Имиграцията трябва да е в интерес на Великобритания
Нежеланието на британците да приемат граждани от България и Румъния на трудовия си пазар предизвика много коментари у нас. Малко познат остава дебатът по този въпрос в самата Великобритания.
В тук публикувания текст ясно личи желанието да бъдат примирени желанието за икономически права на човека (и нормите на ЕС) и убеждението, че интересите на гражданите на собствената ти страна са преди всичко останало.
К
Миналата седмица се извършиха две забележителни намеси в разразилия се във Великобритания дебат за имиграцията и интеграцията. И у двете се усети привкус на анахронизъм; бяха нещо като исторически коментари върху една дискусия, която вече е приела друга форма. Първата бе поредната реч на Ерик Пикълс, министър на общностите и местната власт, която не блесна с нищо ново от гледна точка на анализ и предложения, а представляваше обичайният призив новодошлите да учат английски. Това се случи въпреки факта, че изказването му дойде само няколко седмици, след като преброяването на населението през 2011 г. осигури изобилие от данни, свързани с интеграцията. Още за Пикълс по-долу.
Другата намеса бе от страна на Мат Каванаг и Сара Мъли от Института за изследвания на обществената политика (ИИОП). Те предложиха нов списък с основни принципи, които да са опорни точки при една бъдеща политическа стратегия спрямо имиграцията. Мат е приятел – той е човек, от когото съм се учил: когато на власт бяха лейбъристите, той често беше гласът на разума именно по въпросите на имиграцията, работил е за Дейвид Блънкет[1], а след това и за Гордън Браун. (Сара не я познавам толкова добре.) Това е амбициозен и в известен смисъл будещ възхищение проект – опит да се определят основните принципи на лявоцентристите - но все пак си мисля, че това трябваше да се случи преди най-малко 10 години.
Първо обаче ще засегна някои точки от изказването, които са добре приемани, смятани са за разумни, но които невинаги са се изричали по толкова недвусмислен начин от страна на лявоцентристите: обществените притеснения по отношение на имигрантите са реални и основателни и рядко са плод на расизъм; хората не са глупаци, манипулируеми от реакционни медии, така че да се смята, че може чрез медиите да се определи „правилната“ нагласа, това изобщо не е разумен подход; културните и психологическите фактори са от значение точно толкова, колкото и икономическите; освен това, всяка държава притежава способността да асимилира имигрантите, но това качество основно зависи от икономическата изгода.
Това, което обаче не ми харесва, е, че има и немалко излишно усложнено преповтаряне на добре познати, в по-голямата си част неизследвани, лявоцентристки идеи: не е изпуснат обичайният образен език, както и несъмнено неточното твърдение, че най-открояващите се гласове в този дебат са често „крайните“; политиката на настоящето правителство се отхвърля като неправилна и вредна, без да се посочват кой знае какви доказателства или доводи, като не се изпускат и обичайните нападки срещу целта за ограничаване на имиграцията до „няколко десетки хиляди“; твърди се, че тя създава очаквания, които вероятно няма да се изпълнят; освен това, застъпено е виждането, че имиграцията е от съществено икономическо значение дори и ако създава допълнителни разходи.
Наскоро се бях заровил в огромно количество икономически материали за последните имиграционни вълни към Великобритания (трябваха ми за книга, която написах неотдавна). И заключението от почти всички анализи на заплати, заетост, фискални ползи, икономически растеж и прочее е, че въпреки огромния брой имигранти, влиянието върху вече съществуващото население е незначително, като изключение прави отрицателният ефект върху онези, които се намират в дъното на социалната стълбица. Мат и Сара също са се ровили в тези материали и са стигнали до същото заключение. И въпреки това им е трудно да се отърсят от това коварно възприемане, че имиграцията носи съществена полза.
