Кризи и книги
Книгата на Георги Господинов „Невидимите кризи” се появи в книжарниците сутринта на 28 февруари 2013 г. Един от дните, в които публичното говорене и писане в България в трескав синхрон със зачестилите вести за самоизгарящи се отчаяни хора, за изгаряни на площадите сметки за ток, знамена, чучела и екземпляри от Конституцията, прегаряше от честота в употребата на думата „криза” с цяла серия определения. Сред тях засега липсват само емблематичните за 1996/97 и унизителни за късата ни памет „продоволствена” и „хлебна”. Така „правителствена”, „парламентарна” „политическа”, „икономическа”, „финансова”, „институционална”,„социална” и „морална”, „криза на елитите”, „...на системата”, „...на легитимността” и т.н. засенчиха етикета „глобална”. До вчера той служеше като автоматично обяснение на световните процеси, на хипотетичната европейска перспектива и на автентичното българско безсилие. От вчера пък многознайни манипулатори посочиха конституционния модел на Исландия като „ноу-хау за изход от кризата”. Не всичко обаче го има „из Уикито”. И не всичко „се оправя” само с „copy-paste” на чужди конституции. Никой от исландствуващите у нас не свърза перфектната конституция с факта, че този малък народ сред гейзери, ледници и лишеи в количествени социални параметри от Средновековието насам е най-грамотният, най-четящият и най-литературно образованият в света. Нека ми бъде простен личният спомен за изумлението, когато преди години научих от лекция за древноисландския стих на големия филолог М. Л. Гаспаров, че древноисландските в?йни са тренирали с лъкове и мечове, строили са кораби и са спорили в първия демократичен парламент на света със същото старание, с което задължително са се обучавали на фини стихотворни алитерации и поетически метафори, а като „гост-лектори” по поетическо изкуство са си докарвали пленници чак от Ирландия, където поетическият занаят се е изучавал 7 години.
Какви алитерации тук ли? И за тях става дума в прекрасните фрагменти за „1968-ма” от книгата на Георги Господинов. Там той ги открива дори... в сонорно оцветените тостове на Живков и описва как „цели 4 „р-р-р-р” настървяват масите в призива на „Работническо дело” от 18 юли „да бъде разгромена контрареволюцията!”, подаден като код за нападението на „братските армии” над изтръгващата се от „братството” Чехословакия. Изводът е ясен - когато един образован народ знае технологията на публичното слово, знае как се прави литература и вижда в нея социално приложими ценности, но знае също, че тя може и да омагьосва, той не позволява да го манипулират демагози, контролира езиците на властта и живее добре в образцова демокрация за всички.
И обратното - където алитерациите може критично да демаскира единствено самотният писател сред своя народ, който по функционална неграмотност вече гони 40%, там се живее лошо във фасадна демокрация, монополизиран пазар и „политически капитализъм” с олигархични привилегии за избрани. Изглежда, че много различно разбират връзката между литература и политика хората в страната на гейзерите и хората в страната на розите. Исландците съдят калпавите си политици за финансовата катастрофа и оставят писателите да пишат. Българите след вестта за Ньойската катастрофа през 1919 г. плачат пред прозорците на великия писател (и среден политик) Вазов, чиито стихове са ги предвождали „на нож!” срещу сърби, турци, гърци, румънци, руси, „англофренци” и сенегалци; нещо решават да осъдят и виновните политици, но скоро ги оставят да я карат, както си знаят. До следващата катастрофа, която по уникалните закони на българска неравноделна ритмика връхлита само след 4 години. Пристрастен към този ключов културен сюжет, във фрагментите си за Вазов Георги Господинов изрича в един глас човешки, читателски и писателски думи в единство, което и най-фините операции на хуманитаристкия анализ не биха могли да разчленят. След прочита на „Невидимите кризи” изчезва изкушението на публиката да види в това заглавие актуализирано литературно пророчество или „антикризисен мениджмънт”, който предлага един талантлив ангажиран писател. Кризите на Георги Господинов са наистина невидими, но поне умереният български песимист ги съзира като перманентни състояния. Със сигурност „... кризите” ще се четат и в бъдеще, но поуки от книгата биха могли да извлекат и въображаеми читатели от отминали български периоди между социализма и Възраждането.
