Български  |  English

Как преживях Бухенвалд и останалите лагери

 
На 11 април 1945 година американската армия освобождава 20-те хиляди затворници в Бухенвалд. Ужасите в нацистките лагери са многократно описвани в следвоенната епоха. Тук предлагаме спомените на Стефан Хесел, познат на читателите ни с есето си „Възмутете си”, които показват не особено познати моменти от живота в лагера. През 2011-а, когато те са публикувани, Хесел е на 93 години.
К
 
Френският цигулар Морис Хюит успя да сформира квартет с разрешението на лагерната управа и да изпълнява Моцарт в Бухенвалд. Как се случи това? Налага се да се занимаем накратко с т. нар. самоуправление в концентрационните лагери и да опишем дейността му. Ще започнем с работата на капите (капо – от фр. сaporal, капитан, предводител. На жаргона на лагерниците означава затворник, който е натоварен със задачата да надзирава останалите), а след това с тази на най-старите в помещението и блока, както и в лагера като цяло, които са т. нар. „привилегировани затворници-функционери”. При това е важно да споменем, че в Бухенвалд има германски затворници още от 1937 г. Някои от тях преди това са били в други лагери, като например затворника Артур Дич, който за мен е тип „капо”, едновременно страшен и жесток. Разбира се, тези хора са станали такива в концлагерите, те са ги променили. И въпреки това, са останали хора, като например французите, които си сътрудничеха с немските комунисти, или като Хорхе Семпрун, испанеца от редиците на комунистическата партия. Те постигнаха нещо, което изглеждаше немислимо в концлагера - ставаха своеобразни заместници на СС като част от вътрешното ръководство на лагера.
За да го постигнат, те трябваше да намерят баланс между голямата човечност и голямата бруталност. Защото „поданиците” им бяха не само политически затворници като нас, но и криминални престъпници. За евреите да не говорим. Повечето от затворниците не бяха активни членове на Съпротивата. Така че на затворниците - функционери им беше възложено от надзирателите на СС да се грижат за „реда”. Това беше основната работа на тези капи. Френските капи бяха малко. Един от тях бе проф. д-р Алфред Балаховски[1]. Той беше особен случай.
Балаховски беше депортиран в Бухенвалд. Там се беше представил пред немските лекари като изследовател в института „Пастьор”. Така се натъкна и на лекари от СС, сред които имаше и опасни типове. Например д-р Ервин Динг-Шулер. От него се страхуваха много, защото той се интересуваше от тиф и правеше опити, като инжектираше с тиф затворници, които после умираха. И въпреки това, той взе за капо Ойген Когон. Как ставаше това? Когато Балаховски дойде в лагера, те си казаха: Този трябва да го използваме някак. Как изобщо в концлагерите се беше наложила идеята, че затворниците могат да бъдат използвани, особено в такъв голям лагер като Бухенвалд? И така Балаховски си спечели голям авторитет като експерт по тифа. Но капите успяваха да ни удължават живота, а мен ме спасиха от предстояща екзекуция, като подмениха самоличността ми с тази на един заболял от тиф, обречен на смърт затворник. Заедно с австриеца Когон участваха социалдемократа Хайнц Баумайстер от Дортмунд и Артур Дич.
Ние, 36-ма депортирани от Париж членове на съюзническите тайни служби под командването на подполковник Йо-Томас (Додкин), офицер от Кралските въздушни сили и довереник на Уинстън Чърчил, бяхме една много особена група. Затворени бяхме в блок 17 и не бяхме принудени да работим. Защото бяхме политзатворници, за които СС вероятно знаеха, че няма да се задържим дълго, понеже бяхме осъдени на смърт. Само чакаха от Берлин да дойде заповед, за да обесят първите шестнайсет, после следващите дванайсет. Сложиха ни към един от старите лагерници, който се отнасяше много добре с нас. Имахме право да се движим свободно в лагера. Така по случайност срещах стари познати като Кристиан Пино, когото лесно разпознах. Той ме информира: утре ще свири струнен квартет. Спокойно можете да дойдете. Цигуларят Морис Хюит се е разбрал със старшите на лагера и блок 17, че може да слушате струнен квартет.
След войната малко ревнувахме хора като Жулиен Кан. За някогашния директор на националната библиотека в Париж в Бухенвалд се твърдеше, че си прекарва добре, въпреки че беше докаран там тъкмо като евреин и участник в Съпротивата. А някои казваха, че тези, които били заети с работа, били облагодетелствани, докато другите били обречени да вегетират. Разликите в Бухенвалд между малките периферни лагери и главния лагер предизвикваха противоречиви чувства. Това, разбира се, зависеше и от капите на различните смени - от добрите и лошите затворници-функционери, за които се знаеше, че са два типа - от едните можеш да получиш няколко картофа, а от другите само удари. Аз изживях опита на това голямо различие с всичките му противоречия чрез човека, който ми спаси живота, Артур Дич.
