Когато нещо падне от небето
„Когато дъждът спря да вали” от Андрю Бовел, режисьор Зорница София Попганчева, сценография и костюми Чавдар Гюзелев, музика Калин Николов. В ролите: Илка Зафирова, Василена Атанасова, Ирини Жамбонас, Христина Караиванова, Пенко Господинов, Иво Аръков, Петър Калчев. Малък градски театър „Зад канала”
С падащото от небето никога не е ясно предварително. Не е ясно доколко е за добре. В постановката от небето пада една риба. Неясно. В българския театър сякаш пак оттам обаче падна един много силен спектакъл. Във всеки случай, в моята лична класация той е сред първите три през този сезон.
Всичко тръгва като на кино. Кинорежисьорката Зорница София получава от австралийския сценарист Андрю Бовел негов нов театрален текст. Тя решава да го постави на сцена, а театърът „Зад канала” поема риска. След чутовни борби на целия екип, спектакълът е на сцената, а режисьорката се подписва с фамилното си име. Звучи малко шантаво, нали?
Това обаче е нищо в сравнение със случващото се в пиесата. Там става дума за едни около 80 години, проснати от 2039 г. нататък. Разказва се паралелно историята на две семейства, уж несвързани помежду си (едното в Англия, другото в Австралия). Но не се разказва, както го правят приличните разказвачи.
Повествува се синхронно и диахронно едновременно. Толкова едновременно, че не докрай концентрираният зрител може да си отвори проблеми. „Интересно ми е да дам на публиката малко работа за вършене, за да стигне до финала”, казва авторът. Така е, дава й. В една и съща сцена вървят не просто историите на двете семейства, но и на две-три поколения, повтарям, едновременно. Без уговорки и подсказвания. Разпластяването на времената е поверено тъкмо на зрителя.
„Часовникарската” прецизност при играта с времето и времената е само скелетът на текстовата пластика. Нейната мускулатура и плът са тежките екзистенциални проблеми и тревоги, тъй както са се проснали пред днешния човек сред ускорената му жизнена динамика. Навлиза се в микроанализи на човешкото и оттам, от тази деликатна структура, се заговаря за отговорността, за избора и отказа от него, за егоизма и алтруизма, за пределите на търпимостта, за силата и безсилието ни да видим другия и да се огледаме в него, за любовта – за любовта най-много. Защото тя се оказва комай единственото, способно да отмени края на човешкия свят – да спре дъжда.
Сигурно никак не й е било лесно на режисьорката. Резултатът обаче си струва ядовете. Трябва да си призная, че началните няколко минути на актьорско щъкане и следващият ги протяжен монолог (на Пенко Господинов) ми зазвучаха като обещание за нещо съвсем друго. Веднага след тях обаче идва решаващото, определящото за спектакъла. Едно впечатляващо внушение, далеч надхвърлящо критериите за дебют. Нека веднага се каже, че за него „вина” има и Чавдар Гюзелев с произведения от него сетивен кофраж на действието, на неговите модуси, модули и мимикрии. Сценографията е изградена от подвижни панели, сглобени от пластмасови щайги, знаково претендиращи да поберат и нищетата, и пълнотата на човешкото. Не е невинен и Калин Николов с неговото субмузикално хармониране (ако може да се каже така) на спектакъла, включващо даже „песни” на делфини и китове. Най-невинни са обаче актьорите.
Те не просто се справят с всички сложнотии и капани, заложени от сюжета и фабулата. Те успяват да изградят многоизмерната тъкан на спектакъла много плътно, балансирано, ансамблово, без накъсващи я пропадания. Специално ми се ще да спомена работата на Василена Атанасова и Пенко Господинов. Задачата на Господинов е допълнително усложнена, защото той влиза в две роли, които не са в особена хармония помежду си. Въпреки споменатия „фалстарт”, актьорът показва несъмнения си потенциал, способността си не само да удържа стабилно ролите си, но и да организира около себе си немалко от сцените в спектакъла. За Атанасова смея да твърдя, че тук тя недвусмислено доказва постоянния си възход, надграждането, което се забелязва при нея през последните години. Поне за мен няма никакво съмнение, че днес тя е една от най-безспорните български актриси от нейното поколение, демонстрирайки при това достоен за завиждане емоционален диапазон. „Звезден” обаче спектакълът става за Илка Зафирова.
Тази актриса няма какво да доказва тепърва възможностите си. Сякаш напук, ролите, в които биваше разпределяна напоследък (с уговорки за „Дама Пика”, разбира се), я принуждаваха по-скоро да „смачква” таланта си, да стои някак двуизмерно на сцената. Е, сега случаят изобщо не е такъв. Зафирова строи ролята си със замах, с вдъхновение и с много висок майсторлък. Капитализирайки огромния си сценичен опит, бягайки при това от опиране в щампи, тя нюансирано мени и градира регистрите, преминавайки през агресията, сантимента, немощта, умилението, примирението, любовта. Тя бива комична, мелодраматична и накрая – със страховита мощ – трагична. Забележително е как при всичко това стои в неизменна координация с всички на сцената; как не накърнява примадонски общото действие, а се вписва органично в него. Сценичното й присъствие е такова, че далеч надхвърля мерките на текущия сезон и се вгражда в „дългия разказ” на българския театър.
Никакви други достойнства да нямаше този спектакъл (а твърдя, че има доста), той трябва да бъде задължително гледан поне заради постижението на Илка Зафирова. Такива неща не падат от небето. Освен ако не пренасочим израза пряко по вертикалата на духовното.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 24.03.2013 20:58
Радостно
Радостно
От: Нева
е, че в Австралия също пишат на български! Иначе за да има пиеса на нашия език трябваше да се ползват услугите на компетентен преводач, пък и името му трябваше да се изписва редом с костюмите и музиката, а това си е бая работа! :)
