Негодувание, мълчание, поход
Релефи на желанието у участник в един крачещ протест
Шумът беше истинската и чиста проява на това мълчание. Шум, който ефирно се носеше, преди хората с всевъзможни свирки да са се появили, и йонизираше въздуха с тихо, озадачаващо жужене. Такова жужене издава рояк пчели или пък огромна зала, пълна с електронни апарати. Зали с електронни апарати в този град вече няма. Те останаха в старите научнофантастични книги, а постиндустриалната епоха, която прави все по-невалиден този шум и все по-радостна тишината на шеметно точеща се информация, за нас се изрази в разруха. Апаратите са мъртви; тъгата идва от това, че не са мъртви-слава-Богу. Те са мъртви от гнусно и низко разложение за един долар, изсипаха се в краката ни под формата на купища 23-годишна ръжда, която вятърът довява в домовете ни, в носовете ни, в устите ни. Дишаме ръждата на отмиращата епоха и мълчим. Няма какво да кажем, затова жужим. Чудя се дали като щастливите пчели от бъдещата зеленина, която ще дойде на мястото на заводите, или като старите ръждясали апарати, сякаш задаващи на своя език въпросите „защо“, „как“, „можеше ли иначе“, и нашепващи „не искам да изчезна напълно, не защото искам да продължа да съществувам, а защото не искам да умра така“. Живот сред мъртва индустрия с мъртвородено желание за живот без индустрия: смъртта е официалната форма на реалност тук. Създаването на нещо със собствени сили е просто малка американска лудост, поредният, който е позагубил разсъдък за това как стават нещата, но скоро ще се оправи. Единственото, което може да доведе до радост, е злорадото тържество от крайното господство на разрухата. От две десетилетия само то е предвидимо. В желанието си все пак да чувстват някаква сигурност и да усещат, че знаят нещо, хората свикнаха да виждат ентропия във всичко. И материално, и духовно. Свикнаха да виждат угасващи устреми, да очакват угасването им и да го предразполагат.
Неувереността за наличието на бъдеще ли направи хората така мълчаливи? На протестите на 24 февруари в Димитровград нямаше оратори (освен такива, чието обръщение се изразяваше в подемане на скандиране). Нямаше хора, които да кажат какво ще правим занапред. Нямаше скандирания, които да съдържат в себе си някакво ново начало. Нямаше ясна мисъл за ново начало. Имаше сянка – на необходимостта от ново начало и под нея „изшумяното“ желание за това. Няколко изтръпващи déjàvu-та през четири години и тази сянка започва да става кошмарна. Не искаме да мислим ясно за нещо, което може да се превърне в кошмар, когато заспим. Подсигуряваме се – дори не искаме да заспиваме. Няма да спим и няма да мислим, за да не извикаме следващия поред демон. Демон, който отново ще трябва да прогонваме, недоспали, останали без сили, неспособни да се концентрираме. Не искаме да избираме нещо, което зловещо ще нашепва мантрата за свободния избор: ти сам си избра, ти сам си избра, ти сам си избра… повторена сто и осем пъти. Езиковият концентрат на нашата медитативност. Успокояващо отпускане и дълго, предълго съзерцание в дзен-градина от стари апарати, самотни фабрични комини и полуразрушени крайпътни постройки. Някакъв постоянен, едва доловим шум наоколо ни озадачава понякога. Неспособни да разпознаем, че този шум произхожда от нас самите, онемели, ние си мислим, че мълчим. Съзерцанието ни е фалшиво. То не ни води доникъде, това е приспивният, успокояващият ефект на 23-годишния фонов шум в главите ни. Високочестотно изпищяни „защо“, „как“, „не искам“.
„Не искам“ беше всичко, с което се изчерпи искането на този протест. Не искам политически партии. Не ги искам, въпреки че е невъзможно да има демокрация без тях. Не искам високите заплати на висшите властници. Не ги искам, макар че са белег на моя национален престиж. Не искам такова широко политическо представителство в Парламента. Не го искам, въпреки че то представя по-широка база тъкмо от моето общество. Не искам високите сметки за ток. Не ги искам, защото са фалшиви. Тези фалшиви сметки се оказаха касовите бонове за властта в България.
