Новият г-н Балкански
„Господин Балкански” от Георги Данаилов. Режисура Бина Харалампиева. Сценография и костюми Петя Стойкова. Музика Асен Аврамов. Участват Герасим Георгиев - Геро, Бойко Кръстанов, Светослав Добрев, Вежен Велчовски, Стефан Мавродиев, Александър Хаджиангелов, Никола Стоянов, Мариана Миланова, Лилия Гелева, Пепа Николова, Стефан Германов и др. Младежки театър „Николай Бинев”.
Няма по-банално заглавие от „Новият г-н Балкански”. По-важно е обаче да е точно. Образът на шестващия неизменно из българската обществена и театрална сцена Алеков герой, който този път създава Герасим Георгиев на сцената на Младежкия театър, е именно такъв – точен е, а не ефектно-оригинален. И това е най-ценното му качество. Тъкмо то го прави актуален. То го прави нов. Изважда го от познатата редица забележителни интерпретации, сред които короната остава в ръцете на Калоянчевия Господин Балкански от постановката на Иван Добчев и Зоя Генчева (1985) в Сатиричния театър.
Калоянчев е създал завършения, съвършен в художествената си сложност, образ на неизменно главния герой на българското политическо живеене - ужасяващ със своята топла и симпатична простащина, с цинизма си и уродливостта на нрава си. Създал го е в жанра на комичната гротеска. В една дълга традиция от втората половина на XX век Бай Ганьо се играе неизменно като гротесков образ. Драматизацията на Георги Данаилов от 1985 г. „Господин Балкански” е поставена, съдейки по свидетелствата, именно като алегоричен коментар към късния комунизъм чрез един модерен комизъм, който носи вътрешен трагичен патос. Калоянчевият Господин Балкански е най-високата точка в тази традиция – той е най-зрелият й плод като художествено постижение. Дори по-късният, сполучлив образ на бай Ганьо, изигран от Николай Урумов през 90-те в Пловдивския театър, бе в тази традиция. Само гротеската беше повече в логиката на абсурдизма. И ето че образът, който изиграва Герасим Георгиев, напълно изпада от тази редица. Той връща бай Ганьо към комедията на характерите и нравите.
Неговият Балкански е модерен политик. Нищо гротескно няма в образа му. Актьорът играе с медийната лекота, която носи от присъствието си на екрана, и така образът „говори” изцяло в съвременен манталитетенкод. Тоест, медийното не се илюстрира във визията, то е изказ. Привлекателен с лекотата на движението си, едричък с почти задължителната „пухкавост”, която придобиват българските политици още през първата година в „служба на обществото”, Герасим Георгиев дарява г-н Балкански с меко, някак домашно простодушие. Но и с една ненатрапчива безцеремонност и циничност в отношенията. В нея се е утаила бруталността на простака и мутрата от 90-те. Aособено в последните 4-5 години този ведър цинизъм и простодушна наглост окончателно започнаха да се смятат за „естествени”, за „природа” на политическия манталитет в България. С други думи, образът на г-н Балкански в спектакъла се разгръща от Геро тъкмо в конкретната му историческа версия, не е въплъщение на неговата „природна” българска вечност от учебниците.
Г-н Балкански е забавен и изобретателен (сцената с приготвянето на рибата), безцеремонен с Бодков, но и лоялен към дадената му дума (когато прави вестник с него и го прави депутат), истински тъжен (когато е предаден от него). Готов е на мига да се покае и да си поправи грешките. Сцената, в която Бодков (Бойко Кръстанов) го изгонва след изборите, е една от най-добрите: „Чакай, чакай, власт е това!” и почтително излиза по бели чорапи. Той не идва от Харвард. Не е юпи. Нямал образование, прост бил, обвинява го Бодков. А как да успее да се изучи? Това е един от най-добрите монолози на Геро в спектакъла – печелещи истинско съчувствие. Не е трудно да се направят аналогии с последното правителство и с министър-председателя, макар нито зрителите да ги търсят (те се забавляват), нито да са търсени от екипа. Същественото в спектакъла на Бина Харалампиева не са аналогиите с „действителни лица и събития”, а точният рисунък в новия образ на г-н Балкански, тоест, на средния българския политик от последното десетилетие. И само може да се съжалява, че в цялостната си интерпретация спектакълът не е по-радикално мислещ, а във визията - не така бутафорен, за да се прояви в пълнотата на сценичния изказ тази модерност на интерпретацията.
В новия г-н Балкански няма нищо дълбоко, драматично и извънредно. Той не бие на очи. Той е банален, „обикновен”. Хипертрофията в представянето на простотията на Данко Хаирсъзина от Вежен Велчовски и на Гочоолу и Дочоолу от Светослав Добрев и Александър Хаджиангелов още по-силно открояват мекия чар на политическия му популизъм. Именно той печели симпатиите на фона на преображението на изящния Бодков във възпитан и образован, европейски, но откровено циничен политик.
Финалният монолог на Герасим Георгиев тъкмо с наивизма си, сякаш приключвайки поредното предаване, като на шега обещава трайното му присъствие в бъдеще: „Знайш ли ти, че ако вземем да се надвикваме, не се знай кой кого ще надвика. Па и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз - краката; ти ще цалунеш на друго място, аз - на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?”
Няма нужда да се търсят аналогии. Тук е. Жив е. Нов е. И, уви, е наш.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
