Равенство на възможностите няма...
- Сега много се говори за формирането на нова интелигенция. Какви са тези нови интелигенти, ако изобщо този термин е уместен в случая?
- Това са хора, които се опитват със свои сили, без да се обръщат към официалните структури, да правят нещо, с което да подобряват положението: да спасяватархитектурните паметници, да помагат на тежко болни и сираци и др. И те го правят. Въпросът не опира толкова до интелигенцията. За да си филантроп и доброволец, съвсем не е задължително да си завършил висше образование. Тук трябва друго: определено разбиране за смисъла на човешкия живот, готовност за безкористни действия и, както казваше Юрий Лотман, „разширена представа за личното” - тоест, това е, когато човек включва в личния си живот не само частните, семейните и професионалните грижи, но и много от случващото се по света. Може да се предполага, че тази способност е по-развита при по-високо образования човек.
В съветско време доброволчеството беше немислимо, а в постсъветското всички усилия се насочиха към частния живот. За едни това означаваше оцеляване, за други – обогатяване. Да се посвещаваш на някаква кауза и да й служиш, не се смяташе за актуално. И ето че за първи път виждаме филантропична, доброволческа интелигенция. Това движение много ми харесва. В образа на предишната интелигенция присъстваше и една почти комична непрактичност. А вижте ги „новите” интелигенти: успешни, делови. По примера на Сергей Аверинцев[1] употребявам думата интелигент без каквато и да било оценка: това е човек, който се занимава с умствен труд и е завършил хуманитарно, природонаучно или техническо образование.
- Кое повлия? Интернет, социалните мрежи, поколението на 30-годишните?
- Хората пообиколиха насам натам из другите страни, видяха какво представлява нормалният европейски човек, нормалният американски човек, който може да се похвали с относително благополучие и чиято единствена грижа не е борбата за оцеляване. Сега, когато държавата не прави нищо, а дори и да иска, не може, хората сами поемат нещата в свои ръце. Решителен прелом настъпи в ситуацията с пожарите[2] -тогава, когато се сформира доброволческо движение за потушаването им. Всички видяха, че се е появила нова сила, която до преди това не е съществувала и в която просветените хора навярно имат водеща роля.
- Историческата мисия на интелигенцията у нас е да опонира на властта. Това може ли да се промени?
- Зависи от властта. Ако властта върши разумни неща, защо да водиш полемика с нея? За съжаление, у нас ситуацията е съвсем различна. Да си сътрудничиш с властта в момента се превръща в нещо неприлично. В евристичен смисъл, опонирането е напълно безинтересно. Да се отстояват такива безумни „новости” като „не е редно да се краде”? Или да се разяснява, че е съвсем естествено хората да имат различни възгледи и не може да им се забранява да ги изразяват? И че тези различни възгледи не се дължат на това, че някой от чужбина им е платил или пък те искат да съсипят страната? Или че законите трябва да важат еднакво за всички? Поставени сме в такова положение, че да изричаш трюизми е проява на голямо мъжество. Трябва да си готов на жертви, за да кажеш, че не бива да се краде!
- Четох един ваш доклад, в който вие, като припомняте Данте, разсъждавате за необходимостта от появата на нов благороден човек. Не е ли твърде йерархично спрямо днешното време?
- Ако едно общество не различава качественото от некачественото и не уважава качественото, то върви към ентропия. Има неотменимо равенство – пред закона, юридическо равенство, равенство на правата. Но равенство на възможностите няма. Между умния и глупавия, образования и невежата, подлия и порядъчния няма каквото и да било равенство. Ако държим на равенство от този род, от демокрация ще преминем към нов вид тоталитаризъм.
- „Обикновеният човек” не съществува, подчертавате вие. Но индустрията работи именно с такава нагласа...
- Смисълът е, че „обикновеният човек” е проект, конструкция. Вместо него, предварително решават кое му е прекалено трудно, кое му е интересно и кое – не. А след това онези, които приемат правилата на играта, влагат пълнеж в тази вече проектирана фигура. Индустрията на попкултурата създава своя потребител и от нормалния човек прави „обикновен”. Що се отнася до успешността и ефективността, то спомняте си, че у Омир нимфата Цирцеямного успешно и ефективно превърна спътниците на Одисей в свине. Ние вече преминахме през опита на доктриналния популизъм, но западният свят върви по свой път към него.
- Не ви ли тревожи изострилата се антиклерикална позиция на преобладаващата част от новата интелигенция?