В „Държавата на СС” Когон описваше Дич като печално известен, дългогодишен затворник, който се е сдобил с голяма власт в Бухенвалд, включително и заради бруталността си. И това е най-противоречивото в концентрационните лагери. Аз също интуитивно усещах, че Дич е опасен човек. Знаех, че той е информиран за заговора ни, иначе моето спасение щеше да е невъзможно. Но с него много трябваше да се внимава. Затова в първия си кратък текст от 14 страници за Бухенвалд в „Tempsmoderns” през март 1946 г. го представих като страшен човек и описах „плашещото лице на бруталния, авторитарен, садистичен и коварен капо Дич”. Дич отнякъде беше прочел текста ми. Беше разочарован, защото без него нямаше да бъдем спасени. Но продължихме да си пишем.
На всеки познавач на книгите на Хорхе Семпрун и Примо Леви прави впечатление, че в тях всички капи са страшни, освен няколко наивни екземпляри. Според мен обаче, историята на всеки затворник е напълно различна. В някои случаи е изпитвал съчувствие, а в други - само омраза към останалите. Ето защо не бих бил твърде краен в осъждането на капите колкото Семпрун, най-вече когато става дума за политическите капи от редиците на комунистите в Бухенвалд. Концентрационният лагер е школа, може да се каже жестока школа. Човек се учи да оцелява, а за да оцелее, трябва да приеме, че системата се крепи на бруталността. Това за мен е най-ужасното в лагерите. Лагер означава, че не се зачита достойнството на човека. Иначе не става, не може да функционира. Трябва да възприемаш другия като обект, а не като личност. Затова всеки капо, всеки „по-специален”, какъвто и да е той – най-старият в лагера, в блока, дежурният по стая – го грози опасност да стане безчовечен. Тази опасност – и това е страшното в концлагера – е по-голяма от възможността да останеш човечен. Чувстваш го дори когато си „нормален” затворник. Защото затворникът или краде супата на другаря си, понеже е гладен, или дава от супата на другаря си, защото той е болен.
Кога оставаш човек и кога ставаш концлагерист? Много зависи от това какъв ранг си получил в йерархията на концлагера и като какъв се социализираш - като французин или като немец и дори като прусак. Аз не съм съвсем истински французин. Аз съм и малко немец. А познавам и прусаците – като роден през 1917 г. в Берлин немец, който от 1924 г. живее в Париж. И още като дете съм разбрал: прусаците искат ред и ако искаш да станеш добър, трябва да страдаш. Човек може да стане добър само ако страда. Така и тези с ”мярка за неотклонение” трябваше да бъдат превъзпитани, за да станат добри. А ние, затворниците, трябваше да сме добри работници. И ако не бяхме изпълнителни, беше позволено да ни удрят.
В концентрационния лагер един немец или чех, или дори поляк, който е по-специален от останалите, бива натоварен от СС да изпълнява определени функции. Но хората от СС не се виждат. В Бухенвалд те отвреме-навреме минаваха през лагера, но в по-голямата част от времето оставаха невидими. Виждат се капите, виждат се старшите на лагера, на помещенията, капите на отрядите. Така че ние възприемахме капите като отговорници. И си задавахме въпроса: Как живее той със своята отговорност? Дали я възприема като добронамерен човек, защото и той самият е затворник? Винаги съм си мислел, че човек се учи да бъде старши на лагера. Това е дълъг процес на възпитание и част от него е бруталността.
Слуховете са неизбежни в лагера. Слухът за лошия капо Дич в моя случай си остана само слух. Може би си беше съвсем нормален човек. Във всеки случай, ми спаси живота. Той успя да прекара британския офицер Хари Пул, познат на Гестапо под френското име Пьолев, както и Йo-Томас и мен, френския офицер от тайните служби на де Гол, под чужди имена покрай охраната - все едно сме умрели от тиф, и така ни спаси от сигурна смърт. Да направиш такова нещо пред очите на СС и пред неговия лагерен лекар е знак за голяма смелост!
А иначе колко бързо се превръщаш в престъпник, когато си натоварен с отговорност в лош лагер! Така например, криминалните типове, престъпниците - капи в Дора, бяха изключително брутални и изпитваха удоволствие да убиват, да обесят някого. Случваше се зелените да се наслаждават, когато измъчват чужденците. В концлагера се правеше разлика между старите немски опозиционери и онези, които идваха от чужбина. Те бяха врагове на Германия и тях човек можеше спокойно да ги затрие. На нас – французите, например, изобщо не гледаха с добро око. Ние бяхме заклетите им врагове.
В Дора след опит за бягство попаднах в т.нар. наказателен отряд. Хванаха ме и в създалата се ситуация постигнах първия си дипломатически успех. Говорих с есесовеца, който разпитваше мен и Роберт Льомуен. Като немско говорящ се опитах да обясня на офицера от СС: „Щом си попаднал в плен, трябва да се опиташ да избягаш”. И затова не биваше да ме убива – нито с 25-те удара с тояга по задника, нито чрез обесване. И той ми отговори: „Добре, ще те сложа в наказателния отряд”. Това означаваше, че няма да вляза в тунела, а ще остана на повърхността. Там попаднах в ръцете на един капо, блокфюрера на наказателния отряд, много брутален престъпник. Той обичаше да се боксира и караше затворниците да се боксират с него. Естествено, те го оставяха да победи.