Казвано е, че Георги Господинов създаде читател, публика и вкус в своето време. Възрожденецът Христо Г. Данов, когото тачим като първосъздател на българския модерен читател, изброява още през 1871 г. в едно свое есе все неща, които днес... Но ето цитатът: „На всичкото наше зло, на всичката наша неволя причината са само и само гъстите тъмни мъгли на незнаенето, в които като слепи блудим и спрепинаме се! От незнаене нямаме по-добри училища; от незнаене са тъй побъркани и тия, които ги имаме; от незнаене нямаме учели хора и всякакви книги и вестници, които да ни просвещават и оправят към доброто; от незнаене нашите занаяти тъй запряха, търговията не върви и алъш-вериш няма...; от незнаене нашата земя не ражда толкова, колкото би могла, и май пропада напразно и това, което добиваме насила от нея; от незнаене нашият добитък е тъй мършав и не за в работа; от незнаене сме тъй сиромаси, голи и разкърпени...; от незнаене много се мъчим, а малко се храним; от незнаене сме тъй повече харчовити, отколкото спестовни; от незнаене сме се предали тъй мъжете на спиртологията, а жените - на модата; от незнаене тъй всякакви болести ни газят и без време в гроба хвърлят...; от незнаене сме толкоз развалени, та кипят помежду ни всичките най-лоши страсти: гордост, самолюбие, завист, ненавист, лъжи, клевети, грабителство и др. т., които не ни дават да се помъкнем напред ни общо, ни частно!”. Това е казано от съвременник на епоха, която величаем като „най-българското време”, а самият Георги Господинов в „Черешовото топче” заговаря с гласа и стила на възрожденски книжовник именно срещу безкнижието и незнанието („А, бе, оланкоолу, да беше чел „Под игото” барем, щеше да знаеш /.../Казвам ти, нечетенето на книги е опасно за живота! Както и сакатлъкът умствен до сакатлък телесен ще те доведе.”) Излиза, че за разлика от граматиката, „историческата сериалност на дискурса” прави от „българско” и „кризисно” синоними с общ корен „незнанието”...
Често бодваме с класификационна карфица пред името на Георги Господинов емблемата „писател-постмодернист”. Наистина, неговите творби в крехки граници между „природното”, социалното, културното,”физическото” и дори „физиологичното” свързват различни литературни периоди, писателски ореоли, конвенции и стилови стратегии. Постмодерната теза, че всички писани текстове, устни разкази, човешки биографии и материални реалии са равноценни документи за перцепцията на дадена епоха, може да бъде илюстрирана с много негови страници: един стол в „Следи от призраци в Берлин” реконструира цялата сива дървенящина в бюрократичната и брутална мегаломанска безвкусица на комунистическия режим в ГДР. Книгата предлага и склад с други вехтории, които помнят вече само българите над 40-годишна възраст. Всяка вещ там е едновременно микросюжет на своето проблематично постигане и образ на всекидневния свят, където по правило я няма: цигари „Стюардеса”, хладилник „Мраз”, прахосмукачка „Ракета”, битов радиоприемник „Селена”, готварска печка „Мечта”, автомобил „Жигули”, спалня „Приста”, холова гарнитура „Траяна”, „Веро”, дъвки „Идеал” и пр. Тях Георги Господинов увековечи още в „Инвентарна книга на социализма“. С възможно най-дискретни моралистки акценти и с неповторима поетика на спомена обаче и подсказа как да ги прочетем без унилото примирение „ами, така живяхме, някак си...”, над безпристрастната етнографска описателна дистанция, за която е още рано, отвъд комерсиализираната носталгия на ретросоц-кафенета и ресторанти, които се нароиха от Талин до София заедно с memento-то на гранитните чудовища от музеите на тоталитаризма. Рефлексиите в инвентара