Игра на Жьоне
„Клер & Мадам & Соланж. Игра на Любов и Смърт” по Жан Жьоне. Участват Касиел Ноа Ашер, Иво Желев, Силвия Станоева. Сценично пространство Венцислав Занков. Звуково пространство Емилиян Гацов – Елби. Продукция на „Гала филм” и „Ангелите на Касиел”. Център за култура и дебат „Червена къща”.
„Слугините” или сестрите Клер и Соланж, които, служейки в дома на Мадам, унижавани от нея, заживяват в една игра, в мечтата си да я убият. Ролите се разменят. Клер е Соланж. Соланж е Клер. Те са Мадам. Те искат най-сетне властта, която Мадам има. След като вече са изпратили в затвора любовника й, слугините решават, че идва техният миг - да я отровят с нейния чай. Това е мигът в играта след желаното убийство на Мадам, мигът на пир и удоволствие след катарзиса, в който се реализира тяхното господство, тяхната власт и сладостта от упражняването й – те заемат мястото на господарката. Жан Жьоне довежда играта на Клер и Соланж до един чудовищен в красивата си поетичност церемониал. Предизвикателната театралност, която той така създава, се дължи на отчужденото чрез втвърденото великолепие на формата насилие, доминиращо човешките взаимоотношения. Тоест, насилието и властта, превърнати от Жан Жьоне в театрално-церемониална форма, стават представими на сцената чрез нейната изкуственост, чрез естетизираността им. И затова тъкмо естетизацията на чудовищната страна на човешкото е доминиращата при поставянето на тази пиеса, писана (1947), впрочем, по действителен случай. Тя става почти задължителна в постановките от тогава насам и поради тълкуванието на Сартр, което той дава в прочутото си есе-предговор към изданието на Жьоне „Свети Жьоне: Комедиант и мъченик” (1951), също получило каноничен статут. В него той описва автора (на когото е гарант заедно с Кокто пред юридическата власт) като гениален поет - нито като социален критик, нито като психолог, още по-малко като моралист.
Заради късната рецепция на Жьоне в България през 90-те, пиесата се наложи заедно с тази си канонична интерпретация при поставянето й. Колкото и да изглежда странно, всъщност, съвсем не са малко опитите върху Жьоне от тогава. Опиянението от играта на сцената в естетизирания, поетичен церемониал на чудовищното се изразяваше в удоволствието от въвличането и на българската култура в тази литература на ексцеса като вид политически бунт, макар той да се е бил случил някъде другаде, „там, на Запад”, и да беше възможен тук вече само като естетически опит в театъра. Като далечен отглас от тази преобърната и затихваща вече в българския театър вълна изглежда спектакълът на „Ангелите на Касиел” по известната пиеса на Жьоне.
В него играта на слугините се е разпаднала в лични „спектакли”, в лични фантазми и затова всички, включително и Мадам, са просто отделни роли. Включени са текстове от „Света Богородица на цветята” на Жьоне и от Батай. Така и заглавието изглежда логично заменено с техните имена. Слугините и господарката, насилието и властта не са във фокуса на внимание. Интересът на тримата актьори е тъкмо към ролите, към играта, към „скандалния театър” на текста сам по себе си, към любовта и поезията. Дори проектирането в някакъв момент на „портретите” на Жьоне, рисувани от приятеля му Джакомети в мултимедията, е като по учебник, изобразяващо чувствителността, скандалността на автора. Актьорите искрено се опияняват от този ролеви фантазъм, тоест, от играта-на-сериозен-театър сам по себе си. Не толкова от играта на „любов и смърт”, както гласи подзаглавието.
Самото представление живее в една игра, в която иска сякаш да избяга от света, от обществените реалности, в които е създадено и в които трябва да се състои. И тримата актьори са се отдали на красотата на текста и в тази им отдаденост се откроява най-вече интимността на преживяването и самотността на персонажите. Особено самотна и тъжна изглежда Мадам. Съсипани копнежи по истински чувства, тихо огорчение и дълбока умора показва Касиел Ноа Ашер в тази изоставена сякаш сама на себе си, саморазрушаваща се Мадам. В този смисъл, това е и най-интересната роля в представлението.
Насилието и структурите на властта, вписани в човешкото общуване, които са всъщност сериозният политически залог на театралния церемониал в „Слугините” и които привличат вниманието отново и отново към поставянето на Жьоне по европейските сцени, няма в България никакъв резонанс. Преживяването на актьорите при работата им с поезията на текста е изглежда опит да се съпротивляват на лесните характери и роли, израз е на желанието им да се пробват в предизвикателната пиеса на любимия автор на Алън Гинзбърг, Уйлям Бъроуз, Чарлз Буковски и Джак Керуак.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