Ала тук отдавна е установена процедура по поправяне на гафове. Ако властта разгневи хората, тя присвива горчиво устни, ах, по дяволите, сега трябва да оправяме и това, и показва най-характерното за народа си качество – търпението. Оправя грешката бавно и постепенно и възвръща гладкия конституционен ред на процесите. Така идва нов неин титуляр, остава си старият, или идва частично стар, частично нов. Българското правителство беше подало оставка преди няколко дни, но това изобщо не вълнуваше никого. Някъде от върха на нещата щеше скоро да бликне познатият мазен нефт и да успокои вълнението. Кое правителство идва и си отива, става статистика и синоним на загубено време. Успокоени от шепота на нечий здрав разум и дали заради апатия, дали заради вяра в правотата на състоянието на законност, хората поправят рано или късно собствената си грешка. Кога ще разберат, че не са сгрешили? Ние възприемаме желанията си не като нещо градивно, което ще осъществим и в бъдеще ще се радваме, че е наше дело, а като моментен изблик на непоносимост, като едно мъничко разрушение, което ще всее смут в държавата, ще ни достави кратка наслада и облекчение, както чупенето на порцелан, и е желателно да затихне по-бързичко, за да се върне все пак всичко постарому и да заживеем отново гаснещо и спокойно. Ужасното е, че свикнахме с ненормалността и усещаме дискомфорт, когато се отклоняваме от нея. Това ни кара да се замисляме, още преди да поискаме нещо и да се опитваме да измислим как да поискаме нещо, което няма да я активира отново. Как да поискаме нещо различно от това, което е в нас самите и което ежедневната свръхреална автореферентност ни казва, че не харесваме, а кротката и жалка в романтизирането на околната грозота и разруха съвест ни тегли да си оставим под формата на установен ред. Странно, че изобщо имаме представа за нормалността при това положение. Откъде идва тя, едва ли е само заради глобализацията и пътуванията по чужди страни. Иска ми се да мисля, че е защото сме европейска нация с вкус към законност и ред, към западен тип живот в интелектуално самоусъвършенстване, към знание и памет, към красиви фасади и улици и чиста природа. Откъде може да идва желанието ми към това, щом никога не съм го виждал наоколо? Не съм го виждал да е правило. Зная, че малките изключения тук значат много. Те са смислени, те са добри. И искам да станат правило. Но не мога да напиша без замисляне „Нова конституция“, „Нова форма на управление“ и да го вдигна на плакат. Освен към старото, вече имам непоносимост и към новото. А това е безизходност.
На 24-ти ние написахме на плакати всичко, което не искаме и знаем, че не трябва да не искаме, и ги понесохме напред. Вървяхме, защото оксиморонът, в който, подобно на две ръце, рисуващи се една друга, се превърна двуединството от управление на страната и положение на гражданите, не ни харесваше и това крачене напред бе наличност, която не намирисваше на него. Всичко, изказано с думи, лъхаше на лудост: „Без партии!“ – „Ама как така, това е нечувано!“. Противоречието се ражда в собствените ни глави още преди да сме го изрекли. Защо тогава исканията ни да не са противоречиви? Хармоничните, последователните, логичните, напаснатите, осмислените теоретично процеси в тази държава водят до грабителство и разруха. Исканията ни са стремеж към цялостност – разруха за разрухата. Красивите, изящните и бляскави конституционни постулати, беглите прокрадвания на ораторско майсторство и градивни послания у политиците не водят до красива и подредена България; думите не действат – защо да ги използваме? Ние просто съществуваме и нелепицата е, че макар да можем да направим много други неща, освен просто да съществуваме, се отказвахме от тях, за да не повторим, потретим или кой знае за кой път изпаднем в заблуда и да джавкнем в поредното блато с тиха, претекла през Конституцията вода. Решихме, че трябва да натрапим на света съществуването си, а не исканията си.
И така протестът на градския площад в Димитровград се оказа ялов. Той само „не-искаше“ и това се оказа скучно за самите граждани. Скучно като нищо-не-ставането в заобикалящото ни. Усещахме, че един протест трябва да е проява на ставане. Проблемът е, че не знаем как да повярваме, че нещо случващо се изобщо може да доведе до положителни резултати. Вероятността за това е много малка. И доколкото ставането на нещо в политическата реалност изисква слово, ние отказахме да употребим слово. Политическото слово винаги ни е лъгало – с обещания за подобрение със или без срок, с обещания за ново начало. Вместо да излъчим оратор, който да говори и да направи искания към някакви властови органи, ние поехме напред. Те са специалистите по искане: подкрепа, търпение, упоритост. Пари, влияние, благоговение пред дадените им възможности. Вяра. А извън намаление на сметките за ток, никой от нас не знае какво да иска – каквото и да е то, от нелепата и унизителна бедност изглежда, сякаш иска един по-добър и справедлив свят, в който хората са добри и си помагат, в който тържествува здраве и благоденствие, утопия, която го кара да се срамува, че я иска. Не иска да се унизява. Но не е склонен и да иска малки промени като това друга партия да управлява, защото няма смисъл. И така никой вече не иска да хаби словото си.