Къде е тя? Вече изминаха 15 години на исторически безпрецедентна имиграция, а доказателства за нейния положителен ефект липсват. И макар наистина да има известна полза, някои от историческите обществено-икономически слабости на Великобритания се задълбочиха: ниска продуктивност, липса на квалифицирани работници, широко разпространено неравенство. (Подобно на други икономисти, подкрепящи имиграцията, Мат и Сара не си дават реална сметка за значението на мащаба, очевидните културни и икономически предимства на имиграцията в малки размери, които може бързо да се превърнат в заплаха, когато се достигнат стойностите, които наблюдаваме през последните няколко години във Великобритания.)
Освен това, Мат и Сара не са особено убедителни, когато трябва да се аргументират при избора си на критерии, които ще използват, за да измерят ползите от имиграцията. Те решават по определени съображения, които не защитават достатъчно обосновано, че няма да използват критерия на Консултативния комитет по имиграцията „икономическа полза (на глава от населението) за завареното население“, като вместо това избират средния доход (тук се включват и имигрантите). Както обаче самите те признават, от 2002 г. насам средните доходи не са помръднали.
Колкото до работните места, Мат и Сара са настроени в полза на имиграцията, като твърдят, че значителният спад в заетостта на местното население и значителното повишаване на заетостта сред чуждото население от 2008 г. насам няма как да е причинено от имиграцията, тъй като всички знаем, че това е „потребността от трудов ресурс“ (тук те застъпват твърдението, че няма фиксирано количество работа и че новите работници харчат и плащат данъци, които от своя страна създават нови работни места).
Да се обяснява проблемът с „потребността от трудов ресурс”, както направи миналата седмица във „Файненшъл таймс“ политическият анализатор Джанън Ганеш в критиката си срещу имиграционната политика на Камерън, става модерен начин за пренебрегване на проблема: но тук роля може да играе и факторът „изместване” - особено когато навлизащата работна ръка е значително по-привлекателна за работодателите, а общият брой на работните места в икономиката не расте. Нещо повече, изпращането на спечелените пари обратно в родината, в домакинствата на семействата на работещите имигранти означава, че ефектът от тези средства трябва да се търси извън британската икономика. Освен това, трябва да се има предвид, че 20% от всички работни места в сектора на ниско квалифицирания труд са заемани от хора, които са родени извън Великобритания, така че това е един голям процент заплати, които се изплащат, образно казано, директно в чужбина.
Така че въпросът с икономическата полза за местното население може и да е технически, но засяга по-широк кръг от проблеми, по които Мат и Сара не демонстрират кой знае каква осведоменост. Един от тях е свързан с идеята за националното гражданство, друг пък се занимава с проблемното казване „не” на солидарността. Предполагам, че за 90% от британските граждани здравият разум диктува, че в случай на конфликт, политическото решение трябва да се взима, като се дава предимство на интересите на гражданите пред тези на чужденците. Това обаче не означава, че не може да сте космополити или че не може да вярвате в това колко ценна част от нашите традиции е предоставянето на убежище на бежанците или пък да престанете да вярвате, че всички хора са равни и да се противопоставяте на идеята, че всички, които се намират на територията на Великобритания, имат право на определени права. Това обаче и не означава, че нашите ресурси и чувството ни за дълг не трябва на първо място да бъдат насочени към нашите граждани. Не!
Но, всъщност, кой трябва да бъде основният принцип в имиграционната политика?
Авторите Мат Каванаг и Сара Мъли не го посочват достатъчно ясно, макар и да го споменават: имиграционната политика трябва да бъде в интерес на британските граждани и по-специално на бедните. Вярно е, че невинаги е лесно да се установи какъв е този интерес. Също така е вярно, че Мат и Сара приемат дискриминацията на национална основа (и отхвърлят постнационалните доводи в полза на глобалната социална мобилност) и съзнават, че имигрантите невинаги имат същите права като тези на местното население, но всичко това при тях е много разтегливо и неясно като аргументация, а освен това е повлияно от един често повтарян мотив за задължителния ангажимент към идеологията на човешките права, която твърде често има за цел заличаването на безценната граница - гражданин-чужденец.
