Прекрасният живот...
Оскар Нимайер (1907 – 2012)
...обикновено е кратък. В случая на Оскар Нимайер обаче стана точно обратното. Той доживя почти до 105, работейки до последния миг в пълно съзнание и с щедра енергия любимия си занаят. Беше признат, обичан и погален от съдбата от самото начало на своята кариера. Да, големите архитекти живеят дълго, ако слепият случай (Ееро Сааринен) не ги убие млади. Вероятно съдбата понякога знае кого да остави задълго – онези, от които има най-голяма полза.
---
Теорията и архитектурната критика признаха на ХХ век четирима великани – Райт, Льо Корбюзие и Мийс ван дер Рое плюс-минус Алвар Аалто. Освен тях, има още много други, които заслужават – Танге, Пей, Фостър, Пиано (също шампиони по дълголетна трудоспособност). Сред тях Оскар Нимайер заема особено място. Той е роден късметлия – израснал на Копакабана, сприятелил се отрано с човека, който ще стане първият демократичен президент на Бразилия – Жуселину Кубичек... а също и с градостроителя, който ще измисли плана на новата столица – Лусиу Коща. От една страна – личен приятел на президента, от друга – бунтар, човек със стабилна, но крайна представа за света и изкуството... и невъздържан език. Още през 1956-а той оспори своя любим учител Льо Корбюзие във връзка с комплекса на ООН в Ню Йорк. Направи компромис с мнението на учителя, но не се въздържа да заяви още тогава, че прави грешка (във връзка със ситуирането на Секретариата).
Благодарение на Оскар Нимайер и Кензо Танге, един специфичен клон на Модернизма беше наречен Регионализъм – като самостоятелно и важно направление в развитието на архитектурата. Българските архитекти (най-вече Никола Николов) бяха силно повлияни от това течение. Под неговата егида те съумяха да кажат своята оригинална дума в Модерната архитектура на България (именно това ценно наследство ликвидирахме напоследък).
Неудържимия си възход Нимайер започна на 31 години – възраст, твърде млада за архитект. Черквата на Свети Франциск Асизки (Пампуля, Белу Оризонте, 1940) е първата му значителна творба. Тогава епископ Антонио душ Сантуш Кабрал я нарекъл дяволско бомбоубежище. Дълго не била харесвана от клира, докато епископът се сменил и била осветена (след 11 години). Тази творба е поразително зряла за толкова млад автор. В нея О.Н. виртуозно използва стоманобетонна тънкостенна черупка, каквато ще остане любимата му конструкция за десетки прочути сгради по-късно. Преди него и едновременно в Испания, Мексико, Франция, Алжир тънкостенни черупки построиха Едуардо Тороха, Рьоне Сарже и Феликс Кандела, но при Нимайер в Пампуля за първи път не личи какво носи покрива – опорите са скрити зад цветни витражи. Вълната от стоманобетонни черупки „плува” безтегловно в пространството над крехкото стъкло. Изненадата, „абсурдното опиране”, свободата от гравитацията, конструкцията на ръба на възможностите останаха изпитани и неизменни похвати в творчеството му. За разлика от опозицията на Постмодернизма срещу Модернизма, в „Регионализма” на Нимайер темата „как формата работи” остана главна. Именно „как формата носи” е присъщият сюжет на всяка архитектурна композиция, но „как именно” остава скрито за непосветения. Това е големият номер на големия автор. Формализъм ли е архитектурата на Нимайер? Да, безспорно, но става дума за „формализъм” от особен вид. При него има измама, но няма лъжа. Например в „мидата” – една от последните му сгради (музей на собственото му творчество в Куритиба, Минас Жераис, 2002), двете черупки остават по чудо захлупени една върху друга, защото тънката плоча, която ги свързва и им пречи „да се отворят”, е скрита зад огледално стъкло – вижда се само нощем и то ако вътре свети. При това опънът, на който плочата е подложена и изчислена, допълнително я изтънява до мембрана, помага й да поеме огъването на подова конструкция, каквато е всъщност.
Нимайер е своеобразен апологет на съвършената конструкция – той е (не ми дава сърце да кажа – беше) живото доказателство, че архитектът не бива да се разграничава от конструктора. Параболичните очертания на опорите на немислимо тънки покриви без видими греди (в Президентския дворец и други сгради) напомнят красноречиво за моментната диаграма – главната схема на статическата работа на конструкцията. Целият арсенал на стоманобетона – изобретен и усвоен от Корбю - при О.Н. беше употребен едновременно с вещина и фантазия – рядко съвпадение. Към този арсенал заедно с тънкостенните черупки и коравите мембрани спадат V-видните опори (чаталите), прави и криви наклонени опори с променливо сечение, решетки и жалузи, употребени като носеща (а не само ограждаща) конструкция, криволинейни планове, предпочетени не само „за разкош”, а стабилизиращи цялата конструкция (вместо многобройни противоземетръсни шайби). След големите майстори на Регионализма, развитието на стоманобетона в този му вдъхновен изказ умря. Стоманобетонните арабски небостъргачи са пародия на рационалната конструктивна мисъл...
Също като Льо Корбюзие, О.Н. обичаше и употреби в голямо количество минимално подпрени пешеходни рампи. Много преди да се заговори за общодостъпна среда, двамата великани прецениха, че е много полезно и безкрайно приятно, вместо да гледаш и внимаваш в краката си, да гледаш непрекъснато наоколо, за да забележиш прекрасната и непостоянна игра на светлината с геометрията (неточен цитат по Корбю). Именно в това отношение О.Н. преуспя дори повече от своя учител. А съгласно принципа формата да „носи” на ръба на възможното, рампите на бразилеца са толкова тънки, че те положително пружинират под стъпките на посетителите. Но освен това, те пружинират във впечатлението на наблюдателя – дори само на снимка. Тази именно гъвкавост, здравината „на предела”, лекотата и енергията на нимайеровата архитектура е нейният основен белег. Когато архитектурата е приветлива и удивителна, проста и мъжествена, казваме, че тя е залог за щастие – тогава разбираме, че това е голяма архитектура. Задачата да прави хората щастливи беше и остана главната задача на архитектурата...
Това беше целта на Модернизма в неговия зародиш и известно време след „Атинската харта”. Едно от най-забележителните изказвания за Нимайер в пресата тези дни беше: „Той тропикализира Модернизма”. Колко вярно!
От деня, в който Нимайер умря, медиите повтарят похвали, цитати и факти от неговия дълъг честит живот. Много от казаното е клише. За някои клишета О.Н. си е виновен сам. Например – идеята, че неговите криволинейни силуети са повлияни от женското тяло, от любовта към женското тяло. Това заключение е прекалено посредствено, за да бъде вярно, но е блестящо популистко пиар-изказване. Ако беше добре всичко да бъде женствено криво, що щат острите като бръснач прави ръбове на „мидата”? Самият Нимайер в своя поема (която използва стъпката на друга една – на Лао Дзъ*), изброява кривите на речните течения, силуетите на хълмовете около Рио и заобленостите на любимата като извори на възхищението му от кривата линия. Истината е, че като рисувач, О.Н. не беше много по-добър от своя учител Корбю, но че беглите, фрагментарни скици на женска голота (които той не скри от публиката) присъстват и в проектите му, е безспорно. А че големият професионалист няма много време за жените, е другата истина, която той защити с една на пръв поглед шокираща, екстравагантна постъпка. На 98 години се венча за 60-годишната си секретарка. За човек, вдъхновен от женствените криви, това едва ли беше подходящ избор. По-скоро става дума за благодарност, за човешка доброта, които големият майстор умело скри. Какъв човек всъщност беше О.Н? От самия Корбю научаваме, че швейцарецът се сетил да пита закъснялата си секретарка къде живее след години на съвместна работа... Големите не винаги забелязват околните.
Така или иначе, ажиотажът около Нимайер и неговата кончина беше хиляди пъти по-слаб от този около Майкъл Джексън и Лейди Даяна. Никога няма да спра да се чудя на факти от този род. Кой всъщност е по-заслужил... пред човечеството? Под сурдинка медиите отбелязват, че О.Н. беше комунист. Близо половин век - откак проектира сградата на ФКП в Париж - до последните си дни, когато работеше за Уго Чавес и Фидел Кастро. Това няма как да хареса на „големия брат” и медиите няма как да не се съобразят с този факт... въпреки че други гиганти – мексиканци оставиха своите картини–изобличения именно в цитаделата на капитализма... преди почти столетие. Вероятно съвременните рокфелери са станали по-чувствителни, но очевидно в Ню Йорк и в Бразилия все още не е срамно да си комунист... Във връзка със стогодишнината на Нимайер през 2007-а във Файнаншъл таймс излезе 15-минутното тегаво интервю на Анхел Гуриа-Кинтана с него посред напрегнат работен ден, изпълнен със срещи на маестрото с посетители от цял свят, включително Куба. В това интервю има няколко знаменателни фрази на Нимайер, които не бива да преразказвам поради тяхната сентенционална завършеност. Те изчерпателно разкриват както творческото кредо, така и житейската позиция на архитекта. Няма причини да се съмняваме в тяхната искреност. Ето ги:
За себе си: „Аз съм човешко същество като всички останали. Работих. Живях. Забавлявах се. Ще си отида. Това е. Около мен няма нищо специално.”
За столицата Бразилия: „Бразилия отбеляза период на оптимизъм в страната. Да видят драматичното раждане на града, даде на бразилците усещането за възстановено доверие.”
За себе си в архитектурата: „Имах някои добри възможности. Имах късмета да направя нещата различно... Архитектурата е най-вече в изненадата.”
За модерната архитектура: „Стремих се да намаля доколкото е възможно опорите. Колкото по-малко е опирането, толкова повече архитектурата е дръзка и значителна. Това беше задачата на живота ми.”
В края на века Фрай Ото написа: „Да преценим доколко една сграда е модерна (в смисъл, съвременна на епохата) е много лесно. Достатъчно е да я претеглим.” Многобройните, повечето излишни, опори на Постмодернизма (например, „Джинджър и Фред” в Прага) със сигурност предизвикват гадене у хора като Нимайер. Той обаче никъде не говори за това, не коментира, не критикува. И това също е достойна позиция.
За политиката: „Единствено в политиката съм непреклонен и радикален. Аз съм против човекоубийствената империя на Буш и срещу всеки, който в тази страна се противопоставя на Лула.” (Става дума за президента Да Силва, предшественика на Вилма Русеф – б.а.)
За смесването на архитектурата с политиката: „Архитектурата няма значение. Всеки, който протестира на улицата, прави нещо много по-важно от работата, която върша аз. Това, което има значение, е да променим света, защото светът, в който живеем, е лайно.” Какво може да стори архитектурата, за да промени света? „Нищо!”
Малцина журналисти са в състояние за 15-ина минути да извлекат от „обекта” куп сентенции. Накрая – фразата, преповторена в забележителното интервю на Гуриа-Кинтана, за което няма как да му се отплатим: Животът е много по-важен от архитектурата.
Дали всичко построено от Нимайер е прекрасно и ще издържи проверката на времето? Самият той е убеден, че няма. Във връзка с изграждането на Бразилия, на друго място той казва: „Страшно бързахме (началото е през 1960-та). Направихме грешки. Беше неизбежно.” На всички, които си представят творчеството на архитекта като луксозно и лесно, ще припомня образите на Нимайер и Да Коща пред една барака в голата кална селва в началото на 60-те – гладни, кльощави, потни, изхапани от комарите... вдъхновени мъже.
Според мнозина, някои от последните работи на маестрото не са на нивото на първите. Например – Музеят на модерното изкуство в Нитерой и Летният павилион на галерията Серпънтайн в Лондон. Според мен, първият – защото противоречи на авторовия принцип за асиметрия и неочевиден тегловен баланс на масите, вторият – заради атектоничното поведение на „коравата палатка”. Очевидно дори гениален творец е в състояние да изчерпи новаторския си кладенец, да се умори. Но преди това да стане, Нимайер остави между другото няколко забележителни черкви. Храмът е труден жанр, особено за комуниста. Бразилецът обаче се справи блестящо не само в Пампуля. Нещо повече – с катедралата на новата столица създаде „молитвена архитектурна форма” с най-прости, лаконични, невиждани до момента средства. Ротационният хиперболоид е сложно тяло с двойна кривина, забележително с това, че може да се конструира и само с праволинейни елементи. Именно този удобен факт О.Н. пренебрегна и формира обема на храма (един и същ отвън и отвътре) от изправени, криви „бумеранги” с променливо сечение от бял стоманобетон. Малко цветно стъкло помежду... и нищо друго! Лаконичната форма е така устремена и разтворена към небето, че всеки се сеща за какво става дума. Такъв човек беше и вероятно ще остане завинаги в историята – честит и скромен, прославен и отруден – архитектът Оскар Нимайер. Колко голям беше неговият талант? И Господ не може да каже, макар че талантът се смята за Негов подарък.
* На Лао Дзъ приписват следния „модерен архитектурен” куплет:
Колелата в средата си имат главина./ Делвата се изпича от глина, / но употребима прави я кухината./ Вратите са само отвори в стената, /а стаята - стая заради празнотата./ По-важно от това, което го има, /е онова, което го няма.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