на Георги Господинов върху вещите на миналото, което очевидно не трябва като общество да прокудим само в дезинфекционните музейни камери, възпроизвеждат фон на паралелния живот на „двете Българии”, изградени в НРБ. Те действително бяха две, но не в смисъла на живковото самохвалство и днешните му безочливи адвокати. В едната България някой пазеше като икона старото издание на Симеон Радевите „Строители...” В другата България някой кръщаваше децата си Маруся, Руслан, Серьожа и Володя, защото, нали така, сега това е актуално, а и разумно, но и двамата деляха панела. В едната България някой разказваше вицове за Тошо и неговите милиционери и споделяше шепнешком какво снощи е чул през заглушителите по „Свободна Европа”.От другата го дебнеше доносникът, макар че те колегиално ползуваха едно бюро, редяха се на едни и същи опашки, празнуваха в една приятелска компания, а понякога дори се падаха и роднини. Едната България не престана да скърца със зъби от яд, че сме в НАТО и ЕС. Другата не се примири, че новите капиталисти носят все стари номенклатурни фамилии. Днес между двете Българии снове като медиатор само инкасаторът за електричеството. Мястото за среща на взаимния им ангажимент е само данъчната служба.
Академичен педант би инвентаризирал друго многообразие в „Невидимите кризи”. От времената на ПеткоСлавейковата „Смесна китка” и ПопМинчовата „Видрица” рядко българска книга е приютявала между двете си корици толкова разнородни мотиви и жанрове. Освен подзаглавието „есета и истории” и линиите на политиката и литературата, които условно обхващат двете части („Отказаният свят” и „Обезпечено с литература”), книгата още съдържа (с добавена от нас пред всички представка „квази-”): календар, oral story, история на всекидневието, автобиография, спомен, публична реч, апел, писмо, импресия, дневник, хроника, мемоари, репортаж, пътепис, моралистка сентенция, литературна биография. Има и „катехизис”, който ще ви посочи „Седем неща, които можете да направите с една книга (без да се брои четенето)”. А под заглавието „Държавата Черномория” игрово възкръсва дори и бароковият жанр на мистифицираната пространствена културно-политическа утопия, който в българо-балканската „идеосфера” не се беше появявал от ХVIII в. с Илирическото царство на славянския творчески дух, изографисано и възпято в „стематографически” стихове от Христофор Жефарович. И особеното не е, че тези форми са толкова многообразни, а че отвъд конкретните си заглавия те преплитат помежду си знаци, биографични траектории, истории, културни пространства.Същото е и с хората - само на първите 20-ина страници се появяват последователно св. Августин, Ал. Дубчек, Бийтълсите, Т. Живков, Ю. Гагарин, М.Л. Кинг, Р. Кенеди, Р.Ралин, Б. Димовски, бащата на писателя, Ж. Кенеди, А. Онасис, Мик Джагър, майката на писателя, Дж. Хендрикс, Дж. Джоплин, Ян Палах, Луканов, Беров, бабата на писателя, Ърнест Гелнър, Симеон... фикционалният чичо Пейчо и анонимната българска циганка в Европа... Същото е и с писателите - Х.Л. Борхес, П. Елюар, Й. Бродски, Ив. Вазов, Яворов, Г. Марков, Константин Павлов, Цв. Тодоров, Илия Троянов, Илф и Петров, Й. Радичков, К. Павлов, Волтер, Чехов, Джойс, Т. Ман, Пруст, Вирджиния Уулф, Селинджър, Елиът, Маринети, Орхан Памук, Дубравка Угрешич, Песоа, Кафка, Кавафис, Грас... но има място и за (съ)авторите Найденов и Чортанова с „Наша кухня” - полезно четиво на социалистическа България, което дръзко съчетава идеологията, физиологичната полза и хедонизма с екзотичната приключенска фикция чрез фантастични в условията на соцдефицита рецепти - с „патица с портокали” начело...