По-нататък в списъка, предложен от Мат и Сара, се отделя внимание на едно от най-сериозните противоречия при управлявалите лейбъристи: конфликтното несъответствие между политиката им по отношение на човешките права и политиката им, свързана с имиграцията, особено след 2004 г. Несъмнено една от причините Британската гранична агенция да търпи постоянни сътресения през по-голямата част от мандата на Лейбъристката партия е, че политическите й водачи едновременно се бяха изправили пред две взаимноизключващи се алтернативи на действие – от една страна, трябваше да се улесни достъпът и заселването във Великобритания, а от друга - трябваше да се ограничи броят на имигрантите.
Както казах, последното се случва твърде късно. Ако принципите бяха написани и приложени на практика преди 15 години, можеше да се попречи на лейбъристите да допуснат историческа грешка, като отворят вратите за мощните имиграционни вълни толкова широко. Партията категорично загуби в дебатите около това си решение, но засега се е извинила само наполовина. Спорът, воден от националистични гласове, стигна твърде далеч и вече убедено се вярва, че през последните години броят на имигрантите е станал твърде висок и трябва да се ограничи.
Естествено, има и скептици по отношение на това дали може да се изпълни целта имиграцията да се ограничи до няколко десетки хиляди, но същевременно в страната масово се вярва, че това е възможно. Предполагам, че ако през 2014 г. се реализират плановете на правителството да се осуети приемането на голям брой румънски и български емигранти през първата година, то до следващите избори техният брой ще е намалял до около 120 000, което всъщност е половината от това, което управляващите наследиха. Вероятно това ще е достатъчно, за да може проблемът да се сметне за решен без твърде голямо нарушаване на човешките права и да бъде включен в предизборната кампания.
Документът на Мат и Сара няма за цел да е политически документ (дори още по-малко партийно-политически), но и не е особено полезен, що се отнася до насоките какво трябва да направят лейбъристите. Имат възражения по маловажни въпроси от политиката на правителството, като същевременно приемат и много от принципите, залегнали в нея. Говорят за вредата, която нанася, без да дават никакви убедителни доказателства. Промяната в правилата за пребиваване на студенти от страни извън ЕС успя да намали броя на индийците, но за 2012 г. очакванията са, че статистиката ще покаже, че общият брой леко се е покачил.
Сред принципите, въведени от Мат и Сара за имиграционната политика, има едно определение „напредничава”, което според тях трябва да е като контрапункт на „рационална”. Това предизвиква у мен въпроси. Думата „напредничава“ не за пръв път дава погрешно усещане за съвместимост с онова, което на практика е смесица от идеи, предимно от „арсенала” на лявоцентристите, който в момента обаче звучи по-реалистично, отколкото преди. И макар че сегашният вътрешен министър – консерваторката Тереза Мей, да би използвала различен език, съмнявам се, че тя не би се съгласила с много от написаното от Мат и Сара.
Тя вероятно би настоявала за по-голяма яснота, що се отнася до предимството, давано на интереса на британския гражданин (нещо, за което и аз настоявам), но, за разлика от традиционните гласове сред левицата, тя ще е особено внимателна да не се поддаде на общественото мнение, което дори и по този въпрос е по-сложно и нееднозначно, отколкото на пръв поглед изглежда. Внимание заслужава и фактът, че ако правителството все пак изпълни годишната си цел за ограничаване на имиграцията до няколко десетки хиляди – да кажем общо 95 000 - това би означавало, че годишно броят на имигрантите ще е около 240 000 предвид продължаващите имиграционни вълни от около 150 000 души на година, което от историческа гледна точка е много и далеч не се доближава до представата за Великобритания като „крепост“.
Предвид интереса на лейбъристите да се борят за „една нация“, те на практика трябва да приложат „двупартийния“ подход към имиграционната политика, което означава да приемат общите контури на съществуващата политика, включително и целта за нейното намаляване с няколко десетки хиляди, като естествено продължат да се чувстват свободни да критикуват изпълнението й.
