Мали – новият фронт на войната срещу тероризма
Очевидно за Мали падането на Кадафи от власт се оказа бомба със закъснител. Въпрос на време беше туарегите, наети от либийския полковник, да се завърнат в Северната част на страната и да предявят някогашните си апетити към нея. Интервенционизмът на Запада в процесите в Северна Африка през 2011 г. допринесе за дестабилизацията и увеличаването на несигурността в района на Сахара и Сахел. Муамар Кадафи се радваше на голяма популярност в Африканския съюз, тъй като снабдяваше с нефт всички африкански държави, които подкрепяха режима му. В замяна той можеше да разчита на наемници в армията си, включително малийци, които осигуряваха териториалната цялост на Джамахирията.
Северната част на Мали е обширна територия, обхващаща части от Сахара и Сахел, която надвишава петкратно тази на България. Географското положение, слабата населеност (10% от 12-милионното население на страната), както и финансовата нестабилност на държавата допринасят за липсата на контрол над тази територия, подслон за терористи и основен път за трафик на наркотици и оръжия. Такъв е случаят на екстремистката група „Ал-Кайда в Ислямски Магреб” (AQMI фр./ АQIM анг.), отговорна за над 80 отвличания в Мали, Алжир, Тунис, Мавритания и Нигерия от 2007 г. насам.
От 17 януари 2012 г. няколко бунтовнически групи започнаха въоръжена борба с правителството на Мали за независимост на областта Азауад в северната част на страната. Националното движение за освобождение на Азауад (MNLA), сепаратистка организация на туарегите, подпомогнати от завърналите се наемници на Кадафи, започнаха военна офанзива в региона и до април поеха контрола над ключови градове. На 22 март президентът Амаду Тумани Туре бе отстранен след държавен преврат, военните в Мали поеха властта и суспендираха конституцията. Водени от капитан Амаду Ая Саного, превратаджиите прогониха президента и арестуваха почти целия Министерски съвет. Този пуч по начало нямаше нищо общо с инвазията на туарегите, а бе провокиран от социалното недоволство срещу корумпираната власт в Бамако. Метежниците обаче не успяха да организират нито войските, нито политиците около себе си и на свой ред претърпяха поражения от въоръжените групировки на MNLA. Африканският съюз незабавно гласува санкции срещу Бамако. Икономическата общност на западноафриканските държави (CEDEAO фр./ECOWAS анг.) обяви пълно търговско и оръжейно ембарго над държавата, докато Саного не върне конституционния ред в Мали.
Вследствие на настаналата нестабилност след преврата, трите най-големи града в северната част на страната – Кидал, Гао и Тимбукту, бяха превзети от бунтовниците в три последователни дни (27, 28 и 29 март). На 30 март бе обявена независимостта на Азауад. Под натиска на разтревожените съседни страни, водачът на хунтата прехвърли властта обратно към цивилните. Така през април Мали се оказа в тежка ситуация. AQMI и салафитската организация Ansar Dine също изиграха важна роля в процеса на разпадане на държавността в Мали. Лидерите на ислямистките организации първоначално подкрепиха MNLA в офанзивата им от север. Впоследствие между тях се зароди конфликт за разпределение на властта върху завоюваната територия и за това какъв ще бъде новият основен закон в Азауад. Ислямистите взеха решение да обърнат оръжието си срещу туарегите и да ги отблъснат от позициите им в Азауад, а в региона да бъде създадена ислямистка държава с върховенство на Шериата.
За MNLA ислямският закон е твърде радикален и неотговарящ на културните ценности и религиозните убеждения на туарегите. В разгара на спора много бойци на MNLA преминаха в редиците на Ansar Dine, които са по-добре платени и по-добре въоръжени. Хванати в капана на вътрешните си противоречия и с доста отслабени военни редици, MNLA поеха риск, като се разграничиха от бившите си съюзници и поискаха помощ от Международната общност в борбата си срещу AQMI. На 22 ноември бунтовниците от племето Туарег бяха прогонени от Менака, техния последен бастион, от фракцията на AQMI - „Движение за единство и джихад в Западна Африка (MUJAO).
В статия на сп. „Le nouvel Observateur”, озаглавена „Животът по законите на Шериата”[1] , ситуацията в Мали през последните дни на 2012 г. е описана като силно утежнена вследствие от налагането на ислямския върховен закон, наложен от MUJAO, Ansar Dine и AQMI: “Крадците се наказват с отсичане на ръцете с мачете, жени, които излизат от дома си без бурки, се бичуват публично, след което биват изпратени в затвор. За тази цел се създадоха специализирани затвори за жени. Забранени са цигарите, алкохолът, музиката и забавленията. Който престъпи тези забрани, бива пребиван с камъни до смърт или поне му се отсичат ръцете с мачете.”.
