Живеем във времена на перманентен фестивал на самодейността
В някакво телевизионно предаване чух Сашо Кьосев да уподобява уличните протести с „покачване на сцената на публиката”. И, разбира се, там, на сцената, вече не е останал никой от политическите актьори. Тази метафора, предвид професионалните ми занимания, естествено ми допадна и по някакъв начин „подреди” беглите ми впечатления от събитията, разиграли се на Орлов мост и другите емблематични за протести места.
Като професионален режисьор на театрални спектакли мога веднага да кажа, че от „покачването на сцената” на самодейци (бивша публика) не може да се очаква нещо повече от фестивал на самодейността и самонадеяността.
Страшното в нашия случай е, че и така наречените „професионалисти” (политици – лицедеи на политическата сцена) не проявяват никакъв професионализъм. Те превърнаха Народното събрание в Ганково кафене, където се дърлят като нявгашните вазови чичовци за гръбнака от шаран и вапцаната котка...
Някога, във времената на така наречената ни „нежна революция”, направих спектакъла „Спомен за една революция” по текстове на Бюхнер (”Смъртта на Дантон”) и Хайнер Мюлер (”Поръчението”). Тогава наивно си въобразявах, че нашият зрител, който години наред е опазван от цензурата от „проклетите въпроси” на революцията, ще припознае и осъзнае откровенията на Бюхнер и Мюлер. Публиката естествено предпочете да подскача по площадите и да пали нашата Бастилия (Партийния дом), нежели да влезе в Народния театър. Е, влезе години по-късно и много й хареса от сцената същите тия чичовци да крещят: „Да живей България!” и да организират чрез самодейно театро свалянето на султана... И тук споменавам това не от режисьорска ревност и накърнено честолюбие – просто с годините горчивината от осъзнаването, че съм обречен да правя театър в контекста на един перманентен фестивал на самодейността, все по-натрапчиво се заформя като проклятие.
Проклятие е, че през тези години на „преход” перманентно се увеличава броят на луксозните автомобили и пропорционално расте броят на хората, надвесени над кофите за смет.
Проклятие е, че през същите тези години перманентно се увеличават заплатите на чиновниците от държавния апарат, цените на всичко се покачват като че ли съобразно с техния стандарт, а заплатите на хората, занимаващи се с театър и култура, са забравени в стандартите на пенсионерите и социално слабите.
Проклятието се проявява в процъфтяването на чалга културата, в бруталните „черни каси” в спорта, в натрапчивия лайфстайл, манифестиран от манекенки, певачки, спортисти, културисти и прочее измет, чиито „проявления” се отразяват в съответни медии, целите оцветени в жълто.
Всичко това вопие за бунта на „човека маса”, връща ни към пещерата, към монголоидната орда, която знае само да плячкосва, но не и да сее и оре. Срутването на Бастилията, на Берлинската стена, на Кулите близнаци, паленето на Партийния дом са своеобразни клапани, отдушници на някаква бунтарска енергия, но те не са съзидателни. Съзидатели могат да бъдат знаещите, просветените в законите на тая цивилизация, която тук, у нас, е християнска.
И затова, като контрапункт на цялата си горчилка, накрая ще спомена и едното малко чудо, което ни се случи в тези напрегнати времена – интронизацията на Българския патриарх Неофит – един достоен, просветен Божи човек, който да стои като репер срещу оварваряването ни.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 07.03.2013 20:22
От: Светослав
E, хайде сега. не били съзидателни. Aми ако струпвахме накуп всички паметници на културата, то нямаше да можем да стъпим по тази Земя. Aма я по-весело де. Sрутеното-срутено.Животът продължава. Реваньето може да ни успокои временно.:)
<a href=http://soundfrost.org/ >download music free</a>
