Fast Forward
Валери Чакалов, Стефан Божков, „Food art Drugs”, галерия “Ракурси”, 14 февруари – 6 март 2013
Живопис, колажи, обекти, видео и текст – една “листовка”, представяща изкуството като медикаментозна терапия с пълния списък от странични ефекти, които могат да се намерят във фармацевтиката. Това представлява най-общо изложбата на Валери Чакалов и Стефан Божков. На пръв поглед това е просто поредният еклектичен сбор от работи, който обикновено се получава, когато двама художници се събират така спонтанно и по приятелски. Тези двамата обаче се припокриват успешно не само в личните си взаимоотношения, но и в еротичната тема, игровите каламбури със значенията на дрогата като изкуство, изкуството като дрога или като “храна за духа”, ироничната лекота, техническото съвършенство. Фината и по фетишистки полирана изобразителност на Стефан Божков контрастира с равната монохромност и фактурните “хватки” на Валери Чакалов и въпреки това двамата са в завиден синхрон. В тяхното артистично общуване има много от онези изгубени и забравени години на неподправен бунт срещу традиционализма, консерватизма и всяка закостеняла ретроградност в изкуството, времето, в което художниците не се притесняваха да бъдат романтични в своя радикализъм и радикално критични спрямо всяка лирическа слабост. Някой може да припознае в поведението им дори дадаистични уклони, но, според мен, всеки техен жест, дори и най-неприличният, е много повече про-, отколкото анти-арт – от него винаги произлиза нещо изящно.
Двамата автори са сред малцината представители на хедонизма в българското изкуство, който в определен момент можеше да се тълкува и като реакция, а днес е просто техният личен артистичен код. Всъщност, отново е реакция, узряла за самоиронията и достатъчно култивирана, по-точно кавалетизирана, за да заеме междината на разчекнатата от противоречия сцена. В тази връзка, в изложбата присъства едно колективно “парче” – “Филийки” на Валери Чакалов, Стефан Божков и Кольо Карамфилов, което поразява със своята прямота. Това са буквално пет почти овъглени, различни по форма тоста, наподобяващи човешко лице, хапче, сърце и т.н., и апликирани върху равна бяла повърхност. В обремененото съзнание това произведение може да се проектира с “графичен драматизъм” и “пластичност” или да потърси достатъчно “концептуално” название, с което да усложни значението му, като го запрати на всевъзможни полюси - от Роршах до някой исторически пожар, както обикновено се сглобява тук някаква “концептуалност”, но точно за тези автори филийките са “Филийки” и толкова.
Заради това възприятието на цялата изложба сега е равносилно на бързо превъртане/препращане назад и после отново напред без излишно суетене.
Валери Чакалов инсценира работа с пигменти, която напомня отдалеч Ив Клайн. Видеото, включено в изложбата, изглежда че разкрива част от технологичния процес, в който художникът е постигнал серията си от монохромни платна чрез стриването на различни лекарства. За разлика от документалния разказ за бъркането на пигменти във видеото, действието в колажите, които Чакалов впоследствие наслагва върху платната, се развива по класическия модел на Мейбридж като серия от статични изображения, която обаче може да се чете еднакво пълноценно и в двете посоки – отпред назад и отзад напред. В най-формален план дори работата с медиите - “движещото” се изображение върху живопис и видео за самото живописване, извършва същото движение в съзнанието - отзад напред и отпред назад в историческите взаимоотношения между тези средства.
Като говорим за хапчета, няма как да не се появи и връзката към Хърст, но българският автор предлага генерално противоположен прочит на неговата концепция, смилайки буквално хапчето в материал за живописване. Подобна е философията, по която фактурната дълбочина от “Атрофия на структурата” се проектира на повърхността като двуизмерен оптичен ефект.
Стефан Божков се включва с движение от пространството на картината към реалното пространство на галерията и обратно, разделяйки едно изображение в полиптих (“Дългото парче”) и прехвърляйки детайли от натюрморта в реални хиперболизирани обекти (“Сигурен съм”). Философия на ежедневния предмет по Клас Олденбърг или епикурейско освобождаване от фетиша, рефлексиите могат да бъдат отново съвсем разнопосочни.
И пак се връщам на “Филийки”-те, които стоят някъде там в дъното като манифест на тоталното безгрижие, свобода и наслада, много по-силен и откровен от шеговития текст за страничните ефекти или от каквото и да било друго словесно изявление. Макар и завършени и “опаковани” във формата на графично произведение, те съдържат огромна доза перформативност, акционистка волност и съпротива, като по чудо запазена и донесена от бунтарските времена.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