Овладяването на контрола над Азауад от ислямистите, разпадането на властта в Бамако и нестабилността в Сахел предизвикват безпокойството на съседните на Мали държави заради притока на бежанци от африканската държава и страха от разпространение на ислямистката зараза на техните територии. Министрите на отбраната на страните от CEDEAO създадоха план за военна интервенция в северната част на Мали, който предвижда разгръщане на 3 500 военни от Нигер, Буркина Фасо и Мали. По изчисления на организацията, за войната ще бъдат необходими 500 милиона долара за 6-месечна военна операция. Планът беше одобрен от СС на ООН с резолюция 2071 през декември 2012 г. Бунтовниците напредваха бързо по пътя си към Бамако и Франция реши да нанесе превантивен удар срещу тях. В нощта между 11 и 12 януари френски изтребители Mirage 2000 D атакуваха позициите на ислямистите, а 3 хеликоптера с военни бяха изпратени в Сомалия, за да освободят френски командос, държан като заложник от организацията „Шабаб”. Въпреки подкрепата на американските ВМС, патрулиращи в Аденския залив, операцията се оказа неуспешна, командосът и двама от спасителите му бяха убити, а единият от хеликоптерите – свален.
Дни след като Франция започна военната операция в Мали, въоръжени мъже нахлуха в газово находище в Ин Аменас, югоизточен Алжир, в близост до либийската граница и взеха за заложници около 200 работници, между които 41 чужденци от САЩ, Япония, Франция, Великобритания, Норвегия и Филипините. Според министъра на вътрешните работи на Алжир Дахо Улд Каблия, водачът на въоръжената група, наричаща себе си „Подписващите се с кръв”, е Мохтар Белмохтар, бивш член на AQMI, отстранен от терористичната организация преди няколко месеца. Четиридневната заложническа криза получи кървав завършек, след като алжирската армия щурмува газовото находище и прилежащия към него жилищен комплекс и елиминира похитителите, като заедно с тях убитите станаха общо 80 по данни на БТА. Мохтар Белмохтар написа в комюнике, качено на сайта на информационната агенция „Нуакшот”, че ще атакува отново страните, започнали „кръстоносния поход” в Мали.
За разлика от неочаквано бързото започване на военната интервенция в Либия, войната срещу бунтовниците в Мали се подготвя от 4 месеца. Началото на операция „Сервал” все пак беше дадено по-рано от предвиденото заради поредния щурм на джихадистите на юг, които бяха близо до отварянето на път към столицата Бамако. Както споменах по-горе, кампанията за отвоюването на северната част на Мали трябваше да бъде водена от обединена западноафриканска армия и включваше единствено финансова и логистична подкрепа от страна на Франция. Френските военни стратези обаче прецениха отлично две важни обстоятелства. Въпреки че официално не Франция, а ООН и ЕС осъдиха окупацията в африканската държава и разрушаването на суфитските мавзолеи в Тимбукту[2] , за джихадистите именно Париж беше на прицел и те виждаха дългата ръка на френското правителство зад всяко изказване или действие на международните организации. Освен това, периодът от януари до март е най-подходящ за провеждането на операцията, защото след това започва дъждовният сезон и тогава всякакви военни действия са немислими. Военната операция се провежда по земя с участието на служителите на Френския чуждестранен легион в Чад и Кот д’Ивоар, и по-въздух – с въздушни удари на изтребители Mirage 2000 и F1. Първият етап цели да бъде блокирано настъплението на въоръжените групи, идващи от север, както и да се предизвика брожение сред гражданите и чувство за несигурност сред бунтовниците. Следващият етап ще бъде по-труден: малийската армия ще трябва да бъде подпомогната да извоюва обратно териториалната си цялост и да постигне устойчива сигурност. Дори терористичните групи да се оттеглят и укрият в Чад и Алжир, е вероятно те да направят опит за повторно настъпление в пролуката между изтеглянето на чуждестранните войски и установяването на стабилна държавна власт в Мали.
Една от основните причини за интервенцията на френските войски в този конфликт е защитата на националните интереси на Франция в сферата на сигурността. Париж действа превантивно срещу териториалните претенции на бунтовниците в Западна Африка, преди те да са се превърнали в заплаха за Европа. Въпреки относително напредналия етап на интеграция в ЕС и общата имиграционна политика, организацията все още няма обща отбранителна политика, нито армия под единно командване.
Френските работници в Мали, които са около 5 хиляди, малийското малцинство във Франция и заплахата от превръщането на региона в плацдарм на терористични организации на прага на Европа не са единствените причини за международния характер на конфликта в западноафриканската държава. В дългосрочен план Париж има интерес да гарантира сигурността на природните ресурси в Сахел. Френското държавно дружество „Арева” добива уран от десетилетия на територията на съседен Нигер, а петролната компания „Тотал” добива петрол в изключителната икономическа зона на Мавритания в Атлантическия океан. Уранът е ключов енергиен ресурс за Франция. Според Световната ядрена асоциация (WNA), над 75% от електроенергията в страната е произвеждана от атомни електроцентрали[3], което я прави силно зависима от вноса на уран.
