Пето издание на Sofia Dance Week 2012
Да танцуваш властта
Танцът е своеобразна биография на времето, мигновена видимост на актуалното състояние на духа. Петото издание на Sofia Dance Week бе посветено на способността на танца да бъде адекватна диагноза на настоящето, на парадоксите на чувствата и чудатостите на днешния човек и творец.
Програмата като за юбилейно издание бе богата - освен основните шест представления, включваше паралелни събития - ателиета, лекции, прожекциии пр. Като цяло, правилната насока на развитие все пак продължава да се лута в конкретиката и отказва да мисли цялостно и мащабно. Организаторите умеят да набират средства и изданието е богато спонсорирано, но финансовата стабилност не е употребена в художествена угода, а по-скоро за рекламен разгул и локални по смисъл мероприятия. Залага се на сигурно - познати имена и явления, подвижни и лесно управляеми малки форми, ефектна зрелищност – показват се камерни и фрагментарни творби, трупи с добро ниво, но не и разтърсващи художествени явления. Онова, което липсва, е същото, което отсъства като акустика в българското естетическо съзнание – мащабни, сценично разгърнати движенчески партитури, истински големи хореографски имена, знаменити трупи. Петото издание поднася малко изненади и малко провокации.
Под звездите, на стената на НДК, в предварителната програма трупата от Испания за вертикален танц „Delrevés” (Наопаки), 2007, представи своя антигравитационен алпинистки спектакъл „Guateque” (Вършея). Зрелищна творба, създадена от клишетата на парти културата и култа към безметежната консуматорска младост. Двамата изпълнители - Сайоа Фернандес и Едуардо Торес, демонстрират пластическа изобретателност, дързост, артистичност и чувство за хумор, които очароват и изненадват. Сюжетен, разказвателен и до известна степен предвидим, „Guateque” показва ново отношение към движението - разтълкувано като взаимодействие с гравитацията и унищожаване на тежестта й. Движението се театрализира в нов мащаб, границите стават илюзорни и самото то се разлага чрез парадокса на непадащото елевиращо тяло, чрез напластяването на медии и визуални игри.
Същинското откриване бе с нов спектакъл „Standards” (Стандарти) на познатия ни от изданието през 2009-а французин Пиер Ригал - хореограф на оптимизма, хумора и ведрото настроение. В тази своя работа той съчетава контактна импровизация, стрийт денс и хип-хоп в една наистина хомогенна амалгама. Стилът е избистрен, ефектен, завладяващ с трансформацията между познатото от субкултурата и високото сценично майсторство. Ригал не впечатлява толкова с иноватиност, колкото с умението си да структурира геометрично движенията, да обогатява кинетичната лексика на отделното тяло посредством взаимодействието с другите. По своето естество, тази работа е социално и политически ангажирана – тя пита какво правят маргинализираните групи, може ли да има национална идентичност в ситуацията на мултиетнически общества, способна ли е поп културата да продуцира ново съзнание. Въпросите са демонстрирани чрез обиграването на пространството, означено от френския флаг в синьо, бяло, червено чрез светлините и линолеума на пода, които по-късно ще се разделят и създадат чудновати форми и фигури чрез огъване. Особено ироничен е онзи момент, когато от частите на разкъсания флаг се прави модно ревю, в което участват представители на всички раси - европеидна, африканска и азиатска, но всички еднакво обладани от блясъка, суетата и модните изисквания, заместили непосредствения контакт. Макар и да не се домогва до кинетичната и емоционална метафора в забележителния „Erection”, сам по себе си „Стандарти” е завършена като стил, промислена като послание и ангажираност творба, която изразява една трайна тенденция в съвременния танц – неговата социална ангажираност.
Не толкова социално проницателен, но не по-малко проблемен е „Talking head” (Говореща глава) на трупата Liquid Loft от Австрия. Двамата хореографи и изпълнители Щефани Къминг и Люк Байо с помощта на драматургията на Фриц Остермайер саркастично представят жизнения опит на интернавта – сърфиращия в интернет - тялото му е статично, седящо/лежащо пасивно, докато стремително пътува през виртуалността и непрестанно сменя маски, лица, роли и идентичности. Мъж и жена, облещени пред своите екрани, споделят мисли и страсти, лицата им се проецират в екрани над тях – уголемени и застрашителни, деформирани като в криви огледала. Деформациите разкриват целта на комуникативния акт – а той е колкото жажда за среща, толкова и нездраво воайорско любопитство, психическа инфантилност, сексуални неврози и страхово вцепенение от непосредствен досег. Въпреки идейната си наситеност, „Говореща глава” – мултимедийна танцова инсталация, е колкото естетически отегчителен – повторение на познати и предвидими схеми, толкова и етически безстрастен.