- Не мисля, че тъкмо тези, които биват наричани „нова интелигенция”, са твърде антиклерикални. Художественият авангард, съвременното изкуство – да. В общи линии, свидетели сме на някакъв „развод” на Църквата с интелигенцията. И от двете страни позициите се втвърдяват. Това не е просто тъжно, това е страшно. Но в момента не съм готова да говоря за това.
- Не смятате ли, че протича процес на сливане на Църквата и държавата, за който в момента много се говори?
- Мисля, че сегашната власт съвсем не иска Църквата да има твърде голяма власт. По отношение на това да използва Църквата като нова идеология, като послушен инструмент – за това съм убедена, че е така. При нас патриотизмът се превърна в официална религия и то патриотизъм, който означава едно единствено нещо - покорност пред съществуващата власт и омраза към враговете й. Свещен милитаризъм – при това без каквато и да било загриженост за армията! И такава власт изобщо няма да се вслуша в християнския глас. Спомням си Лужков, след като прие кръщението, публично заяви, че той лично не изпитвал необходимост от изповед, тъй като съвестта му била чиста. А такъв човек просто няма – нито православен, нито какъвто и да било нормален човек!
- Откъде идва вашето крайно отрицателно отношение към сегашната власт?
- Тя си присвои напълно незаконен обем от права. Никое нейно решение не подлежи на критика. Тя отговаря единствено с насилие или заплахи за насилие. При това, решенията й са изгодни само за корпоративните интереси на онези хора, които влизат в нейния властови кръг. Никоя вражеска сила не може да причини на страната по-голяма вреда от тези „патриоти”. Те изглежда дори са изгубили инстинкта си за самосъхранение. За да те подкрепя населението, не може само да грабиш, мамиш и без предупреждение да го въвличаш в разни ситуации, каквито наблюдаваме в Москва, например: или елхите край Кремъл ще изкоренят, или музеи ще закрият, или в образованието ще измъдрят нещо такова, че след десет години тук да не остане нито един грамотен човек. Или пък ще забранят на котките „да се шляят нощем”.
- С какво свързвате последните събития около „прочистването” в сферата на хуманитаристиката – желанието им да ликвидират „неефективните” хуманитарни институти: Института по изкуствознание, Литературния институт, Консерваторията?
- Защо го правят ли? Защото хуманитарната сфера създава по-свободен, по-мислещ човек, който се управлява много по-трудно. Това е стратегия за смъкване на културното равнище на населението.
- Вие говорихте за сваленото интелектуално ниво на дебатите след акцията на Pussy Riot...
- Това не е някакво ново явление, наблюдаваме го още от 90-те години. По време на късния съветски период имаше тайни дружества, елит. И интелектуалното равнище при тях беше много по-високо. Тогава имах познати европейци, които идваха тук и казваха: вие сте си добре, защото нямате съвременност. Можете да четете Плутарх така, сякаш ви е съвременник.
- Застоят спомага ли за развитието?
- Спомага за развитието на много по-задълбочени метафизически и исторически интереси. Те ни заменяха политиката. Ние четяхме и Платон, и Аристотел. Както казваше Аверинцев, чувствахме се в таен сговор с тях. А през 90-те, когато се появи актуалността, тя много бързо изтласка встрани другите интереси.
- Сега в застой ли сме?
- Възможно е да настъпи нов застой и пак да започнат да четат Платон или други неща от този род. У някои млади хора внезапно забелязвам нашия интерес – към Елиът и Стравински, да речем. Познавам много млади музиканти, философи, които отново проявиха желание да общуват с по-сериозния свят.
- Как се отнасяте към акционизма, към езика на протеста, който чрез същите тези Pussy Riot или артгрупата „Война” стана много употребяван у нас?
- Според мен, на този език му мина времето. Скандални прояви от този род бяха новост в началото на миналия век. Смисъл и острота у нас му придават официалните преследвания. В либералното общество той е втръснал на хората до немай-къде. Скучно, предсказуемо, бездарно, в края на краищата. У нас ситуацията е по-различна. Налага се да се застъпваме за преследваните. Нашата машина за забрани е много чувствителна: задейства се и по най-незначителен повод. Но доколкото аз в известен смисъл „живея в два свята” и много пътувам по света, като страничен наблюдател гледам на това като на хронична напаст и безумна скука.
- Нищо съзидателно ли не виждате?