Най-силната линия в книгата очертават размислите на автора върху четенето и читателя. С индивидуалния акт на четеното като културен избор у Монтен се ражда и есето в неуловимостта си на „жанр-протей”, индивидуалният човек в същност за пръв път е забелязан като четящ човек в момента, когато Августин е шокиран от умението на своя учител Амброзий да чете наум. Хилър Бълок, прочут британски есеист от прелома между ХІХ – ХХ век, загатва всеобхватните условности на жанра, като провокативно нарича своите томове с есета : 1908 – On Nothing; 1909 – On Everything, 1910 – On Anything, 1910 – On Something, и вече в 1923 г.– On... („За нищо”, „За всичко”, „За какво да е”, „За нещо” и „За...”) За век и половина в есета, написани от българи за българите, се е казвало какво ли не и се е казвало все в кризисни, травмиращи и депресивни периоди, както народопсихологическата есесистика процъфтява върху раните на масовата психология и лутането на интелигенцията от 20-те години. Ако започнем с теориите за произхода и вярата ни, някъде ще прочетем, че сме дошли от Волга, а другаде - че произхождаме от древен Хиндустан; че сме хуно-татаро-българи - и че сме чисти славяни - кръвни братя на русите; че сме готи по кръв и верни съюзници на германците, че сме траки - и че сме арийци, че сме европейци - и че сме балканци; че сме християни -и че сме езичници, че сме православни - и че сме еретици... Един есеист от началото на ХХ в. призовава да ни облъхнат декадентските ухания на Бодлеровите „Цветя на злото”, друг към края на същото столетие поучава, че е най-здравословно за нашата душевност да застинем в умилено съзерцание пред Герганината градинка и майчината мотика; един казва, че сме полово свити, свенливи и направо смотани в чувствените тънкости, а друг възпява неудържимия и неутолим Български Ерос, който е призван да преизпълва с титаничните си тласъци утробата на Вселената; един ни хвали като много работлив и ученолюбив народ, друг ни хока, че сме неуки мързеливци; за един сме свободолюбиво племе на юначни бунтари, а друг се е втренчил в обречеността да бъдем „мърша” и „рая покорна”...
Авторът на „Невидимите кризи” остава встрани от тази традиция на българската есеистика, към чиято индустриална хипертрофия скептично поглежда в един свой фрагмент Атанас Далчев. Можем да симулираме конструктивен сблъсък между две представи за Георги Господинов. В едната той е „най-космополитният”, а в другата е „най-българският” съвременен писател. Георги Господинов има своите фенове и своите хейтъри. Колкото и да го определят (къде с възторг, къде със завист) като „конвертируем автор”, свикнал с червените килими на световната литературна популярност и слава, много от соцреалиите в неговите книги (като всички смешни и тъжни абсурди на особената битова, езикова и манталитетна симбиоза между града и селото в насилствено индустриализираната и уродливо урбанизирана България) биха предизвикали повдигане на вежди у някой стандартен западен посетител на космополитните литературни салони и протоколна реплика "Oh, really?” Всичко това обаче Георги Господинов вписва в размислите и отговорите на въпросите защо хората създават и четат литературата и какво смислено могат да правят с нея.
Така, веднъж картографирала с ирония балканската утопия, книгата завършва с утопичната визия за Литературния Европейски Съюз. Очевидно няма да дочакаме еврократите и банкерите там да заговорят в хекзаметри. Но просветва ли в лабиринта на невидимите кризи все още далечната за българите Европа? За Георги Господинов Европа (особено онази, наричана Централна, откраднатата, изстрадана като дисидентски мит от В. Хавел, М. Кундера и Ч. Милош, ранимата, меланхолната, очарователната) е оцелялото и тихо отстоявано частно пространство на индивидуалния човек с книгите, които чете, с малките вещи в семейната колекция, с улиците, по които се разхожда, с уханията, които само у него могат да събуждат асоциации. Ключ към тези частни светове дава само красивата общност на имените и безименни четящи хора, където ни води книгата на Георги Господинов.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