Политически е и спектакълът на именитата Щефани Тирш „MOUVOIR As if (we wood be)” (Като че ли(ние бихме били), концепция и драматургия на Ангела Мелитопулос. Тирш се съсредоточава в „очакването на нещо или някого” в граничното пространство на чакалнята на летище, докато един свръх човешки дикторски глас позитивно призовава: „Ти си важна личност”. На заден план като реакция и тълкувание на сценичната реалност се излъчват документални кадри от различни места – азиатско международно летище, биещи се рибари негри, потъващи в мъглата силуети на емигранти и др. Докато чака, човек оголва същността си – една жена изпада в нервен пристъп и крещи псувни на испански, японка се свива на един стол, един мъж навлича пъстра рокля. Кинетичният език използва натурални ежедневни движения, които прерастват в маршируване, физически конфликти и контактна импровизация. Агресията се заменя от модно ревю на суетата, в което всеки безсрамно демонстрира нарцистичната си обсесия. За съжаление, за час и половина Тирш не осъществява нищо повече от това да нагнети очакването и да не го разреши. Пластическите трафарети, преднамерената скука и декларативната лозунговост не са превърнати в смисъл, лишени са от обобщение и вътрешен стил.
В съвсем друг аспект са активизирани политическото и неговите знаци в „PARIS*” (Париж*)на българския пърформър и хореограф Иво Димчев (Белгия/България) в изпълнение на Християн Бакалов. „Париж” е зряла творба, съчетаваща естетиката на трансгресията, физическия театър, пърформанса и движенческото начало. Сблъскваме се с обичайния език, образи и динамика на Димчев, но изведени от изповедността на трансгресивното самонаблюдение-отчужение и транспонирани в не по-малко невротично-лъстивото отношение човек-власт, емигрант-държава. Тъй като е поверил изпълнението на Бакалов, енергията се обогатява с нови нюанси и телесният характер на идеите на Димчев се разполага в нов контекст. Християн е по-топъл, по-хлапак и някак по-невинен от самия Иво. Димчев сега променя значително статичния си като идейна констелация свят – зад обичайното трансгресивно оголване на машината в човека, на сексуално атавистичното невротично чудовище, стои конкретната съдба на един артист-танцьор, емигрирал в друга държава, преминал през унижението да бъде друг, външен, непознат културно и емоционално. Тялото е първото различие, но и фундаментът на толерантността. Именно в полето на циничната и вулгарна физическа акция то е способно да онагледи как властта оформя телата, как ги принуждава да бъдат, въпреки пружината на естеството. Различието, другостта се наказват и регулират от властта - не само на града Париж, а изобщо навсякъде по света като унижение, разобличение, унищожаване на личността. Стъпкана и губеща способност за логическо изказване, думите й се превръщат в анималистично и вулгарно грухтене, вой, рев, гневът - в неприлично плюене – загуба на културния код; танцьорът, допреди малко опитвал се да направи плие, сега подскача и реве на колене, тъне в собствената си кръв, по която изтерзаното тяло се плъзга и влачи. Финалът е красноречив - тялото е окървавено и изнемощяло от борба, от несъгласие, рухнало, разломено, дисциплинирано, послушно, но мъртво... „Париж” е може би най-зрялата, иронична, безкомпромисно разобличителна и горчива работа на Димчев, чиято цел е саркастично да трансформира лустрото на глобалния контекст – едно от най-значимите събитие на тазгодишното издание.