Поехме към края на града. Учудващо бързо; никой не караше тези хора да крачат толкова бързо. Те носеха отпред плакатите си с изписани до стотинка размери на президентски и министерски заплати, плакати с множество „не“-та – пред партии, пред ЕРП-та, пред държавни органи, по-добре да бяха сложили едно голямо „не“ пред думата „власт“. Тогава ми просветна, че това всъщност е протест на анархисти. Всеки от нас знае, че човекът до него е без ясна представа за каква промяна е тук. Някои хора нарекоха протестите на 24 февруари безцелни, мислейки си, че така отправят критика. Досадно е да не знаеш какво точно да поискаш, но това е белег на голямата безизходица, в която сме изпадали. Това е смислова, житейска и касаеща наличието на бъдеще безизходица. Имам ужасното чувство, че ако направим пълен рестарт на държавата – форма на управление, избирателна система, напълно нови личности – нищо няма да се промени.
Наивната представа, че физическо усилие е единственото, на което хората на властта не биха били склонни, ни накара да крачим в знак на протест отвъд града и маркировките, указващи маршрута, отвъд властта. Поехме по двулентовия път към Хасково, сякаш отклонението е начин да нарушим баланса й и да покажем, че можем да мълчим оглушително. Наивно надявайки се някой да ни чуе.
Така лично за мен се изчистваше и друг нерешим въпрос – беше ли протестът ни продуциран? Беше ли политическа партия или лоби организирало зачатието на този протест и го беше оставило после самò да разцъфне, както се говори от много хора – кои пълни конспиративисти, кои по-навътре в някои неща? Сянка на такива въпроси продължава да виси над протестите и за мен те нямат задоволителен отговор, едва ли и ще имат. Конспирацията означава бездействие и униние; заблудата означава още от всичко омразно. Затова походът беше добре дошъл, вече не защитавахме ничии интереси пред нечии други интереси, поне пространствено. От нас самите се искаше да издържим един дълъг преход и най-вече това, че ние самите го искахме от себе си, ме караше да се чувствам добре – отново наивно може би, но изглежда и тази наивност бях склонен да си позволя.
Небето беше широка и немощна за дъжд облачна пелена. Мислех си, че по начина си на изразяване това започва да прилича на екопротест. Двете ленти на пътя бяха блокирани и отстрани имаше спрели автомобили и камиони. Хората вървяха с бърза крачка и ги отминаваха. Носеха отпред натрапчивото жужене, вярно, то припомняше политическата същност на всичко това, но пък какво политическо имаше в съзерцанието на крайпътните пейзажи и прелитащите птици? Поне за мен имаше – иначе не бих се сетил точно в такава обстановка, че природата бива замърсявана от безбройни строежи – по плажове, върху дюни, върху земеделски земи и гори, в планини. От мръсните парѝ, превърнати в мръсен бетон, армиран с мръсна, ръждива власт. Оставяхме тази власт с нейните софистики и сухи цифри. Бегълци ли бяхме тогава? Бягахме ли от неспособността си да излъчим и тряснем върху масата своите градивни послания? От срама, че ние самите не можем да направим нищо по-добро от високопоставените приятели на тези хора в джипове, които карахме да отбият до крайпътната канавка? От усещането, че провалът сме самите ние – че не политиците, а ние сме виновни за допуснатото безумно разсипничество, царстващи монополи, мизерни доходи? Не си ли определяме ние нашите доходи? Не си ли застроихме ние земята? Всеки необезумял до степен да отрича всичко, което се изпречи на пътя му, човек, си казва, че някои неща не се спускат с директива. И да си далеч от органите на властта, няма да избягаш от себе си. Няма да избягаш от вкуса на страна от третия свят, който България създава в устата ти. Населението на всяка страна от третия свят в крайна сметка я кара да бъде и да остава такава. То би я отнесло със себе си навсякъде. И ние така носехме пред себе си жуженето на свирките, глъчката. Щеше ли този фонов шум да ни преследва навсякъде, където и да отидем? Когато и да отидем?
