Роман и/или измислица
Ружа Лазарова. Органът на мълчанието. Превод от френски Веселин Трандов. Сиела, С., 2012
Едва ли може да има съмнение, че (нашето) тоталитарно минало се превърна в една от най-предпочитаните стоки на западния литературен пазар. (Сякаш само българите в Австралия не са се отчели до този момент.) Ружа Лазарова е написала вече втори роман, в който героинята е надживяла страданията на комунистическия режим, макар че сега те са оставили буквално телесни следи върху нейното съществуване. Тридесет и петгодишна анорексичка, имигрирала в Париж, започва да посещава психоаналитик – също жертва на (друг) тоталитарен режим. (Героите нямат имена, вероятно защото всеки от тях трябва да изразява една „типична душевност”.) Повествованието се води в 1 л. ед. ч – основно от героинята, но с дискурсивни намеси от страна на героя; чрез тях авторката се старае да вметва и неговата житейска позиция, усложнявайки по този начин психологическото внушение. Психиатърът, много известен в своята област, се оказва полски евреин, оцелял по чудо от нацистките концлагери, по своему чужденец в Париж.
Ружа Лазарова е намерила една по принцип продуктивна начална позиция, макар че в идеята да се успоредят комунизмът и фашизмът не съществува, поне за последния половин век, нищо ново. И все пак срещата между двама хора-жертви на различни видове социална лудост може да даде интересни възможности за романов сюжет. Историята, която следва обаче, е твърде „френска” (т.е. „френска” по най-баналния начин) и твърде експлоатирана в онези случаи, когато изкуството се е занимавало с психоанализа. Младата пациентка се влюбва в своя 70-годишен аналитик, който й напомня на клоун от цирка в нейното детство. Класическа „едипова двойка”, допълнена от пикантни подробности като неутолимата „мъжка сила” на лекаря (авторката навярно търси аналогия с виталната сила, която му е позволила да надживее концлагеристкия ужас), безбройните снимки и спомени от някогашни любовни връзки (не на последно място със студентки и пациентки), досиетата на „мацки” в скрина и порнокласиката на нощното шкафче. Подобна метафорична аналогия владее характера и на героинята-анорексичка (тя впрочем се излекува от анорексията с подозрителна леснота още в момента, в който се влюбва). Храната, според романа на Ружа Лазарова, е била винаги „обсебваща грижа през социализма”. „Хроничният й недостиг и хаотичното й снабдяване” подлудяват хората, правят ги „изгладнели в главите си, психясали”. Този перманентен глад, от една страна, парализиращият страх, от друга, ги карат да преглъщат безмълвно (думите и храната), но да повръщат свободно („Повръщането беше някакво освобождаване”). Така се раждат (многобройни според романа) анорексичките-жертви, а очевидно – и сексманиаците-жертви (друг вид свободно освобождаване). В интервю за Литературен вестник преди две седмици, на крайно деликатния въпрос, зададен от Амелия Личева, дали хиперболата не заплашва убедителността на нейното писане, Лазарова отговаря: „Що се отнася до хиперболата, не виждам причина да се лишавам от този литературен прийом”. В случая обаче не става въпрос за похват на (някакъв тип комплексно проведено) художествено изображение, а за обикновена измислица, представена в „правдоподобен” или реалистичен формат. Впрочем същото се случва и с психоанализата. Тя е представена все така „хиперболично”, т.е. невероятно до карикатурност, включително с грешки в употребената терминология. Романът (поне в тази му версия) очевидно е предназначен за не-френска публика. Ако съдим по авторските бележки под линия (екскурзоводски обяснения на емблематични парижки топоси и на елементарни психоаналитични понятия), това трябва да е доста по-„скромна”, някак изостанала публика. (Не искам да споменавам изрази с проблематична художественост като „жена, която би събудила и мъртвец в леглото” или „плосък като изветряла лимонада”.) Все пак се чудя, ако френската критика наистина не разбира от (нашето) тоталитарно минало, какво би казала за този вид изображение на (своето) психолечителско настояще?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 22.02.2013 10:45
От: Николай Узунов
Напълно съм съгласен, че дадени теми вече са преекспонирани от редица български автори. Колкото и да е фриволно, заради това, че винаги сме на режим "copy ---> paste" все си мисля, че българската литература не само никак не е съвременна, ами все още не е започнала под формата на уникален писателски акт ... но това са си просто лични мисли.