Испанската трупа от пет души представи две миниатюри – „Glitch” (Бъг/Грешка) и „Bound”(Обвързани) на хореографа Томас Нуун. Петимата изпълнители са с много добри качества, изравнено ниво и отлично техническо майсторство, което им позволява да изпълняват много сложни елементи със завидна лекота. „Glitch” представя вътрешния недостатък, малкото несъвършенство, което е в основата на грешката във взаимоотношението с другите. Онази емоционална неспособност, опълчваща се на всяко желание за близост, любов или приятелство. Телата на двама мъже и две жени се блъскат едно о друго, търсят се, но се и оттласкват – жените си съперничат за безучастен нарцистичен мъж, двама приятели се превръщат във врагове, а копнежът у всички е един – необходимостта да си разбран, да намериш утеха в свидетелството на обичта. Въпреки виртуозността на хореографската мисъл, движенческият текст тече равно, липсват драматургически пикове и посланието се превръща от афоризъм в преповтаряне на познати тези. Не е така в другата миниатюра - „Bound” - по-дръзка и иновативна. Петима - трима мъже и две жени, трябва да намерят своя начин да разкрият любовта си, гнева, скръбта, жаждата и страстта си. Те се срещат, катерят се или се хвърлят едни на други, обзети от възторг или ненавист, рухват от болка в ръцете си, подкрепят се или се оставят да паднат безпомощни... Стремителността на кинетичния изказ се осъществява чрез интензивна контактна импровизация с бързи смени на посоките на движение, оригинални, неочаквани поддръжки и още по-завладяващи преходи от група към соло или дует и обратно - при това, в стройни диагонали.
Соло спектаклите „Haptic” (Докосване/Поздрав) и „Adapting for Distortion” (Пригаждане за разрушение) в зала 1 на НДК на японеца Хироаки Умеда бяха своеобразна кулминация и най-интересна изява на фестивала, но и контрапункт на останалите участници. И двете произведения са сложна амалгама от танц, инсталация и пространствен мултимедиен пърформанс, видео и кинетично изкуство. Сценичният език е сътворен от драстични звукови ефекти - механични и компютърни шумове, писукания, надграждащи в постчовешка хармония и безстрастна логика машинен ритъм и мултимедийна проекция. Минималистичният стил на Умеда е дързък и търси експресивността на движението и танца не само в пределите на тялото, но във взаимодействието му със средата - защото не само човекът и неговото тяло танцуват, но танцува и се движи самото мироздание. От друга страна, движението е разпознато като механично, изчистено от емоции, предвидимо логично, то е едно монотонно повторение с редки промени, самото е някак не-живо, препарирано, студено, статично. Пластическата инвенция на Умеда съчетава в особена минималистична цялост началата на абстрактния свободен танц, хип-хоп, бойни изкуства и буто. Произведенията му въздействат масирано и тотално. В „Haptic” (Докосване/Поздрав) всичко започва от един металически звук от удар, който се натрупва и накрая ескалира в неистовост, спира внезапно и пак започва отначало. Особена творба за ритъма като подчиненост, зависимост, за механическото в природата, за чудовищната механизация на човешки крехкото. Грацията, която собствено се разпознава като израз на вътрешната свобода на духа, тук е напълно унищожена от автоматизма с неговата логичност, последователност, повторяемост, скука и еднообразие. Механичното унищожава игровото.
„Adapting for Distortion” пък е още по-разобличителен в това отношение - човекът е вписан в координатната система на битието и като част от него той е напълно зависим от всеобщата пулсация. Фигурата, облечена в бяло, непрестанно е смазвана и транспонирана от самото пространство. Чрез визуалните ефекти на светлинния дизайн пространството се движи, огъва и влече тялото със себе си. То буквално се разтваря, губи конкретността на своето очертание, собственото му движение го виртуализира, докато нажежено се превърне в стремителна квантова частица, в чиста вибрация, част от всеобщия ритъм. Умеда реализира идеите си чрез един голям отворен дискурс, който се опитва да обясни в дълбочина взаимодействието между живото и мъртвото, откъдето и особената мощна експресивност на творбите му.
Съвременният танц продължава да бъде специфична форма на авангардистки експерименти и открития, които рефлектират в по-консервативните сценични изкуства. Адекватна мека форма както за самопознание, така и за очертаване на болезнената социална симптоматика и разобличение на обществената патология. С еднаква енергия се развива както чисто формалното, така и физическото и по-театралното течение – пърформанс, движенчески и физически театър, акция, инсталация, мултимедия и дори нонденс взаимодействат в тъканта на едно и също произведение.
Центърът вече не е в пределите на самото тяло, а в сложната контекстуална разтвореност на всяко движение в пространството и всеобщото взаимодействие на движещите се тела, където сблъсък, допир и разминаване са елементи от универсалния космически език.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
