Мащабна рекапитулация
„Преходът или какво стана с нас”, документален, 2013, 125 минути, сценарист и режисьор – Атанас Киряков, продуцент и оператор – Иван Тонев, музика – Теодосий Спасов, редактор – Мария Пеева.
Показан на 20 март 2013 в Дом на киното по време на 17. София Филм Фест
Документалното ни кино открай време е остро рефлективно към причини и обстоятелства, обусловили безрадостната българска участ. След 1989 то още по-стръвно впрегна скепсиса, но вече към симулацията на Прехода, обглеждайки случилото се със страната и хората най-често през индивидуални човешки съдби. На последния „Златен ритон” (вж. „Култура”, бр. 43 от 2012) станахме свидетели на доминантно униние от напразното очакване за промяна.
От началото на ХХI век свикнахме почти всяка година Атанас Киряков да ни изненадва с нов филм и вълнуващ ракурс към днешното ни живеене в контекста на миналото. Респектира с активност, енергия, дързост, сърдечност... Всъщност, той е първият документалист, извадил две от най-травматичните теми в българската история: зверската картина на комунистическите лагери през ужасяващи спомени и уникални документи в „Оцелелите” (1990) и „Обречените” (1994), както и разправата с първото в Източна Европа съпротивление срещу режима - горянското движение в България („Горяни” 2011, вж. „Култура”, бр. 33).
Сега Киряков не само представя поредната си документална фреска за незавидната българска орис, но и отново за първи път в киното ни - мащабна документална анамнеза на неслучилата се демокрация у нас в контекста на важни и любопитни гледни точки за промените и обществените нагласи в Германия, Естония, Румъния и Македония. Заснетите 120 часа са овладени в 125 минути (ефикасна е редакторската намеса на Мария Пеева), където са изразени основните теми: историко-географската българска зависимост, вездесъщата ДС, „замитането”, досиетата, лустрацията, съдебната система, медийната свобода, мутризираният бизнес, властовата нефелност, европейската интеграция... Леви и десни политици, журналисти, социолози, двама президенти (Желю Желев и Петър Стоянов), медийни експерти, творци и всякакви публични фигури излагат своите тези за случилото се, а контрапункт на българските думи и реалии са двайсетината гледни точки на чужденци – през разкази и обобщения на познавачи за техния опит и екранни визии от съответните страни.
Изваждайки национални специфики, филмът е сериозен опит за едра рекапитулация на Прехода – най-вече нашия, но и чуждия. И завиждаме на германци и естонци за непоколебимата им експедитивност, и се чувстваме близки в несретата на манипулацията с румънци и македонци... А най-страховитото е, че оптимизъм отникъде не прозира.
Въпреки че в толкова огромен материал неизбежно изскача тавтология и преобладават говорещите глави, той диша през наблюдения и архивни кадри (и от филми на Киряков), дискретната музика на Теодосий Спасов и разбиващата митингова песен на незнайно момче от студентските протести през 1990, играеща ролята на своеобразна рамка, а задкадровият авторски текст е необходимият „диспечер” – и на видимото, и на флуидното. На моменти се усеща бъбривост и недостатъчно радикален монтаж, но, за разлика от „Горяни”, те не спъват енергийността на филма.
Режисьорът, естествено, сам си е избирал героите, ала не всички са релевантни – особено сред българите. В крайна сметка, по-важно е, че в кадър присъстват няколко въздействащи визии: на Георги Лозанов, Огнян Минчев, Светлин Русев... А моят любимец сред присъстващите чужденци е виталният евроскептик Ким Мехмечи – македонски писател от албански произход.
Що се отнася до отсъствията, те наистина зеят, но надпис след края на филма гласи, че Иван Костов, Бойко Борисов, Борис Велчев, Ахмед Доган, Лазар Груев са отказали да бъдат интервюирани.
Филмът на Атанас Киряков, завършен на 15 януари, може да се смята и за пророчески – поантата е очакване за българското пробуждане. То се случи, но май за кратко – седмата неделя от протестите премина предизвестено вяло...
Домът на киното бе препълнен. Еуфорията от ценния документ на времето бе затисната от всеобщата покруса. Филмът би трябвало да се види от далеч по-широка аудитория. Да не говорим, че има още 4 едночасови серии. Дали пък БНТ, която присъства на екрана, не би излъчила целия „Преходът или какво стана с нас”...
Както с „Иван Кирков или да се спасиш в спомена” (вж. „Култура”, бр. 12 от 2009), Атанас Киряков отново ни направи подарък за рождения си ден – на 22 март стана на 74. И даде урок по работоспособност и кураж на по-младите си колеги, заели се от години с документални филми за прехода. Сега още по-нетърпеливо чакам „И България е една голяма грешка”...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
