Реквием от Верди – за Верди
Изпълнен от Симфоничния оркестър и Хора на БНР, Реквиемът звуча като искрен музикантски поклон пред великия италианец, чиято юбилейна 200-годишнина започна. В България - без съмнение, Джузепе Верди е най-обичаният и предпочитан оперен композитор. В оперно-театралния ни фолкор присъства следната фраза: „Добре че е писал много и за всички гласове Дядо Верди - да ни изхранва...”. Много популярна у нас е и Меса да Реквием, композирана за революционера Алесандро Мандзони, идеолог и борец на италианското Рисорджименто, прозвучала в Милано година след смъртта му (1874 г.). Още преди това обаче Верди е замислял създаването на заупокойна меса, а по повод смъртта на Росини (1868) е написал една от най-красивите части - Libera me Domine, която впоследствие включва в прочутия си опус. И у нас Реквиемът има свой летопис, в който ще открием имената на почти всички известни диригенти, оркестри, хорове и оперни певци. В нея е вписан и диригентът Владимир Гяуров. Той не само интерпретира партитурата, но познава и големите световни традиции. Владимир Гяуров заложи на разтърсващата сила на Вердиевата емоционалност, въплътена в мелодико-хармоничното и вокално-инструменталното повествование, както и на контраста в отделните психически състояния: молитвеност, размисъл, страх, страдание, извисеност, просветленост и полет на душата. Оркестърът на БНР свири с голяма концентрация; имаше и вдъхновени градации в настроенията, и чудесни сола. Естествено, че не може да се пише за Реквиема, без да се оцени и участието на Смесеният хор на БНР с диригент Румен Райчев. Той старателно бе подготвил състава си, който реализира ефекта в Dies irae, насити с мощ и доза екстаз двойната фуга на Sanctus, пя споено и нюансирано. Харесаха ми изпълненията на лиричните части. Пре-експонираните динамики и звук на Dies irae, изисквани от Гяуров вероятно за още по-ярко театрализиране, със своите високи децибели внушаваха по-скоро първично-примитивна мощ и не мисля, че добавиха нещо специфично към въздействието на тази гениална част. Вокалният квартет бе подбран от млади и талантливи певци. Е, не всички бяха на едно ниво по отношение на: разбиране и осмисляне на чувствата и посланията на литургичните текстове, също – на техника, музикалност и дори самочувствие. Което, естествено, е свързано със знание и опитност, каквито проличаха в соловите епизоди (напр. Rex tremendae, Mors stupebit или Ingemisco) на прекрасните певци Деян Вачков- бас, и Иван Момиров- тенор. Към силните акценти на вечерта прибавям и изпятите с топлина и проникновеност, с релефност и пластичност на фразите лирични дуети (Recordare, Agnus Dei) от сопраното Габриела Георгиева и мецосопраното Олга Михайлова -Динова. Георгиева (имаше моменти в които ми напомни за великолепната Стефка Евстатиева), има още много да работи и навлиза в партията си (в най-трудната си част - Libera Me, бе бледа и аморфна – в израза на състояния, във фразировка), а Динова бе някак прекалено (дори външно) скована в солата си, където излъчваше и доминираше амбицията за максимално висока изява, докато в ансамблите, успокоена, се оставяше на емоционалния поток на музиката и запяваше със сърцето си.
Почти десет дни преди датата 27 януари 1901 година, когато Верди склопва очи в Милано, у нас тържествено звуча, в препълнената зала „България” неговата ренесансово хуманна и пречистващо-възвисяваща духа музика.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