Не, защото знаем как точно трябва да изглежда страната, за да ни хареса. Знаем в общи линии кои дефектни резултати трябва да бъдат премахнати. Да, защото не знаем как ще стане това. Всичко вече е изтъркано и отживяло в съзнанията ни – там от две десетилетия се блъскат едни и същи думи и изрази – „нова конституция“ и „Велико народно събрание“, „референдум“ и „избори“ са просто едни от тях. Най-светите неща за демокрацията са банални. Те не носят спасение в сърцата ни. Те само удължават агонията.
Тогава трябва да ги смажем, мислех си, крачейки с предвидливо обутите си обувки с дебели подметки. Трябва да смажем светините, защото те ни носят само болка. А други светини нямаме, може ли да се живее без светини? Да, темата за светини се отвори като правоъгълна дупка в небето, когато недалеч от Хасково малка група хора ни посрещна с картина с две лица – Апостолът и „Опълченците на Шипка“. И бездруго походът ми навяваше никога не изпитваното усещане за боен поход. Множество хора, крачещи напред, без самите те да знаят към какво. Знаят общата рамка на това, в което участват, но не знаят точно какво ще стане, когато пристигнат. Тъй като не знаят какво точно следва, не знаят защо вървят напред. Само вървят. Краката ги болят. Вървят, за да стигнат. За да пристигнат от старото в новото. Така ли са се чувствали онези, извършили големите, непосилни маршове-подвизи през войните на Национално обединение? Подобно, но в мижава степен спрямо тяхното, усещане за марш ме накара да изпитам този поход. Вървяхме, защото нямахме друг избор в себе си, със сигурност не искахме да стоим вече на едно място. Искахме да тръгнем напред във всички възможни смисли на тази нелепо епично отекваща дума. Щяхме ли да стигнем донякъде? Или това, което бяхме оставили зад себе си, сега се появяваше пред очите ни отново? Изникваше като колония на полис с всичко същото. Не бяха ли всички градове в България колонии на една и съща метрополия – корупция, провала, разруха, крах? Къде можеш да избягаш от това?
До Хасково група протестиращи беше блокирала магистралата. Приветстваха ни. Старият път между Изтока и Запада, насядахме по него. България вече имаше нов Патриарх, а вместо да гледам избора му по телевизията, бях прекарал деня в ходене с цел да кажа нещо. Другояче не можех да кажа нищо, а не исках да мълча. И в мащаба на този път ми се стори, че постъпих добре. Разстоянията бяха огромни, хълмове се ширеха наоколо, а ние бяхме напреднали малко през тях. Отпускахме краката си. Само по релефа на България ли бяхме напреднали? Искаше ми се да навлезем дълбоко в него, да го изровим и да видим къде се крие онова, което ни кара да не харесваме нещата тук.
По-късно, когато стана ясно, че следващите протести ще са на Трети март, един приятел ми посочи очевидния факт, че тези дати са все неподходящо избрани. Първо на избора на Патриарх, после на Националния празник. Няма ли нещо свято за вас, попита той. Протест е чудесно да има, но има и неща, които трябва да се уважават, като просто се прекланяш пред тях. Това ме накара да се засрамя. Не исках да обидя тези неща, а се оказваше, че го правя. Той беше прав.
Омръзнало ми е от противоречия, те са навсякъде. Дотолкова ми е омръзнало, че има вероятност да ги зарежа всичките и да поема някой твърд курс: на насмешка, на насилие, на отчуждение от ставащото. Не искахме да обиждаме никого, но фактът, че проявихме съществуването си, го стори. Можем само да поискаме извинение.
Невъзможно беше без светини – макар че по логиката на доведеното до отчаяние нехаресване трябваше и тях да мразим. Логиката ни беше негодувание, мълчание и поход. Нашата собствена смесица от действеност и отказ. След шествие по улиците на Хасково, се изкачихме по стълбите на паметника на Света Богородица. Никой не беше казал да вървим натам. Изглежда липсата на оратори и водачи се бе оказала присъща липса – ние нямахме нужда от такива, за да се разбираме помежду си. Все пак, накрая се появи един такъв – точно когато изобщо не беше необходим. Щяхме да запеем химна и той каза, че ни благодари за голямото усилие и че подобно усилие всъщност е и усилието, нужно за промяна. Каза, че му се искало, когато пеем химна, наистина да почувстваме имената, с които бива наричана България. Да не бъдат това просто думи.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар