Културна деградация
Популярното през миналата година сравнение на 2012 г. с 1937 г. не е истерия на либералите и не е идеологическа диверсия на ЦРУ. Просто за културното ухо е звук на промененото време – това не е само хлопването на затворническите врати и тропота на омоновските ботуши. 37-ма е просмукващата се във въздуха ненавист на болшинството към малцинството. Това е услужлива публична подкрепа на всички решения на властта. Патриотичен екстаз и истерична демагогия. 37-ма е раздялата на обществото на свои и врагове, прослава на „традиционните” ценности и безкрайно възпяване на „великата история на великия народ”. Това е тотално настъпление на сивотата – както в политиката, така и в културата.
2012-та демонстрира пълно разединение в творческите гилдии. Безсрамието, с което една част от културния елит се хвърли в обятията на властта, във време, когато друга част ОМОН мачкаше по площадите, е невъзможно да се оправдае. По никакъв начин. С никаква висша цел – нито с грижа за стабилност на държавата, нито с грижа за стабилност на колектива. Публичната поддръжка на властта на известни и любими на народа хора, сред които и Александър Калягин, и Алиса Фрейндлих, и Евгений Миронов, и Олег Табаков, и Михаил Боярски, предизвика в обществото нескрито възмущение. Точката над „и” беше поставена по време на президентската кампания: в патриотичната смрад пропутинската интелигенция не забеляза или не поиска да забележи как лозунгът „Който не е с нас, е против нас” се смени с „Ако врагът не се предава, го унищожават”.
Следващото изпитание за културното общество стана процесът против участничките в пънк групата Pussy Riot и резултатът се оказа чудовищен. Да, повече от двеста души – известни актьори, режисьори, писатели, журналисти, музиканти подписаха знаменитото писмо, призоваващо да се прекрати това мракобесие, да се освободят от ареста трите момичета, чиято постъпка е максимум административно нарушение, но по никакъв начин не и углавно престъпление. Под това писмо, чиято цел беше да се отрезви обществото, поставиха подписите си тези, които без преувеличение могат да се нарекат културен елит на страната: Елдар Рязанов, Олег Басилашвили, Андрей Смирнов, Андрей Кончаловски, Чулпан Хаматова, Борис Акунин, Борис Стругацки, Людмила Улицка, Лия Ахеджакова и много, много други.
Не само, че властта изобщо не реагира на това обръщение, тя с помощта на главните телевизионни канали се опита да покаже на обществото, че има и „друга” интелигенция, а не тази либерална „русофобска” клоака. Уви, въпреки старанията на Аркадий Мамонтов и Дмитрий Киселев в телевизионния ефир, нямаше кого да противопоставят на толкова значително интелектуално „малцинство” – като изключим Михалков, Распутин и Поляков, Вера Глаголева.
Отношението на властта към този протест на част от интелигенцията по време на президентската кампания изрази ясно ръководителят на путинския щаб режисьорът Станислав Говорухин: „Бих посъветвал бъдещия президент изобщо да не се опира на либералната интелигенция. Изобщо. Доколкото тя в същността си е предателска. Тази част от интелигенцията, която Ленин нарече не мозъка на нацията, а говното на нацията”.
Никой от представителите на културата не обърна внимание на приетия в Санкт-Петербург „хомофобски” закон, който в различни варианти съществува в много от руските региони и с благословията на ръководителя на Съвета на федерацията Валентина Матвиенко се намира в процес на доработка на федерално ниво. Никой не реагира на готвещия се закон за богохулството. Не въстана против фактически въвеждащия цензура закон за защита на децата от вредна информация. Не изрази публичен протест против цял пакет противоконституционни закони, ограничаващи демократичните свободи и човешките права.
Православната общественост в Ростов на Дон поиска да се забрани показването на рок операта „Исус Христос суперзвезда”, защото „оскърбява чувствата на вярващите”. Казаците от Санкт-Петербург успяха да свалят спектакъла по „педофилското” произведение на Набоков „Лолита”. Галеристът Марат Гелман на откриването на изложбата си ICONS в Краснодар се промъкваше към вратата на изложбената зала през шпалир от плюещи го хора с хоругви и кръстове. В Петербург тази изложба изобщо не беше показана. На откриването в Ермитажа на изложбата на братя Чепменови, художници на световно ниво, в прокуратурата на Санкт Петербург постъпват 114 жалби от вярващи, чиито чувства са „оскърбени”. Вярващите искат изложбата да бъде закрита, а директорът на Ермитажа - наказан. Михаил Пиотровски, човек във висша степен лоялен, произнесе присъдата си: „Това е културна деградация на обществото. Това е използване на общественото мнение като донос.” В същия Петербург се опитват да съдят за пропаганда на хомосексуализъм ту Мадона, ту Лейди Гага.
