Истината е легион
Митко Новков. От Медуза до Магрит. Есета по картини. Издателска група Агата-А, С., 2012
Есето е между жанровете, които рязко изгубиха популярност в българската култура след 1989 г. Представите ни за него сякаш пропаднаха някъде между неумелото кандидатстудентско творение и прословутата шега на Ламар: „Есето е като прасето, всичко яде”. Дали поради някакво нежелание на писателите, поради неизречено мнение за неадекватност или заради страха на издателите от липса на читателска публика, но есеистичните книги изглеждат напълно погълнати от романовата вълна. В тази ситуация „От Медуза до Магрит” внася освежаваща разлика, тя събужда носталгия по времето, когато писателите четяха повече, отколкото пишеха, а читателите имаха време и желание да прочетат техните размишления. Книгата съдържа тринадесет есета с различна големина – от седем до четиридесет страници. Подзаглавието уточнява, че те са написани „по картини”; и наистина, в дванадесет от текстовете (без най-големия, „Трите увъртания и трите обърквания на д-р Зигмунд Фройд”) разсъжденията се оттласкват от (и преплитат край) картинни превъплъщения на творческото въображение: от мита за многострадалната горгона Медуза през петроглифите на индианците анасази, оттам към изкуството на Ренесанса, барока и романтизма с прибежка на Изток, до всеизвестния Хокусай, за да приключат около средата на ХХ век. Вербалният текст е придружен от репродукции на по-голямата част от обсъжданите картини; десетки илюстрации, които превръщат книгата и в нещо като албум с много текст. Сдвояването на текст и образ е чудесна стратегия, която сдобива читателя едновременно с наслаждение и повече знание, кара го да прелиства книгата многократно, да се връща от текста в образа, от образа – в текста; луксозно преживяване, което стимулира въображението и тренира способността да се правят асоциации. Впрочем точно асоциации е ключовият термин, за да опишем тази книга. От паметта на автора извират неизброими случки, цифри, имена, заглавия, исторически и географски факти; те се срещат и преплитат, извиват се в различни посоки (дали змиевидната множественост по главата на Медуза не е и метафора на самото умение да се пише есеистично?). Най-хубавото е, че Митко Новков успява да удържи и обуздае напора на това асоциативно кълбо, внимателно и последователно той изплита от разпръснатите асоциации наратив, вмества всички назовавания и факти в един строен и увлекателен разказ, достига до интерпретации, които звучат задълбочено и убедително въпреки понякога „лековатия” или шеговит тон на коментара.
Трябва да призная, че за мен книгата беше добра изненада – тя ми показа един различен, непознат досега (и сякаш по-силен от всичко, което съм виждала дотук) Митко Новков. Сред есеистичните текстове има такива, които са истински популярни студии по история на културата; „популярни” в този случай означава увлекателни, провокиращи желанието да бъдат прочетени открай докрай. Най-силно удоволствие ми доставиха есето върху „увъртанията и объркванията” на д-р Фройд и задълбочената студия върху изображенията на библейския Лот с неговите две дъщери в традицията на западното изкуство. И макар че очаквах да попадна на някаква, поне мъничка, интерпретативна или фактологична грешка, оказах се щастливо разочарована. Грижливостта към фактите при това е подплатена с една концептуална, повече или по-малко видима в цялата книга, стратегия. Това, към което трябва да се стремим отвъд дискредитацията на „големите разкази” с тяхната склонност да предопределят истината и да фризират естествената неравномерност на фактите, е демократичната множественост на „дребните” истории, на частните и непредубедени „малки разкази”. Защото „истината никога не е само една, истината винаги е легион”, казва книгата. Не Истина, а истинност. До истинността обаче се стига не само по пътя на мисълта и разума, но и със силата на сърцето. А да мислиш със сърцето за Митко Новков означава ... да бъдеш жена. Затова и едно от неговите есета завършва с толкова странния в балкански контекст мъжки призив: „Да не губим женското си, раждащо начало, защото само и единствено то е, което ще ни спаси... Отдавна е време да мислим със сърцето си, което значи: нека бъдем повече жени...” Интересно, дали и жените все още мислят „по женски”?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