Операция „Сервал” има за цел да спре настъплението на бунтовниците не само към Бамако, но и към Нигер и Мавритания, за да защити френските икономически интереси там – Арева добива уран в мината Арли и разработва мегапроект за добив в мината Имурарен, смятано за едно от най-големите находища на уран в света, от които ще зависят френската атомна енергийна и военната ядрена програма. Имайки предвид, че от известно време насам Арева не е абсолютен монополист при добива на уран в Нигер, е напълно възможно Франция да се опитва да си осигури добри позиции за изследване и добив на уран в Мали след края на войната. Канадската минно-геоложка компания Рокгейт вече е подала молба за получаване на разрешение за изследване на находището във Фалеа[4], на 350 км западно от Бамако, като според предварителни изчисления, залежите на уран там възлизат на 12 хиляди тона. Разполагането на войски в африканската държава и евентуалното отблъскване на джихадистите биха дали сериозна преднина на френските предприятия в борбата за получаване на лиценз за експлоатацията на природните ресурси на Мали.
Мали е четвъртата по залежи на злато държава в Африка. Ценният метал се добива в 9 мини, експлоатирани от фирми от 7 държави. В тях няма френско участие, но в момента нови 19 потенциални находища са в напреднал етап на изследване и в близките години се очаква също да започнат да функционират[5]. През 2010 г. от мините в Мали са произведени над 38 т. злато. Въпреки че добивът на злато представлява едва 6,2% от БВП на страната, неговият дял в износа е значителен – 66%. Само за 2010 г. изплатената от чуждестранните компании рента възлиза на 197,6 милиарда CFA франка[6] или 27% от държавния бюджет. Макар и от 70-те години насам да не съществува златният стандарт, влиятелни икономически кръгове като Австрийската икономическа школа продължават да настояват, че контролът върху златните ресурси е ключов за световната финансова стабилност. Редица анализатори твърдят, че френските политически стратези от години си сътрудничат с африкански сепаратистки организации за дестабилизиране мира на Черния континент, за да получи Франция отново възможност да увеличи влиянието си върху него.
С ангажирането на войски в Африка, президентът Оланд пое голям риск, тъй като той все още не е спазил едно от основните си предизборни обещания – изтегляне на военния контингент от Афганистан. Започването на втора военна кампания може да бъде една от причините той да загуби част от доверието на избирателите при евентуален неуспех във войната срещу джихадистите. С освобождаването на Гао, Тимбукту и в най-скоро време на Кидал ще бъде изпълнена първата задача на военната кампания – създаване на буферна зона в мислената линия, която разделя северната от южната част на Мали. Оттам започват въпросителните – разполагат ли с достатъчен капацитет френско-малийските войски да отблъснат максимално бързо противниците си? Ще успеят ли Нигер, Алжир, Буркина Фасо и Мавритания да не позволят пренасянето на конфликта на техните територии?
Трудно е да се направи прогноза какъв ще бъде изходът на операция „Сервал”: от една страна, стои Франция, която, макар и шеста военна сила в света, поради вътрешните си проблеми с недалновидната социална политика и високата безработица не може да си позволи да инвестира достатъчно голям военен и финансов ресурс в тази война. От друга страна, са добре въоръжените, изключително мотивирани и дори фанатични бойци, които воюват на свой терен с територия, два пъти по-голяма от тази на Франция, облагодетелствани от невъзможността на съседните държави да контролират обширните пустинни територии.
До този момент френската държава легитимира намесата си в Западна Африка с резолюцията на Съвета за сигурност на ООН от декември 2012 г. и с двустранната спогодба за отбрана с Мали. Важно е обаче международните договори да се спазват стриктно и да не се изкриви смисълът на актовете на ООН по подобие на своеволното тълкуване на резолюция 1973 на СС на ООН, когато контактната група, ангажирала се в свалянето на режима на Кадафи в Либия, получи остри критики от страна на Руската федерация и Китайската народна република. Действията на Франция ще бъдат стриктно следени от Международната общност, защото критиците на френския интервенционизъм виждат не изпълнение на поет ангажимент за опазване на суверенитета и териториалната цялост на изпаднала в беда държава, а явен стремеж към водене на неоколониална политика.
[1] Sarah Halifa Legrand – Vivre sous la sharia, Le nouvel Observateur, бр. 2503, 2012 г.
[2] Суфизмът е аскетично течение в Исляма до IX в., стремящо се към разкриването на негови скрити мистични измерения. Класическите суфитски учители дефинират суфизма като „учение, чиято цел е поправянето на сърцето и отвращението му от всичко друго, освен от Бог”. Според учението на салафитите, което изповядва организацията Ansar Dine, посещението на суфитски мавзолеи е в противовес с Корана и тези мавзолеи трябва да бъдат унищожени.
[3] ] World Nuclear Association – Nuclear Power in France: http://www.world-nuclear.org/info/inf40.html
[5] ] Damien Delterne – Gestion des ressources minerals et conflits au Mali et au Niger: http://www.grip.org/sites/grip.org/files/NOTES_ANALYSE/2012/Photos/na_2012-12-12_fr_d-deltenre.pdf
[6] CFA (Communauté française d'Afrique) франк – валута, използвана от редица западно- и централноафрикански държави с фиксиран курс към еврото: 1 € = 659 CFA франка.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
