Пярт до Шостакович
Запътих се към зала „България“ за концерта на радиооркестъра, изпълнена – признавам – с куп притеснения. Притеснявах се, че след тази така силна откъм публика поредица от концерти, този път няма да го има онова оживление, онова прекрасно усещане за споделяне на преживяването - защото този път програмата беше „трудна“. Поне на първо четене. Арво Пярт и Дмитрий Шостакович. Творби, които изискват слушане, проникване, надмогване. А времето, в което живеем, ни приучава да искаме по-скоро музика, която ни радва, която е красива, която си знаем, че обичаме. А тук имахме двама композитори –единият, Пярт, често описван като „извън този свят“, другият – Шостакович, отвъд всякакви измерения. Един химн за пътуването на душата, но не за мъртвите, а за живите, и едно трагично обобщение на революционните модели в човешката история – не е ли твърде много в една вечер?! Е, оказа се, че не съм права. Залата не беше препълнена, но имаше много хора – и строго музикантска публика, и любопитна публика, и вярна публика.
Събирането на „Ламентате“ за пиано и оркестър на Пярт с 11-ата симфония на Шостакович се оказа не само смело авангарден „ход“, но и много емоционално наситена симбиоза. И двете произведения имат своето филмово звучене (симфонията на Шостакович често е определяна като „филмова музика, но без да има филм“), и двете започват с един далечен тътен, който сякаш предвещава, че скоро ние самите няма да сме същите. Това беше закодираното послание на вечерта и предизвикателството – и пред ръководения от Емил Табаков оркестър, и пред пианиста Марио Ангелов.
Между двете творби има отрязък от време, малко по-кратък от половин век. Първо прозвуча по-новата (колкото и относително да е в случая това понятие) – Арво Пярт пише своето „Ламентате“ през 2004 година, но за композитор като него точните „координати“ са някак неуместни. Пярт и разсъждава, и композира по един приковаващ всички сетива и усещания начин. Не всеки може да го „пренесе“ в концертната зала. И тук идва личността на пианиста – Марио Ангелов, който от години доказва, че е от мислещите музиканти, от тези, които интерпретират с натрупано знание. Той демонстрира философска зрялост, която рефлектираше на всяка от линиите в „Ламентате“-то – от кодовете на неизпятия, но прозиращ славянски химн до убийствената на моменти минималистична красота на творбата. Това „лутане“, което „рисува“ Пярт – между ефимерните клавирни мигове и яркия „зов“ на тромпетите в оркестъра, беше пресъздадено и изпипано блестящо – и от пианиста, и от диригента. Затова и музиката на Арво Пярт достигаше до всеки от нас в залата и ни караше да слушаме съсредоточено, едновременно омаяни и мислещи. И да разберем защо – цитирам Стив Райх – „Пярт е надскочил времето си и въпреки това е популярен“. И защо духовното при него е усетено от иначе нерядко безчувствения свят на музикалния бизнес – само като пример, Пярт има „Грами“ за най-добро съвременно произведение за своя „Канон на покаянието“.
След паузата, през която се вслушвах в коментарите пред залата – и на български, и на английски (имаше немалко чужденци тази вечер) – и от дочутите фрази разбрах, че „Ламентате“-то не просто е прозвучало, а е останало в мислите на публиката, след глътката „въздух“ - дойде времето на 11-ата симфония на Шостакович. Самият композитор пише, че на даден етап от живота си е считал тази си симфония за най-силно повлияна от музиката на Мусоргски. Но Шостакович е композитор като никой друг, крайностите, които генерира в музиката, изпитанието на способността ни да преживяваме музиката, са наистина уникални За тези, които се сблъскват за първи път с нея на живо, преживяването е - ще си позволя да използвам тази дума – страховито. Трагични музикални моменти се редуват като на филм, а картините, които провокират, са по-силни от който и да е реален филм. За Симфоничния оркестър на БНР това си беше сериозно изпитание – сякаш самият оркестър израстваше с развитието на симфонията. Нестройните, например, на моменти тромбони набираха сила и мощ, за да бъдат на нивото, изисквано от Емил Табаков. За него Шостакович е знаков композитор. И сега се видя какво значи един диригент да се е задълбочавал с години в неговата музика, да е дирижирал, да е търсил, да е надмогвал... И да успее да извлече от оркестъра онази стаена интензивност, която с мъчителна емоция изпълва първата част и ни кара да очакваме експлозията на втората, да подлага на изпитание възможностите на оркестъра и емоционалните способности на публиката, да достигне грандиозния динамичен размах, заложен тук от Шостакович, да премине през дълбочината на сякаш спиращата времето, уловила вечната тъга трета част, за да достигне до наситения, с ярко изразени ритмически акценти бравурен финал, подплатен с необходимата „доза“ сурова мощ на звука. Табаков „преведе“ радиооркестъра през целия този титаничен низ от емоции и пресъздаде сякаш филмова продукция, която е по-силна от реалността. И се случва с нас – тук и сега. Нали затова ходим на концерти все пак.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