Този принцип трябва да е в сила и когато политиката е твърде сурова, например случаят с основателните ограничения за Лондън Метрополитън Юнивърсити, макар че е безспорен фактът, че не трябваше да се лишават изрядните чуждестранни студенти от правото да учат там (право, което съдът отхвърли). Нелепо е за нещо, което е толкова важно за интересите и благоденствието на Великобритания, каквото е граничният контрол, ние да разходваме толкова малко: Британската гранична агенция разполага с годишен бюджет от £1.2 милиарда, което представлява 0.25% от обществените разходи. Лейбъристите трябва да настояват той да се удвои, като средствата могат да се събират, като работодателите, които предпочетат да наемат чужденец, се облагат с данък.
Несъмнено ще възникне противоречие между приоритета - имиграцията да се ограничи до по-нормални и умерени нива, и икономическите ползи за Великобритания, идващи с доста високия наплив от чужденци в сферата на висшето образование. Така че едно от предимствата при двупартийния подход ще бъде, че при него ще стане по-лесно страната да изпраща послания до онези, които, често пъти неоснователно, смятат, че настоящите промени правят Великобритания все по-непривлекателна дестинация.
Както правителството, така и опозицията могат да казват на бъдещите студенти от Индия например, че Великобритания остава отворена за тях, ако са изрядни студенти, и че въпреки направените последни промени в правилата, те все още ще могат да работят по 20 часа седмично (а през почивните дни и на пълен работен ден), докато следват, и да останат в страната за най-малко две години след завършването си, стига да имат предложение за работа.
Но двупартийният подход не трябва да води до спиране на дебатите, особено имайки предвид две конкретни посоки на размисъл, в които лейбъристите (а и не само те) трябва да приложат малко политическо въображение. Първата е свързана с правенето на разлика между краткосрочните имигранти – хората, които идват да работят или да учат за по две-три години – и онези, които получават право на постоянно пребиваване.
Според някои изчисления, около 70% от настоящите имигранти (онези, които възнамеряват да останат в страната за година или повече) остават за по-малко от пет години. Сред тях са много студенти, основно от развиващите се страни, „пътуващи имигранти“ от Източна Европа и професионалисти, които идват да поработят за кратко, като те често пъти са от англоезични страни, като Австралия, Южна Африка и САЩ. Някои от тези групи, възнамеряващи да останат за кратко, могат да окажат негативно влияние върху британските гражданите (естествено, възможно е и обратното, но то е по-малко вероятно) при търсенето на работа и услуги, както и чрез бързата неприемлива промяна в облика на цели квартали. Но с изключение на източноевропейците, те не се установяват на едно и също място и не предявяват големи искания спрямо социалната система на страната.
За разлика от тях, онези, които получават право на постоянно пребиваване, са основно от развиващи се страни и обикновено са по-бедни и имат по-големи социални искания. Тъкмо тази група, която възнамерява да се присъедини към британското общество, буди повече тревога сред британските граждани и интеграционната политика трябва да се фокусира тъкмо върху нея. През последните години както общият брой на имигрантите, така и броят на онези, които получават право на постоянно пребиваване, е безпрецедентно висок в исторически план (между 150 000 и 200 000 годишно, над три пъти повече от броя през постколониалния период през 60-те и 70-те години на ХХ век) и тъкмо върху този брой трябва да се съсредоточат усилията за тяхното намаляване.
И тук е мястото за предприемане на конкретно действие - трябва да измислим нови начини на разграничение между тези две групи – имигранти за кратко и имигранти за дълго, за да могат гражданите да започнат да разпознават разликата и да разберат, че участваме в два много различни вида взаимоотношения: взаимополезен краткосрочен обмен и дългосрочен ангажимент, водещ до гражданство. Това може да се осъществи по няколко начина. Трябва да се уверим, а след това категорично да обявим, че имигрантите, идващи за кратко, не получават пълно право на гражданство; те, разбира се, могат да се възползват и от обществени услуги, но нямат право на социално осигуряване, данъчни кредити или общински домове (това е неприложимо за граждани на Европейския съюз; дали трябва да е така или не, ще се обсъжда друг път). Освен това, може да въведем лични карти за краткосрочни имигранти, удостоверяващи техния специален и непостоянен статус и гарантиращи, че имигрантите за кратко ще си останат имигранти за кратко.