Светът ту изтръпва, ту ни се смее. „Културна държава”!
През декември Манежът отбеляза 50-годишнината от знаменитата изложба на авангардистите, на която Хрушчов тропал с крака, ругал художниците, наричал произведенията им „говно” и „цапаници” и произнесъл сакраменталното: „Вие какво – мъже ли сте или пидораси проклети?!”
След петдесет години съвременното изкуство в Русия отново се възприема от мнозина не по друг начин, освен като „цапаница на пидораси”. Все по-често по отношение на произведенията на съвременното изкуство – било то живопис, фотография, музика, кино, театър – се чуват зловещите думи „тероризъм”, „екстремизъм”, „разпалване на ненавист”, „оскърбление на чувствата на вярващите”, „пропаганда на педофилия, жестокост, насилие”.
Във филма, заснет от випускниците режисьори Марина Разбежкина и Михаил Угаров „Зимо, махай се!”, посветен на зимните протестни акции, има епизод с невероятна сила: около тълпата на Садовое колцо, надвиквайки клаксоните на стоящите в задръстването автомобили, крачи момченце с бяла лента на ревера и с книжка в ръка и високо чете Манделщам: „Длъжен съм да живея, макар и два пъти да умра”. „Случаят Манделщам” е добре известен в историята на взаимоотношенията художник – власт, както и „случаят Зошченко”, и „случаят Еренбург”, и „случаят Булгаков”... Бенедикт Сарнов е събрал тези случаи в монография, посветена на съдбата на писателите в тоталитарната държава. Не, у нас, разбира се, не е 37-ма, но вече ни се намират „случаи”.
След 6 май, когато безразборно биеха всички наред, дойде 7 май, денят на инаугурацията, когато в разчистената, стерилна Москва короноваха стерилния вожд. В същия ден се случи „случаят Рубинщайн” в кафене „Жан Жак”, където обича да се събира свободолюбива публика. Преобръщайки масите и мачкайки случайните посетители, нахлул отряд „космонавти” омоновци и измъкнали иззад масичката стоящия си кротко там поет Лев Рубинщайн. Дребничкият хилав Рубинщайн водели към газката здрави момчета с палки. В кръглите очилца на поета се оглеждало студеното майско слънце. Така дошли за интелигенцията.
„Случаят” застига композитора Александър Маноцков още през декември 2011 г., когато го пребиват в газката. Следващият „случай” е запечатан от авторите на филма „Зимо, тръгвай си!” – композиторът е арестуван направо в кадър, по време на интервю за канал РЕН ТВ.
А през този декември станахме свидели на „случая Костомаров” – следователи дошли за обиск у известния оператор и режисьор, носител на множество руски и международни награди.
Всички тези случаи широко и страстно се обсъждат в интернет, но нито един от тях не е завършил с масови възмущения от колегите по гилдия, не е отбелязано нито едно официално обръщение или заявление от Съюза на композиторите, Съюза на писателите, Съюза на филмовите дейци, Съюза на театралните дейци. Мълчат дейците. Мълчат красноречиво и навъсено.
Затова пък 499 доверени лица като един дойдоха на среща със своя кандидат, станал всенародно избран президент благодарение на техните усилия. Срещата беше на два етапа – отначало с „лицата” беседва царският слугинаж начело с ординареца, а после „лицата” са допуснати до Него. Путинската интелигенция не го подведе. Тя иска за себе си особен статус, иска да въведе цензура върху телевизията, да върне званието Герой на труда и да се дадат пари за патриотични проекти.
2012 година нанесе на руската култура непоправима щета по репутацията й. Всяка следваща среща на интелигенцията с властта ще е по-срамна от предишната. Апотеоз в жанра стана срещата на министъра на културата Мединский с колектива на Института по изкуствознание, който, съдейки по всичко, готвят за закриване. „Я се опитайте да разговаряте така с министъра през 1943 година! Пукната пара не струвате като менажер!” - така културният чиновник общува с научните сътрудници, професори, изкуствоведи.
Камерата е запечатала тази среща, състояла се в края на 2012 г., но така приличаща на нещо отдавнашно и сякаш забравено. Ето там, на първия ред, седи старичък професор. В бучащата зала той седи мълчаливо, замрял в нямо учудване, все едно се мъчи да си спомни коя година е навън...
The New Times (със съкращения), 24 декември 2012
Превод от руски Веселина Гюлева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