- В акционизма от типа на ”Война”? Те и не си поставят подобна цел. Новото днес са т. нар. флашмоби, когато неочаквано на площада или на гарата се събират музиканти и започват да свирят (при това с високо професионално майсторство) нещо, което обичайно се изпълнява в специално предназначени пространства, например финал на Бетовенова симфония. И всички присъстващи се присъединяват към изпълнението. Припяват, дирижират. Или като едни мои познати млади италианци, групата „Сто песни” (трите части на „Комедията” на Данте съдържат точно сто песни): те без какъвто и да било увод започват да рецитират на улицата песни от Дантевата „Комедия”. И тълпата се събира! Журналистите питаха тези улични слушатели на Данте: какво ви привлече тук? И чуха нещо, което изобщо не очакваха: „Най-после нещо трудно! Писна ни от примитивизъм”. Ей ви го на̀ „обикновеният човек”. Може да се каже, че това е разновидност на акционизма. Но посланието на тези акции е напълно противоположно: те издигат „човека от улицата” до възприятия и преживявания на друго равнище. До радост, до възхищение, до колективно участие в нещо по-хубаво. А не пердашат по всичките му сетива с простотията си.
Има и друга форма на съпротива срещу мейнстрийма (тъй като „актуалното изкуство” отдавна се е превърнало в мейнстрийм). Можем да го наречем култура на нишите. Това са един вид клубове, свободни сдружения на хора по интереси, които и масовата култура, и „актуалното изкуство” игнорират. Присъствала съм на сбирки на такива сдружения в Европа. В Реймс например има център за читатели на поезия, наречен „Архипелаг”, обединен около фигурата на Хьолдерлин. Членовете му събират помежду си средства и канят автор с определена репутация (един или двама годишно). Наемат градския театър и организират литературно четене. Членовете на клуба се стичат в Реймс от цяла Франция.
Да се спори с мейнстрийма е безполезно. Трябва да му се остави неговото си пространство – огромно, заело всички масмедии и изложбени площи – да си палува и да излага своите ярко гримирани трупове и други, също толкова изящни произведения на изкуството, докато публиката му не се разбяга. А за себе си е по-добре да организираме други пространства.
- Вие сте се познавали с Шнитке, Венедикт Ерофеев, Бродски. Има ли черта, по която веднага можем да ги определим като велики?
- С Шнитке не се познавах лично. Познанството ми с Бродски беше съвсем кратко – три дни във Венеция. С Венедикт Ерофеев – да, общувала съм дълги години. С други изявени личности, знаменити или не толкова, съм имала щастието да общувам и дори да дружа. С папа Йоан Павел II, със Сергей Сергеевич Аверинцев, с Юрий Михайлович Лотман, с Владимир Вениаминович Бибихин.
Сега, като пиша имената им, изпитвам радост. Какво ги отличаваше – тях и много други, които тук не споменавам? Една обща черта – самостоятелността. Те оставаха свободни в избора и съжденията си, независимо как ги оценяваха околните, модата или „общото мнение”. За тях по-важни бяха собствените им критерии, собствения им искрен живот. Както някъде беше написал Елиът в отговор на това, че културният човек трябва да приема еди-какво си или еди-що си”: „Тогава по-добре да не съм културен човек, ако ще трябва да приемам нещо, което ме отвращава.” Аверинцев, съзнавайки, че може да нарекат разсъжденията му „лицемерни”, пръв се нарече така: „Аз като лицемер смятам...” На мен също ми е безразлично дали ще ме нарекат реакционер, лицемер, елитарист... Наричайте ме както искате...
The new times, бр. 2 от 28 януари 2013 г.
Превод от руски Виржиния Томова
[1] Сергей Аверинцев (1937-2004) е изтъкнат филолог, специалист по късноантична и раннохристиянска история и по поезията на Сребърния век, преводач, преподавател, автор на "Плутарх и античная биография" (1973), "Поэтика ранневизантийской литературы" (1977, 1997), "Проблемы литературной теории в Византии и латинском средневековье" (1986). Като депутат във Върховния съвет участва в изработването на Закон за свободата на съвестта. Последните му книги са "Поэты" (1996), "Скворешниц вольных гражданин... Вячеслав Иванов: Путь поэта между мирами" (2001), "Стихи духовные" (2002).
[2] В случая се имат предвид горските пожари в централна Русия, засегнали и населени места в страната през 2010 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