Но съществуват две големи пречки за начина, по който ще се разграничават имигрантите за кратко и онези за постоянно. Първата е, че хората трябва да са сигурни, че граничната ни бюрокрация е в състояние да контролира подобно разграничение. За момента те не са убедени в това и имат основания (висшестоящо лице от вътрешното министерство ми сподели, че по неофициални данни 20% от всички, които идват с виза, което ще рече - около 400 000 души годишно, остават и след посочения във визата срок).
Ако се използват повече ресурси и лични карти, може проблемът да се облекчи, но е необходим национален диалог (двупартийният подход би помогнал и тук), в който да се обясни и подкрепи разграничението: за Великобритания икономиката е с централно значение, а за нас – нейните граждани, е здравословно и полезно да наемаме различна работна ръка, към която, в зависимост от съответните критерии, имаме различен подход. И ако по тази точка има повече консенсус, то на Британската гранична агенция може да й е по-лесно да си върши работата; понастоящем тя получава слаба вътрешна помощ от институциите, няма голям инспекторат по труда и много от образователните и обществените бюра се управляват от хора, които за момента не смятат, че им влиза в задълженията да помагат за контролирането на границите.
Втората причина, поради която е трудно да направим разлика между онези, които можем да наречем „посетители”, и така наречените „пълнокръвни” граждани, е правно-политическото влияние на една идеология за правата на човека, която наклонява везните в противоположната посока; тук обаче проблемът може да се реши с решимост от страна на политици и интелектуалци, които да постигнат съгласие, че трябва да се противостои на антинационалния аспект, произтичащ от еднозначното налагане на идеологията за правата на човека.
А и трябва да се има предвид нещо много важно – „посетителите” в родината ни като цяло не са от типа хора, които будят нашето състрадание – истинските са търсещите политическо убежище, бежанците от войни и природни бедствия и най-бедните от бедните, които търсят по-добър живот. „Посетителите” обикновено са привилегировани хора от по-бедни страни (студенти) или хора с висок социален статус, търсещи временна работа. Ползата, ако правилно отсеем „посетителите”, ще е голяма: много по-нисък брой на постоянни имигранти и една по-спокойна обща нагласа към временната миграция, без това да вреди на бизнеса или на висшето образование; впоследствие тази промяна може да доведе до включването само на постоянните имигранти в статистиката или поне ще допринесе за по-ясно разграничаване на отделните видове „посетители”.
---
Има и една втора сфера, в която трябва да се приложи повече въображение, и в тази област лейбъристите могат да спечелят предимство пред останалите политически играчи: те могат да насърчат правителствата на държави от ЕС да дадат предимство на собствените си граждани на пазара на труда. Една от причините във Великобритания да се гледа с недоверие на ЕС като цяло е, че той е надхвърлил предела на солидарност и социална свързаност. Факт е, че във Великобритания повечето хора живеят с усещането, че имат повече общи неща с австралийците или американците, с които споделят един език, и в известна степен - история и култура, отколкото с латвийците или румънците.
И въпреки това, заради някогашния доста символичен ангажимент към свободното движение на хора, застъпено в Договора от Рим от 1957 г., трябва да се отнасяме към всички граждани на Европейския съюз, сякаш са британски граждани, поне в случаите, когато става дума за социални услуги и работа. Ние не можем, а и не трябва, да спираме свободното движение: то е част от религията на ЕС, макар и в момента да се извършва не според първоначалния замисъл, а предимно и масово в посока от по-бедните към по-богатите страни от ЕС. Но със сигурност можем да въведем условия и изисквания. Така работи европейското законодателство - с правила и задължение.
