Български  |  English

Продължаващите провали на арабската пролет

 
Арабската пролет била се превърнала в блестящ пример за това как социалните мрежи, благодарение на своята сила и мощ, пораждат политически промени. В тази опростена, пълна с клишета и щампи сюжетно-тематична картинка, към която се придържат по-голямата част от западните средства за масова информация, арабската пролет бива представена като поредното доказателство за правотата на Франсис Фукуяма, който обяви „края на историята”. В този сюжет либералната демокрация неизменно тържествува, а историята задължително ще се задвижи напред – трябва само да дочакаме това. Дори „сериозни” учени, като икономистите от Масачузетския технологичен институт Дарон Ачемоглу и Джеймс Робинсън, чиято книга „Защо се провалят страните” (Why Nations Fail) получи през 2012 г. най-добри оценки, пишат за въстанията в Тунис и Египет с поразителна наивност. Те смятат, че демонстрациите в тези страни са били предизвикани не от примитивна ярост и разочарование, а от всеобщото разбиране, че само демокрацията може да осигури всеобхватно и устойчиво икономическо развитие. Естествено, авторите въобще не обясняват по какъв начин тунизийците и египтяните, които в огромната си част не са завършили даже средно училище, а често са просто неграмотни, са успели да осмислят и разберат сложната научна теория – а още повече, да излязат на улицата, за да я поддържат. Те просто взимат за даденост това, че хората искат демокрация и че искат демокрация заради това, че тя осигурява развитие.
В действителност обаче арабската пролет не направи нищо, за да реши недоволствата, които всъщност я предизвикаха. Струва си да отбележим, че напусналият училище уличен търговец Мохамед Буазизи, чието самозапалване стана първата искра на революцията, нямаше никакви политически оплаквания и претенции. Той нямаше и ясно определени политически убеждения. Хората просто проектираха върху него своите убеждения, защото Буазизи беше като чист лист хартия и предизвика дълбоко съчувствие към себе си. Но проблемите му с туниските власти бяха чисто икономически. Мъчеше го това, че не може да си намери работа и да се задържи на нея. Но такива мрачни неща в толкова неконкурентоспособна и недоразвита страна като Тунис се случват редовно.
Много повече, отколкото демокрация, тунизийците искаха развитие. Те искаха да имат добра работа, високи доходи и по-широк достъп до потребителски стоки. Днес повече от всичко ужасява фактът, че след смъкването на режима на Бен Али, туниската икономика потъва още по-дълбоко в блатото на застоя и не показва никакви признаци на оздравяване. А в признак за усилването на хаоса и отчаянието се превърна неотдавнашното решение на най-голямата туниска федерация на профсъюзите да започне всеобща стачка. Първата всеобща стачка от трийсет и няколко години. Такова нещо нямаше дори във върховия момент на народното въстание против предишния режим.
На своята редакционна страница „New York Times” продължава, в стил „Правда”, да бръщолеви за необходимостта „да се защити революцията” и за „продължаването на процеса по строителството на демокрацията”. Обаче други, по-малко идиотски медии за всеобща информация, като Globe and Mail например, отбелязват, че независимо от блажените разговори за промени и прогрес, ситуацията излиза от контрол.
Революцията доведе до закриване на предприятия и компании, уби туризма и отблъсна чуждестранните инвеститори. През 2011 г. икономиката падна в пропастта, а безработицата излетя до небесата. Изглежда, че най-лошото е останало назад, но не и в районите, където хората се възмущават. През 2012 г. политическите и социални проблеми се усилиха забележимо. И все повече тунизийци усещат, че правителството е предало идеалите на революцията.
Съчетанието на икономически застой и повишени народни очаквания може да се запазва само дотогава, докато не възникне някакъв катаклизъм: или туниската икономика ще започне да се развива многократно по-бързо, или неустойчивата политическа система на тази страна ще се срути напълно и властта ще завземат най-безсъвестните политически актьори (салафитите). Като отчитам ниското ниво на развитие на човешкия капитал в Тунис, ниския БВП на глава на населението и забележимото засилване на властта на реакционните ислямисти, които току-що убиха един от водещите либерални политици на страната, аз просто не виждам правдоподобен сценарий, при който страната ще може да се сдобие с темпове на производство по китайски образ и подобие, въпреки че изглежда именно на това се надяват тунизийците. А крушението на надеждите е много опасно нещо, също както и легионите лишили се от илюзиите си граждани.
След сериозен анализ става ясно, че повсеместната нестабилност в арабския свят има системен характер. В основата си тя е резултат от прекалено бързото нарастване на населението, а не от едно или друго невярно решение, прието от един или друг политик. Най-явно става това, ако проследим колко често се отместваха границите на надеждите за стабилност. Първо медиите твърдяха, че ситуацията в района ще се стабилизира, когато се проведат първите свободни избори. Когато след изборите ситуацията не се нормализира, те започнаха да говорят, че ще се стабилизира сред приемането на новите конституции. Приеха конституциите, но стабилността така и не дойде. Медиите веднага заявиха, че са необходими икономически реформи, които не са били осъществени, защото са крайно непопулярни, но които по някакъв начин на всяка цена ще подобрят положението. Работата не е там, че изборите или новите конституции са лоши, просто те по никакъв начин не успокоиха и не смекчиха яростта и гнева, които бушуват в района. Днес дори „експертите” не знаят какво да се прави по-нататък.
Нестабилността изглежда живее собствен живот в арабския свят. При отсъствието на драконовските военни репресии в Египет, Тунис и Либия, при отсъствие на мерки, подобни на военното положение в Полша в началото на 80-те, които напълно очевидно биха довели до широкомащабна хуманитарна катастрофа, районът най-вероятно е обречен на продължителна икономическа стагнация и политически хаос. Това е ситуация, при която никой за нищо не отговаря и нищо не ръководи, а страната се намира във висящото положение на всеобща възбуда. И колкото повече се запазва тази ситуация, толкова повече хората ще изпитват разочарование от политиката, толкова повече шансове има някоя военизирана, дисциплинирана и самоуверена групировка да вземе юздите на управлението в ръцете си и да започне да взема решения самостоятелно. В историята е пълно с такива примери и истинско чудо ще е, ако Близкият Изток с необразованото си население и несъществуващото гражданско общество избегне подобна участ.
Демокрацията е важна и аз я поддържам, ако става дума за това, че в арабската пролет хората започнат сами да определят съдбата си и искат право на глас при решаването на въпроса как ще бъдат управлявани. Но ако „демокрацията” ще се асоциира с икономически трудности и политически хаос, идеята сама се дискредитира. В това е истинската трагедия на арабската пролет: движението, което символизираше засилването на демокрацията и нейната културна актуалност, в крайна сметка превърна тази идея в анатема за арабския свят.
InoСМИ.Ru, 12 февруари 2013
още от автора
Марк Адоманис е възпитаник на Харвардския и Оксфордския университет. Води блога The Russia Hand на сайта на списание Forbes.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”