Демократични уроци и Даниъл Дей Луис
„Линкълн”, 2012, САЩ/Индия, 150 минути, режисьор – Стивън Спилбърг, продуценти: Катлийн Кенеди, Стивън Спилбърг; сценарий – Тони Кушнър (по книгата „Екип от съперници: Политическият гений на Ейбрахам Линкълн” от Дорис Гудуин), оператор – Януш Камински, художник – Рик Картър, костюми – Джоана Джонстън, музика – Джон Уилямс, в ролите: Даниъл Дей Луис, Сали Фийлд, Дейвид Стрейтън, Томи Лий Джоунс, Джеймс Спейдър и др.
Награди и номинации: „Златен глобус” и BAFTA за Даниъл Дей Луис, 12 номинации за „Оскар” и др.
В „Джанго без окови” Тарантино фантазно „пренаписа” историята на страната си без Белия дом и Конгреса (вж. „Култура”, бр. 3 от 2013), а в „Линкълн” Спилбърг представя именно политическата борба за 13-ата поправка в конституцията (премахване на робството). И фокусът, естествено, е президентът Ейбрахъм Линкълн (4 март 1861 – 15 април 1865) – инициатор и мотор на този фундаментален акт. Полюсни като кинематографично занимание, и двата филма по внушителен начин прокламират свободата и равноправието. Но е симптоматична драстичната разлика в броя на „Оскар”-номинациите им – къде ти ще се сравнява някакъв си уестърн с величавото дело на американската демократична икона...
„Линкълн” е респектиращо сериозен филм. Обхваща кратък и съдбовно важен период – от началото на 1865, през приемането на заветната поправка в конституцията на 31 януари и края на войната до покушението над 16-тия президент на САЩ на 14 април вечерта и смъртта му на другата сутрин. Тоест, от седналия Линкълн на приказка с двама черни войници, цитиращи Гетисбъргското му обръщение от 1863, до седналия Линкълн в карета със съпругата си по време на разходка, филмът обемно показва фигурата на президента – като баща на нацията и на децата си, като съпруг и стратег, като шегаджия и философ, като работохолик и мечтател... И е солиден, и е смешен, и е мил, и е хитър, и е разстроен, и е отчаян, и е гневен, и е горд… Но едва ли този възхитителен образ на 16-тия президент на САЩ би бил мислим без присъствието на англо-ирландеца Даниъл Дей Луис – в лице, брада, тембър, осанка, жестове той е оживелият Линкълн от портретите! Всъщност, филмът, колкото и да е прецизен като възстановки на нрави, проблеми, среда и костюми, се държи именно на феноменалното му превъплъщение.
Спилбърг се е подготвял за „Линкълн” цели 12 години (междувременно създаде 9 игрални и 1 документален). Тони Кушнър е писал сценария 6 (вероятно веднага след „Мюнхен”, вж. „Култура”, бр. 3 от 2006)... За разлика от „Спасяването на редник Райън”, тук битките са сведени до минути. Но пък сме въведени и в най-подробните тънкости от технологията на лобирането сред демократите – в името на великата кауза дори „честния Ейб”, първият републикански президент, се опира на корупцията. Но, колкото и мръсна работа да е политиката, все пак онова купуване на гласове не е за лична облага, а е неизбежен компромис пред бъдещето на демокрацията. Самият филм либерално дава гласност на различните позиции и доводи в пренапрегнатия политически и военен конфликт – от президента, през конгресмените до черните. В крайна сметка, двойният мандат на Обама в Белия дом е резултат от историческата далновидност на Линкълн и сподвижниците му.
Важна е политическата драма на Спилбърг и Кушнър, но е изобретателна само на моменти. Операторската работа на Камински, както обикновено, е майсторска – целият филм е заснет в нисък ключ, със златисти бликове сред кафеникавата гама, най-вече в портретите на героите. От многобройните актьорски присъствия, освен Даниъл Дей Луис, най-рязко се откроява накуцващият Томи Лий Джоунс с перука и непроницаемо лице като шефа на финансовата комисия Тадуес Стивънс, чиято непримиримост към робството го превръща от враг в съратник на Линкълн.
Без да е скучен като „Боен кон”, този респектиращо сериозен филм ми се струва прекомерно обстоятелствен и надробен, а финалът е патетичен а ла „Списъкът на Шиндлер” или „Спасяването на редник Райън”. Но вероятно американската нация има потребност от подобно напомпване, знам ли...
Почти повтаряйки наградите „Златен глобус”, BAFTA отново адекватно даде преднина на „Джанго без окови” пред „Линкълн”. Каквото и да се случи с „Оскар”-ите, изпълнението на Даниъл Дей Луис е историческо. Уверена съм, че и след време потомците ще го гледат в захлас, както се случва с Хенри Фонда в „Младият мистър Линкълн” на Джон Форд (1939).
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