Като цяло, безработицата във Великобритания е по-ниска, отколкото се очакваше предвид спада в производството през последните години, но има райони в страната, където тя буди особени тревоги и където ниската заетост сред младите е много по-висока от нормалното за Великобритания. Както обясних по-горе, не е достатъчно разумно да отхвърляме влиянието на имиграцията върху заетостта в страната, като се позоваваме на потребността от трудов ресурс. В действителност, има доказателства, че потребността от трудов ресурс сама по себе си е заблуда!
Очевидният отговор е правителствата на ЕС да могат да поощряват наемането на граждани в определени сектори или географски райони или в определени възрастови групи (или и трите заедно). В страната има много области, където безработицата е тревожно висока и въпреки това има много източноевропейци с идеална работа. Нямам нищо против източноевропейците (или онези, които биват наемани): те се възползват от правилата и търсят по-добър живот (или поне по-добре платен) за няколко години и като цяло са по-привлекателни за работодателите от местните ниско образовани и слабо мотивирани младежи, но като цяло това не е полезно за страната ни.
Ако работодателите биват „обложени” с така наречената „национална застраховка” при условие, че не наемат местни хора, то везните могат да се наклонят в полза на съгражданите им, макар че в много случаи това може да е обвързано и с много повече проблеми - ако в конкретни райони и работни сектори работодателите се облагат с данъци, тъй като наемат предимно чужденци, най-вероятно ще се стигне до съдебни спорове, които няма да могат да бъдат оправдани с факта, че данъчните постъпления се изразходват за обучението на местните.
Така че идеята за „националната застраховка” може и да не проработи - още повече, че вече има прецеденти: в Германия например трябва да си немски гражданин, за да работиш на позиция в категорията „Beamte” – работа за държавни чиновници, например учители, държавни служители и полицаи. Лейбъристите трябва да обсъдят това с другите партии от групата на европейските социалисти; много други по-богати страни от ЕС са засегнати, така както и Великобритания, но в същото време не е в интерес и на Латвия, и на Румъния да губят най-умните и най-способните си кадри, за да работят по кафенетата във Великобритания. В социалния интернационализъм или в „заветите” на европейския дух никъде не се казва, че не трябва да пазим най-уязвимите си и най-неуспели граждани от определен вид конкуренция на трудовия пазар (бихме могли дори да кажем - нелоялна конкуренция).
А сега нещо за финал за Мат и Сара: те не са доловили тънките разграничения. От текста им оставам с усещането, че продължават да изпитват привързаност към определен вид „нерационално изобилие“, що се отнася до масовата имиграция, един вид напредничаво предубеждение на средната класа, популярно в края на ХХ век, което дълбоко накърни лейбъристките интереси. (А виждането беше само от гледна точка на Лондон, макар че авторите грешат в твърдението си, че нагласата в Лондон към имиграцията е „забележително благоприятна“, смятам, че тя просто е малко по-благоприятна от множеството нагласи в останала част на страната.) Старата им привързаност прозира в невероятно ексцентричната им идея, че можем да се справим с рецесията с помощта на имиграцията. Но, като цяло, Мат и Сара са развили тази идея и приветствам много от новия им реализъм. Работата е там, че много от останалия свят също е продължил да развива тази теза.
Мат и Сара умишлено не говорят много за интеграция, но тя очевидно има важна връзка с имиграцията. Ако интеграцията успешно се овладее, тя ще създаде политическа и психологическа възможност за предприемане на по-отворен подход към имиграцията. Въпреки това, ако съдим по речта на Ерик Пикълс, която споменах по-горе, не можем да разчитаме много на настоящето правителство.
