение на леда. Оловно момиче-войниче в разбунена епоха (по действителен случай). Същата година се снима също за пръв, но единствен път в игрален филм на Райнер Вернер Фасбиндер - „Лола”. Той също е радикален, но, за разлика от политическата плакатност на „Оловно време”, е оргиестична мелодрама за немското икономическо чудо от 50-те по разказа на Хайнрих Ман и темпераментна реплика към „Синият ангел”. Изобразително и смислово „порочен”, „Лола” е магнит и досега най-вече заради Барбара Зукова. Героинята й, проститутка и „най-доброто парче в града”, е панически еротична и хищно делова. Неправилните черти на лицето й, обагрени в ярки светлини, придобиват изключителност – Лола е жена-демон, повелителка-жертва, омайница-съдия...
Връзката между едновремешната и днешната Барбара Зукова като Хана Арент е френетичното пушене като всмукване на свобода и своеобразната разправа със задрямалата индивидуалност. Наедряла, с къса и прошарена коса, актрисата властва на екрана с харизма отвъд възраст и сексапил – нейната Хана Арент е самото очарование. Плътността на превъплъщението й е от извънредна величина – подобно на Хелън Мирън като Елизабет ІІ в „Кралицата” или на Мерил Стрийп като Маргарет Тачър в „Желязната лейди”. Но „Хана Арент” е по-обемен филм.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 20.04.2013 09:05
От: Николай Узунов
Толкова ме е яд, че все още не съм гледал този филм, а искам да го гледам поне от средата на март! Интересно ми е, колко ли български философствуващи Ентелегенти са отишли да гледат филма? Все пак манията по Хайдегер и всичко около него в България сега е завидна...
