Гершуин-внушения
Има композитори и композиции, които тук, у дома, гарантират публичния успех на изпълнителя. И понякога с това се спекулира. Счита се, че печелившата категория гарантира признанието, предизвиква винаги възторга на публиката. Музиката на Гершуин е така предпочитана от слушателя – понякога чуваш, че изпълнението е далеч от истината, но хората в залата са щастливи, самата композиция им е абсолютно достатъчна за това.
Имах своите основания за опасения, че в Гершуин-програмата на диригента Найден Тодоров със Софийската филхармония ще надделее синдромът на сигурното възприятие, на гарантирания успех. И че много от музиката няма да прозвучи така, че да се надскочи равнището на сетивното задоволство. Но още темпото и характерът на румбата в Кубинска увертюра показаха, че диригентската работа тук е отишла отвъд бързото прочитане на един популярен текст. А и самият оркестър откликваше с радост и фантазия в музикалното движение. Имаше акустическа игра, майсторски сола, щастливо балансиран общ звук, създаден от музиканти, които се чуват. Не може да не се спомене транспарентният глас на струнните в началото на втория дял и очарователното суингиране в отговора им на духачите, както и органичното връщане към репризата с активизирането на румбата, с подчертаването на „кубинските” ударни бонго, клавеси, маракаси в оркестровата фактура, но пак в един плавен, люлеещ се, привлекателен ритъм, който организира чудесно пиесата.
Не бях слушала Петър Петров от три години, когато бе солист в Бетовенова програма пак с филхармонията. Той излъчва уверено професионално присъствие на европейски класически музикант и предпочете също по-класическо изражение на соловата си партия в „Рапсодия в синьо”; диригентът и оркестърът му партнираха отзивчиво; познатата пиеса „се разстла” пред публиката в спокойна, повече симфонична и рапсодийна, отколкото джаз атмосфера, като напусна съвсем умишлено, допускам, стандартите в изпълнителската традиция на творбата, превърнали се вече в клишета. Рапсодията звучеше с мекота и поетичност, зададена откъм солиста и поета от диригента, с контрастни пресечки от оркестъра в необходимите моменти.
Хомогенна, но и с интересно отделени различни „острови” на изящната мелодика и познатите теми, е сюитата „Порги и Бес”. Много хубави моменти имаше в нейното изпълнение – и прочутата Приспивна песен на Клара („Summertime”) с монолитната елегантност във фразирането на щрайха, и песните на Порги, в които мелодичното се открояваше в кантабилно настроение, но и се „вдаваше” в целия оркестров апарат, и чудесно постигнатата образна характерност в мелодиите на Спортинг Лайф. Всичко вървеше с точна артикулация, с неусетни преходи и естествени, категорични темпови „превключвания”. Може би едно по-гъвкаво звуково изражение на „преходите” между известните теми и по-меки медни, както и по-изразена диференцираност в повторенията на финала, биха придали още завършеност и цялост на прочита. Но в смисъла на музикалното внушение това бе успешна вечер за оркестъра и диригента Найден Тодоров.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