Нямам за цел да критикувам Пикълс: опитът и познанията му по въпросите, свързани с имиграцията и интеграцията, които той е натрупал във времето, когато е работил в градския съвет на Брадфорд[2] (като впоследствие се издига до ръководител на съвета), са много по-богати от тези на много от неговите критици, а и инстинктът му не го лъже – това е една комбинация, при която се чака проблемите сами да се разрешат (един радостен, но скептичен мултикултурализъм), но същевременно им се дава и лек стимул. Но данните от преброяването на населението за 2011 г. предоставят изобилие от нови доказателства за интеграцията и сегрегацията, които са както тревожни, така и успокояващи.
Успокояващ е все по-големият брой смесени домакинства. В същото време, тревожни са доказателствата за резкия скок в броя на онези бели британци, които са избягали, особено от покрайнините на Лондон, както и установяването на етнически „скали“ из страната – например, в лондонския квартал Редбридж живеят едва 34% бели британци, докато в съседното графство Есекс (където Ерик Пикълс избяга от Брадфорд) те са 91%. След като правителството явно не се интересува от това, лейбъристите имат възможност да зададат тон в националния диалог, както се опита да направи това лидерът им Ед Милибанд преди Коледа.
Предизвикателството пред лейбъристите, за което те само отчасти си дават сметка, е, че те обикновено гледат на интеграцията през собствената си призма – работодателите експлоатират, приемното общество дискриминира и вече не е добро. Другият им проблем е, че никой няма да ги слуша, когато заговорят на тема интеграция, докато не предложат реалистична имиграционна политика – поредният убедителен довод за налагането на тезата, че в случая е необходим двупартиен подход. Онова, на което набляга Пикълс, е колко важно е новодошлите да владеят английски като майчин език (Ед Милибанд също се спира на това условие), но то определено е маловажен фактор за интеграцията. (Наскоро Пикълс си припомни, че преди време разрешил преподаването на майчин език в училищата в Брадфорд, за което днес признава, че съжалява.)
Данните от последното преброяване на населението сочат, че в 4% от домакинствата във Великобритания нито един от членовете му не говори английски като майчин език. Това не е голям брой, а в него несъмнено попада и категорията немалко добре интегрирани двуезични/двукултурни домакинства, естествено към него спадат и многото домакинства, които не са нито двуезични, нито двукултурни и които в някои градове представляват 20% - 30% от населението. Това е съществен социален проблем. И за неговото решаване няма да са достатъчни отпуснатите 6 милиона лири на общините с цел подпомагането им в намирането на иновативни начини за преподаване на английски език (за които спомена и Пикълс в своята реч).
„Бритиш Фючър”[3], които се явяват домакини на Пикълс, разпространявайки неговата реч, са отличен детайл в пейзажа от иновативни идеи, за които говоря. Съндър Катуала, директор на тинк-танка, с право говори за нуждата тези въпроси да се поставят извън рамките на семинарите в Лондон и да се помисли за хората и общностите, които изпитват сериозни и основателни притеснения заради съжителстващите с тях голям брой имигранти. Несъмнено най-важният и интересен момент от организирания от „Бритиш Фючър” семинар бе дискусията след речта на Пикълс и по-конкретно въпросите на общинския съветник Унмеш Десай от лондонския квартал Нюхем. Накрая Унмеш предложи, вместо крайно безсмисления данък върху общините, наречен „кохезия”, да се отпускат средства, които да насърчават етническото смесване с конкретни образователни проекти в училищата. Дали Унмеш ще успее да помогне на лейбъристите да водят по-сериозен диалог по въпросите на интеграцията? Имаме пълните основания да смятаме така, знаейки, че той е един от съветниците на така наречения министър в сянка по въпросите на заетостта – лейбъриста Стивън Тимс.
Prospect, 25 януари 2013 г.
Превод от английски Росен Асенов
[1] Бивш министър на образованието, труда и пенсионното осигуряване, както и на вътрешните работи в кабинета на Тони Блеър.
[2] През 2011 г. в работническия град Брадфорд избухва серия от бунтове от страна на живеещата там азиатска общност – в по-голямата си част това са имигранти второ поколение.
[3] Британски тинк-танк, анализиращ проблемите на имиграцията, идентичността, интеграцията и равните възможности.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