Бях развълнуван, защото можех да слушам немско радио и знаех, че войната скоро ще свърши. Забелязвахме го и по затворниците, които идваха при нас от Грос-Розен и Аушвиц. Дойде една група евреи от Аушвиц. Те не останаха дълго и скоро продължиха нататък, вероятно към Берген-Белзен. Приличаха на призраци. От Изток дойде група затворници. Сред тях имаше и трупове. Щяха да ни дадат по парче салам, ако измъкнехме труповете от вагона, съблечахме ги и ги натрупахме на клада. Беше много неприятно преживяване. Но предложението на капо идваше от една своеобразна форма на добронамереност: Който не иска да умре от глад и да получи допълнително парче салам или хляб, трябваше да свърши тази работа. И аз участвах. Траурните маршове ми бяха спестени. На 6 април 1945 г. използвах възможността отново да избягам от един товарен влак, поел към Люнебергер Хайде.
Но да се върна пак към Дора. Идвайки там от Бухенвалд и Ротлебероде, ме затвориха пет дни в бункер. По-късно намерих този бункер и си спомних как лежахме тук с Льомуен, обградени от капи, при това червени. Беше в онзи период, когато те се опитаха да изместят зелените капи. Беше битка на живот и смърт. И загубилите капи по-късно бяха избити от победилите криминални капи. Ние лежахме в лагера и слушахме как победените разговаряха за случилото се. Жестока история, която дълго се опитвах да забравя. Но още си спомням ужасния немски, на който говореха помежду си. Един безжалостен, ужасен, арогантен език спрямо другите арестанти. По-късно обесиха всички затворници. Поне в бункера имахме чувството, че бесят противника. Включително и за да отстранят свидетелите на битката между червените и зелените. Явно никой не трябваше да оцелее, защото не биваше да се знае какво се случва тук.
Подобни преживявания имах и в Ротлебероде. Той беше от външните лагери на Дора-Мителбау. Междувременно, заради смяната на самоличността, имах друго име: Мишел Бойтел. Продължавах да бъда политически затворник, като този път бях от Кьолн. Как е попаднал този Бойтел в Бухенвалд? И до днес не ми е ясно. Беше от група, която се разболяла от тиф. И ето, че този Бойтел, а иначе Хесел, работеше в Ротлебероде в една подземна фабрика и сглобяваше самолети „Юнкерс”. СС плащаше на затворниците, които работеха в индустрията. Плащаха по три до четири райхсмарки на ден на затворник, които се изплащаха от съответното бюро по труда.
И в Ротлебероде имах късмет. Там имаше двама затворници. Единият беше писарят на лагера, а другият също по някакъв начин бе специален. Писарят се казваше Улбрихт и беше много щастлив, че има затворник, с когото може да говори на немски. А аз непрекъснато му рецитирах стихотворения. Късметът ми през цялото време беше, че знаех немски. И естествено, че имах добра памет – също за английски и френски стихотворения. Но най-големият ми късмет бе, че можах на 8 май 1945 г. да се върна в Париж.
Не съм от тези, които се оплакват от съдбата си. Когато се върнахме, нас най-малко ни питаха какво сме преживели. Най-силно от това страдаха евреите. Но може би оплакванията им са малко преувеличени, защото в Германия вече се знаеха някои неща. И в Германия също доста бързо се появи литература за концентрационните лагери.
Франция се изграждаше наново. Правехме го с ясното съзнание, че мнозинството от французите не бе оказало съпротива и не се чувстваше особено виновно за това. Живееше се с убедеността, че нацистите са ужасни, че главните виновници ще бъдат изправени в Нюрнберг пред международния военен трибунал и ще бъдат съдени. Но въпреки това се дочуваше, че и ние, оцелелите, носим отговорност за лошите времена. Ние бяхме оцелели. Това ни правеше подозрителни - ако се бяхме борили, нямаше да можем да оцелеем. Така че, имаше едни особени нагласи отговорността и последствията от поражението след 1940 г. да се прехвърлят и на онези, които се числяха към Съпротивата.
Днес можем в заключение да кажем: рехавата немска окупационна политика позволяваше още в края на войната да се провежда открита културна политика. В Париж можеше да се поставят пиеси на Жан-Пол Сартр или да се слуша Жулиет Греко. Ако, като на потърпевш, ми бъде позволено да направя едно смело сравнение, нека кажа следното: германската окупация, ако се сравни с днешната окупация на Палестина от израелците, беше сравнително безобидна, ако се изключат обаче арестите, интерниранията и разстрелите, а също и заграбването на художествени произведения. Всичко това беше ужасно. Но ставаше дума за окупационна политика, която искаше да прави добро впечатление и затова толкова усложняваше работата ни - на нас, борците от Съпротивата.
Франкфуртер алгемайне цайтунг
Превод от немски Ирина Илиева


[1] Алфред Балаховски (1901 - 1983) е френски ентомолог от руски произход. Работи в Националния музей по естествена история в Париж, а през 1948 г. е избран за президент на Ентомологичното общество във Франция.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”