Последният от всички планове за спасение
Една от темите, за които често пиша, е шокиращият спад на компетентността и ефективността на най важните западни институции, което се случва направо пред очите ни. В последното десетилетие западните структури – от американската армия с нейната комедия от грешки в Ирак (военните не само нямаха никаква представа къде да разположат войските при окупацията, но и разпуснаха иракската армия, без да се погрижат да поставят под охрана поне част от внушителния й арсенал) до Европейската централна банка с нейната очевидна неспособност да обуздае дълговата криза в еврозоната – се държаха просто отвратително. Личният ми опит допълва тази картинка. Неведнъж, с нямо недоумение съм наблюдавал как посредствени синове и дъщери на олигарси стремително излитаха на отговорни длъжности в сферите на финансите, правото и държавното управление. Това окончателно ме убеди, че механизмите за кадрово обновяване, поддържащи основите на нашата държавна система, са напълно повредени.
Но наградата за най-позорен провал на западните институции все пак трябва да бъде дадена на нелепото фиаско със спасителния пакет за Кипър, което повече прилича на скеч от „Монти Пайтън”. Аз съм сигурен, че ако се събере група от горния курс на най-обикновено американско училище, те ще могат да изработят по-добър спасителен пакет от този на еврократите. Ако „пайтъните” не се бяха разпаднали, те сигурно днес щяха да заменят своето знаменито „Никой не чака испанската инквизиция” с „Никой не чака Европейската централна банка!”. Само да си помисли човек, че по-груба грешка не може да се направи, и ЕЦБ сътворява нещо още по-идиотско.
Непохватният фарс около Кипър е толкова абсурден, че и досега не мога да повярвам. Включвайки днес сутринта телевизора, аз почти очаквах да чуя: „Кризата е предотвратена, Кипър е спасен благодарение на грамотна дипломация и трезв финансов анализ”. Уви, в действителността, въпреки наивните ми надежди, положението става все по-зле.
На пръв поглед, проблемите на Кипър са свързани с рекапитализацията на раздутия и разпадащ се кипърски банков сектор. Това иска пари, които не достигат днес на Никозия, тъй като Кипър, като член на еврозоната, фактически не контролира емисията на собствена валута. Вследствие на това на Кипър му се налага да иска помощ от немци, холандци, руснаци – от всички, у които може да се намерят малко пари. Обаче те не искат да си хвърлят парите на вятъра и нямат намерение да му дават нужната сума, а ЕЦБ вярва в мнимата заплаха от инфлация в Северна Европа и отказва просто да напечата необходимите количества евро. Ако това беше единственият проблем, нещата щяха да изглеждат зле, но не и катастрофално. Светът може да преживее и без Кипър.
Много по-лошо е това, че кипърската криза хвърля светлина върху неспособността на „европейските” институции да се справят със сериозни задачи. Както отбеляза Мат Иглесиас от Slate, ние сме се върнали към стадия „еврозоната няма надеждни механизми за взимане на решения”, който ни се струваше, че сме преминали, когато Марио Драги оглави ЕЦБ и обеща да направи „всичко необходимо”, за да запази валутния съюз. Трябва да се отбележи, че ключовата роля в неудачния проект за спасяването на Кипър играеше не шефът на ЕБЦ, не и някой, свързан с банката, а германският министър на финансите Волфганг Шойбле. Защо германски министър ръководи това, което трябва да е плод на общоевропейски усилия? Ами защото никому не е ясно кой за какво отговаря – това изцяло зависи от моментната политическа конюнктура (например, сега в Германия наближават избори и Ангела Меркел много иска да подчертае, че няма намерение да субсидира ленивите гърци). Спомням си, че когато започна кризата, мнозина мислеха, че „кръщението с огън” ще застави европейците да изградят по-ефективни общи институции, защото иначе те просто няма да оживеят. Обаче, въпреки че кризата се вихри година след година, случва се нещо съвсем противоположно – европейските институции отслабват и губят дееспособност, а не много страни (на първо място Германия, но не само тя), които са запазили поне някаква икономическа динамика, все по-ясно взимат за себе си решаващата роля. Но това засилване на немците, холандците, датчаните и другите нордически типове не може да продължава до безкрайност. В края на краищата, къщата от карти ще се срути.
Всеки, който казва, че знае как ще завърши всичко това, лъже – не става дума с три или четири процента ще порасне БВП (нормален спор за икономистите в най-добрите години); става дума за това съмнителна стабилност ли ни чака или всеобща паника с колапс накрая. Резултатът от кипърската неразбория ще бъдат куп неприятности, но ако трябва да назовем най-главната от тях, аз бих избрал опасността от масовото изтегляне от вложителите на парите им от банките. Перспективата за експроприация на частни влогове от банките, което би станало ужасен прецедент, действа силно на въображението на обществото. Както точно забеляза Пол Кругман, „със същия успех европейците можеха да вдигнат плакат с призиви на гръцки и италиански да си вземат спестяванията от банките”. След като Кипър в движение не отхвърли невъобразимата преди идея да се отнемат пари директно от частните банкови сметки, ползващи се с най-надеждната от възможните финансова и юридическа защита, гражданите на Португалия, Ирландия, Испания и даже Италия ще бъдат идиоти, ако не изтеглят поне част от своите пари от банките в страните им и не ги вложат в чуждестранни (на първо място германски) банки. Трябва да се отбележи, че дори самият факт, че Кипър въобще се е замислил над такава стъпка, може да е достатъчен в други страни да се разрази мащабна паника. Не е необходимо да имаш прекалено живо въображение, за да минеш от „те едва не конфискуваха влоговете в Кипър” към „и у вас могат да направят същото”. Може да се случи да не може да бъде спряно паническото теглене на влогове, прочее, именно за такива случаи е изобретено застраховането на влоговете. Ако табуто, пазещо светостта на банковите сметки, бъде нарушено, то вече няма да може да бъде възстановено.
Затова аз наричам „почти осъществения” план за спасение на кипърската икономика „план за спасение, който трябва да сложи край на всички планове за спасение”, тъй като шансовете му да стане последният план за спасение на европейската страна от дълговата криза са толкова, колкото са били шансовете на Първата световна война да стане последната война. Какво ще стане по-нататък? Никой не знае! Така че, бъдете внимателни, защото, по всяка вероятност, ситуацията ще продължи да се влошава, при това, изглежда, бързо.
ИноСМИ, 25 март 2013 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар