Български  |  English

Спорът на критика Пруст

 
Разговор с Юлиан Жилиев по повод превода му на „Против Сент Бьов и други есета” от Марсел Пруст (ИК „Ерго”, 2012)
 
- В предговора си към "Портрети" от Сент Бьов (българско издание 1978 г., превела Ана Сталева) Людмила Стефанова се съгласява с акцента, който Пруст поставя върху присъщата на твореца чувствителност срещу подчертаваната от Сент Бьов "първенствуваща роля" на интелигентността. С какво от убежденията на Пруст вие самият, като литературен критик, сте съгласен? И намирате ли твърдения, в които той е несправедлив към Сент Бьов?
- Да, Людмила Стефанова се съгласява с така поставения от Пруст “акцент”, припомняйки и други упреци срещу знаменития критик, че е оценявал личностите, а не творбите им, но това, струва ми се, не означава, че между чувствителността и интелигентността има някаква очертана граница или че са качества, свойствени на творци или на критици (отвъд проблематичността на номинациите), според които качества отличаваме едните от другите или можем да ги противопоставим едни на други. Въпреки че Пруст не е далеч от това, когато казва: “... не можем да възприемем нещата едновременно с ума и със сетивата си”. Или: “Впечатлението за писателя е това, което е експериментът за учения с тази разлика, че работата на ума при първия е следхождаща, при втория – предхождаща.” Излиза, че ученият, какъвто е и Сент Бьов, “от ума си тегли”. Недоверието на Пруст към интелигентността или към интелектуалните истини идва по-скоро оттам, че могат да бъдат логично конструирани, изричани, предавани, възприемани и смятани за “свои”, без въобще да е необходимо споделящият ги да се е лутал и дирил, да се е измъчвал, докато стигне до тях, без самите те да са го засегнали, въодушевили или отчаяли по някакъв начин. Те са веднъж вече станали, “готови”, тъй да се каже, достъпни, конвенционални, чрез тях биваш знаещ, вещ, компетентен, наясно с нещата, професионалист. Пруст не знае как се пише романът, който иска да напише. Ясно е, че опитът на изкуството е различен от опита на интелекта (или на науката), ако не по принцип, то конкретно в случая “Против Сент Бьов”. На много места в произведението, а и в предговора на Бернар дьо Фалоа, се интерпретират основанията на тази характерна за Пруст дилема (интелектуална творба или роман?), която той решава за себе си, дори не толкова против или по повод, а “покрай” Сент Бьов. Съгласен съм, че не трябва да отговарям на втората част от въпроса ви като литературен критик, предубедено включващ се сто години по-късно в този “спор”, възвърнат с днешното му издание на български и навярно не за да бъде преразгледан. Все пак мисля, че едно от най-често цитираните обвинения на Пруст срещу Сент Бьов – “че ако всички произведения на ХІХ век бяха изгорели с изключение на “Понеделници” и ако трябваше от “Понеделници”да си създадем представа за ранга на писателите от ХІХ век...” – е направо фантастично, в стил Рей Бредбъри!
- А кой, от своя страна, опровергава по-късно Пруст?
- Изглежда, че Пруст е имал и това предимство: да се самоопровергава (ако решим, че е нещо непременно лошо, макар да упреква в същото Сент Бьов, който пък, от своя страна, и не го крие); например за “Силви”на Жерар дьо Нервал Пруст пише, че “днес буди такова възхищение, че въпреки мнението ми, бих предпочел за нея забравата, в която я беше оставил Сент Бьов”. И тъй като смята, че една вярна интерпретация днес може да върне красотата на един забравен или неоценен при появата си шедьовър, то и “греховете” на критиката, ако и ретроспективно да се виждат някому чак толкова големи, биха могли да зарадват (злобничко или не) съвременните критици и историци. В книгата си за Пруст (Sur Proust, 1960) Жан-Франсоа Рьовел отбелязва, че ако Пруст е бил прав да се възмущава, че Сент Бьов е предпочитал Вик д’Азир пред Стендал, то може да се съжалява, че в своето време е приемал за гениални Метерлинк, Анна дьо Ноай и Леон Доде, а съвсем не Макс Жакоб, Аполинер или Алфред Жари. Сигурно няма твърдение, включително и сред тези, насочени срещу психо-биографичния метод на Сент Бьов, което литературата и критическата практика да не са опровергали; как ли звучат днес думите на Кирил Христов, че само той е компетентен да говори за себе си, казани пред последователя на Сент Бьов у нас Михаил Арнаудов при подготвяната с него анкета? Същото би могъл да каже и Пруст, но ако Пруст отхвърля т. нар. “външни” подходи към творбата, дори наблюдението, то е по-скоро защото, предварително “охладени” от разсъдъка и идеите, от документите и фактите, чужди на далеч по-важните за него реминисценции, те малко се интересуват от екзалтацията на артиста, от радостта и тайнството на сътворението, нито възнамеряват да подбуждат читателя към подобни състояния, отказвайки се и като израз да бъдат достатъчно лични. В това отношение етюдите, есетата и бележките на “гениалния дилетант”, опиращи се на уж отхвърляното любопитство към всичко в живота на писателя (артиста), или откриващи очертани по-късно интерпретативни подходи и полета (тематичен, стилистичен, междутекстов, рецептивен, поетика на Името, на заглавията, на повторенията, анализ на психологическата топика), не са неопровержими в субективните си преценки, но са импресивно-завладяващи и невероятно богати като критически и поетически текст. От друга страна, каква ли би била способността за съждение без способност за впечатление? Очевидно “въпреки Пруст” е критическият преход от “Смъртта на Автора” до “Подготовката на романа” у Ролан Барт, вгледан едновременно в себе си и в Пруст през метаморфозата на ставането Писател. Или може би това “най-тежко опровержение”, написано от Жан-Ив Тадие и наречено “Марсел Пруст. Биография”.
- Марсел Пруст е "Против Сент Бьов", но в полза на какво е? Дали тези есета са косвена защита на естетическата идеология, белязала "По следите на изгубеното време"?
- Да припомним накратко известното: “Против Сент Бьов” е “...роман, завършващ с дълъг разговор върху Сент Бьов и върху естетиката...” (цитирам по Жан-Ив Тадие в превод на Толя Радева от писмото на Пруст до Алфред Валет, директора на “Меркюр дьо Франс”, на когото авторът е дал ръкописа с надеждата да бъде публикуван). След като произведението не бива издадено, романовите и критическите откъси са трансформирани и, в повече или по-малко узнаваем вид, включени в отделните части на романа “По следите на изгубеното време”, първият том от който излиза през 1913 г. Но всъщност оригиналните страници на “Против Сент Бьов” се появяват едва през 1954 г. в подредбата, предложена от Бернар дьо Фалоа и следваща подсказания от Пруст план на произведението. Тази “идея”, както съставителят я нарича, е преиздадена през 1985 г. по настояване на Антоан Компаньон (известния днес професор по теория и история на френската литература в Колеж дьо Франс), тъй като междувременно Пиер Кларак през 1971 г. е събрал и публикувал под същото заглавие само критически текстове на Пруст от различни години, приемайки, че “Против Сент Бьов” по замисъл и изпълнение е чисто критическо съчинение и че създадените през 1908 и 1909 г. – едновременно с етюдите върху Нервал, Бодлер и Балзак – фикционални фрагменти са били предназначени направо за бъдещия роман. Няма как да е било (както и сега не е) без значение дали “Против Сент Бьов” се възприема като отделна критическа творба или като роман, макар само хипотетично съществуващ, но писан с намерението да включва и фикционална, и критико-естетическа част. В такъв смисъл, много вероятно е подобен въпрос (доколко това “против” не е всъщност “за” или “заради” нещо друго?) да си е задавал и авторът на “Пруст и живописта” Казуйоши Йошикава, професор в Токийския университет, преводач на Пруст и на биографията му от Жан-Ив Тадие, едно от видните имена в японската школа познавачи на Прустовото творчество. На семинар върху Пруст през 2007 г. в Колеж дьо Франс Йошикава проследява стъпка по стъпка зараждането на “По следите...” от прелъстения и изоставен “Сент Бьов” (каквото впрочем се случва няколко години по-рано и с романа “Жан Сантьой”). Според защитената от него теза, “Против Сент Бьов” представлява интегрална част от “По следите...”, тъй като измерението “критика на литературата” е неотделимо от романа. От тази гледна точка няма съмнение, че “Против Сент Бьов”, заедно с преводите и коментарите на Пруст върху Джон Ръскин и написаните до 1910 г. критически есета и портрети на художници, са естетическата “подготовка” или, да речем, естетическата идеология на Търсенето. И тъкмо поради това си произведение, смятано и до днес за енигматично, след 1954 г. френската нова критика вече чете Пруст, както сега със задна дата (му) се признава, като “сериозен писател”.
- Какви проблеми пред преводача поставят есетата на Пруст? Имаме ли достатъчно стабилен контекст за рецепцията им? Промени ли се представата ви за писателя, която имахте като преводач и на неговите пастиши "Аферата Льомоан"?
- Основният проблем при превода като че ли беше спазването на сроковете и благодаря на издателя Мартин Христов за търпението, както и на консултанта Тодор Червенков, който мигновено намери точни решения там, където бях готов да чакам с дни някакво метатекстово просветление. Особено ме затрудни обаче в последната глава от “Против Сент Бьов” една бележка в ръкописа на Пруст, запазена и във френското издание: “да не се оставя този ужасен стил”. Поколебах се дали да бъда предан на автора или верен на оригинала, но както и на други места в книгата, стремежът ми е бил да не измъчвам читателя с тези благородни сами по себе си чувства. А и защото има дълголетна традиция в четенето на Пруст у нас и публикувани великолепни коментари и интерпретации от наши и чужди автори; така че за пастишите от “Аферата Льомоан” и за “Против Сент Бьов” и останалите критически есета рецептивният контекст съществува, липсваше текстът. Представата “ми” за Пруст? Не знам, може би трябва да напиша нещо за това.
- Днес, когато литературната критика изчезва, продължават ли Пруст и Сент Бьов да са на различни литературни брегове?
- Дано впечатлението, че литературната критика изчезва, е само впечатление. Вярно, рубриките “критика” рядко се срещат в печатни издания и сайтове, но и да забравим многобройните литературнокритически изследвания или мълчаливите експертни оценки на журита и комисии, все пак имаме издателство “Критика и хуманизъм”, откъдето се появяват текстове като “Що е критика” на Мишел Фуко, от който пък текст можем да разберем например защо ни изглежда така и защо дори и на Острова на блажените Пруст и Сент Бьов трудно ще намерят общ език.
Но ако се съсредоточим върху оперативната критика, какво според вас е нейното състояние. И против какво сте вие самият като литературен критик?

-
 
- Не съм против това всеки да говори и пише за новоизлизащи книги. Но, в действителност, оперативна критика има само в няколко издания и ако някой има претенции към литераторите, които са я почувствали като своя отговорност или призвание, нека на свой ред покаже какво може, освен че може да е доволен или недоволен от тях. Те са неизбираните ни член-кореспонденти, не авторът на "Идването на Дерида". Освен това са и достатъчно толерантни, за да не следват пожеланията на Иван Мешеков за професионално изтребление на бездарността и посредствеността (от текста му под заглавие "Литературната рецензия"), макар че на някои автори вероятно е нужно да се подскаже, че оперативната критика не е измислица на Пенчо Кубадински, а свободен израз на отличителната за модерната цивилизация критическа нагласа към форми на знание, превръщани във властови механизъм за обезсилване на другомислието. Но съм, както повечето четящи и пишещи, надявам се, против заблуждението, че на островите Фиджи е райско, защото няма критика.

 
Въпросите зададе Марин Бодаков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”