Ходене по буквите
Анна Алексиева. „Българската поезия от 40-те и 50-те години на ХIX век. Роли на субекта”. ИК „Кралица Маб”, С., 2012, цена 12 лева
Възможно ли е в едно и също смислово пространство да фигурират едновременно Неофит Бозвели, П.Р.Славейков, Найден Геров, Добри Чинтулов и Г.С.Раковски, от една страна, и, примерно, Емил Бенвенист, Питър Бъргър и Хана Аренд, от друга? Възможно ли е през трудовете на едни от най-значимите учени на ХХ век да прочетем художествената безпомощност и лош вкус, които - според цитирания в самото начало на изследването Тодор Бурмов – „развращават немалко невинни български душици със сладострастните и безнравствени песни на песнопойките си”? Защо тези крайно съмнителни и вече печално периферни текстове определят представата за поезия в средата на българския ХIX век, ако съдим от широкото им разпространение и многобройните „спонсори”, подкрепящи публикацията им? Може би Анна Алексиева дава първия по-цялостен отговор. Тя доказва, че ситуацията от 40-те и 50-те години на по-миналия век предлага разнообразие от несъвместими в общ хоризонт роли, които са „еднакво престижни, еднакво достойни като модели на следване и усвояване”: престижно е да бъдеш както любовник, така и гражданин; както поданик на султана, така и не приемащ политическото статукво субект. Тоест, заявява авторката, разноречивите речеви типологии съ-съществуват безпроблемно и равнопоставено, произвеждайки неединни, многогласни, може би несериозни, игрови и дори направо небрежни към лирическия си субект творби. Всъщност, Алексиева ни показва бавното конструиране на българския лирически канон и появата на елитарна и масова литература у нас – и всичко, което късните възрожденци, изграждащи основите на българската нация, са петимни да забравят, за да си осигурим действително възвишен образ. Ще се потули първо „полето на сетивността, на желанията и страстите, господстващи над разума”. Оттук насетне възрожденският човек, приучен тъкмо от поезията да огласява своите емоции, без да се срамува от тях, ще започне да ги потиска – любовта и пиршествата ще станат нелепи и смешни, в разрез с революционния устрем и свободата като смърт… Затова, благодарение на тази монография, можем, през смях и сълзи, днес да се срещнем с меланхолни сладострастници, вакхически пиячи, фрустрирани от срам и страх даскали и суетливи бунтовници. Много любопитно е наблюдението на авторката, че понятието „революция”, употребявано безпроблемно в нелирическите текстове, в поезията бива свеждано до бой, бунт, борба, движение. А революционер всъщност е равнопоставено на разрушител дори у Захари Стоянов по повод самия Ботев… Наистина, немалко митове за Възраждането са подбити от книгата на Анна Алексиева именно през поезията и „поезията”… (Извън своята освежителна изследователска амбиция и богата, дори затрогваща с примерите си доказателствена част, дали тази книга не подсказва и как да четем поезията от 90-те години на миналия век, (пре)осмисляйки корените на българския лирически „постмодернизъм”?)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
