Български  |  English

Театралната реформа на министър Рашидов – паралелна реалност

 
Исках да започна тези редове с въпрос към министъра на културата Вежди Рашидов: Защо е толкова доволен от извършената театрална реформа? Но в това време получих писмо от моята млада приятелка – българска актриса, което с нейно разрешение и обещание да не споменавам името й цитирам почти цялото. Защото никакъв страничен поглед и верни изводи не могат да бъдат така убедителни, както болката на едно младо сърце и страданието за разрушеното жизнено поприще:
Да говоря за разпада на Смолянския театър е най-болезненото нещо за мен, защото тогава и театърът, и борбата за истински театър в мен си отидоха завинаги. Мечтите и стремежите ми умряха пред очите ми, умряха за броени дни, няма по-болезнено нещо от това да гледаш как съграденото от теб, колкото и малко да е (защото аз съм млада и нямам много опит), изчезва, срутва се и ти не можеш да направиш нищо... Защото си сам в идеите си, защото си малък, защото всички само говорим и сме добри в това, но не действаме... Говорим разпалено като в Чехова драма, надъхваме младите, че има надежда... и ти вярваш в това, сънуваш това година след година и накрая, когато погледнеш назад, виждаш, че всичко е било напразно, че всичко е за боклука, че си изгубил най-красивите си години... Изгубил си ги, защото някой някъде е решил, че това е за добро, че така трябва да се направи. Че и 240 лв. заплата са напълно достатъчни, за да оцелееш и да си платиш наема, който е 250 лв. на месец; и този някой предпочита да те гледа разсъблечена в долнопробна евтина халтура как се гавриш със себе си и който за два дни затри над петдесетгодишната история на прекрасния Смолянски театър, затри паметта на стотици режисьори, артисти, сценографи... играли, плакали, радвали се, сътворявали на тази сцена; някой, който реши, че публиката в Смолян няма нужда от неговите артисти. Каква е тая омраза в теб, господин министре, с какво Смолян те е обидил толкова, че премахна с лека ръка театъра му, че го “сля” с Пловдивския на повече от два часа път през планината? За пари ли беше всичко, бедна, глупава, бездуховна душо? Едно ще ти кажа – колкото повече се опитваш да дрогираш българската публика с лоша и некачествена драматургия, с некачествени руси безмозъчни същества, толкова повече ще се отдалечаваш от света, Европа и въобще от вселената...
По повод откриването на ремонтираната сцена на Сатиричния театър през миналия месец господин министърът на културата Вежди Рашидов направи редица изявления пред медиите за проведената театрална реформа в този дух: „Творците да са щастливи.” – казва той пред Нова телевизия. „Крайната цел на промените е творците да са щастливи.” Освен това – „Българите смениха чалгата с театър.” А също и че има планове за „изграждането на градче, където младите да развиват талантите си.”
Оставяме тези думи, част от много подобни, без коментар.
Какво е състоянието на Смолянския театър или както се наричаше - Родопски драматичен театър. Театърът не успя да закръгли 60 години от създаването си и дефакто в момента е закрит. Сградата му от юли – септември т.г. е предадена за стопанисване на Община Смолян, но как по документи е станало това, не успях да открия. С други думи, държавната собственост е преминала в ръцете на общината. В момента бившият вече Родопски драматичен театър е Културен дом, там репетират Ансамбълът, детската музикална школа, духовият оркестър, ръководството на Културния дом има намерение да открие и кинозала. Богатият архив на театъра е подгизнал при последното наводнение, а то съдържа страници и фотоси от знаменити български постановки на Любен Гройс, Юлия Огнянова и редица още емблематични имена от историята на българския театър. С други думи, тук театър вече няма, въпреки че старата му табела стои. Част от актьорите са приютени в Пловдивския театър, който веднъж в месеца или по-рядко гостува на обявената преди три години “своя” сцена. Обикновено с някоя по-лека постановка. С „Крал Лир” - не. Градът постепенно се смалява като население, учителките не се задържат в място, където „няма нито кино, нито театър”.
Преди да продължа с писмото на моята млада приятелка, ще сложа няколко отдавнашни разсъждения и въпроси за това как и защо се обезлюдяват цели огромни прекрасни райони на страната. Как и защо се лишават от своите средища на жива култура, от своите носители на будност, емоция и българщина, от актьорите. Отдавна ми се иска да попитам това съзнателна политика на удари върху духа и интелигентността на населението ли е, съзнателно или просто глупаво се затъпкват установени и закрепени традиции. И в двата случая резултатите са плачевни и ужасни. Моята приятелка – неосъществена актриса - се обръща в писмото си само към министъра на културата, аз отправям въпросите си към цялото настоящо правителство, към управляващите тази страна и културата й в лицето на Парламента, неговата комисия за култура, Президента на републиката и към цялата политическа върхушка.
И все пак, господин министър на културата, ти направи за мен нещо много добро. Благодарение на теб аз сега съм в чужбина, сега се радвам на всеки миг от живота си, както никога не съм се радвала, пътувам и се срещам с различни хора, гледам само качествени представления. И залите са пълни до дупка, и хората са жадни за прекрасни представления; когато вляза в заведение, звучи Бийтълс и Ролинг Стоунс, по радиото на обед пускат Доорс и Нина Симон – никой през живота си не е чувал какво е чалга, коя е Мира, Кондьо или пък Черната Златка, никой през живота си не е чувал човек да получава 240 лв. заплата, тук ни се носи лоша слава на крадци и отрепки и че там, при нас, таксуват хората само защото дишат въздух, гледам да избягвам да казвам, че съм българка, виждам физиономиите на хората, след като го изрека... срамувам се от народността си... срамувам се и ми е болно, много ми е болно... Сърцето ми плаче за България, никога не съм искала да я напусна, исках да остана и някак си да се боря за моето изкуство, но то е безнадеждно, абсолютно безнадеждно, защото нямаш шанс, нямаш възможности, няма ги и хората... защото никой в България не прави нищо, за да помогне на някого, тук на всяка крачка хората са жадни не за пари, а за преживявания, за нови приятелства, за повече знания. Е, разбира се, някои от нашата Европа чистят тоалетни или разнасят питиета, но никой не се срамува от това. Благодарение на вас, господин министър, аз няма да се върна в онзи безнадежден ад, в онзи затворен, себичен, агресивен свят, в който способните хора гният някъде в калта и умират от свръхдоза, защото не виждат смисъл, защото нямат късмет, защото са самички и изоставени от държавата си. А явно това е целта на всички ви, на цялото ви правителство... повече не задавайте баналния въпрос защо младите бягат... Искате да унищожите тая държава, нали? Тук, където живея, само градът е 12 милиона, цяла България е останала 7 и ще продължава да се стапя това число, докато България изчезне от картата... и си останете само вие – с пурата и уискито си, с вашата си реформа да си командвате мултаците...
- Няма какво повече да правя тук – каза Малкият принц на Царя. – Ще си замина.
- Недей заминава – отвърна Царят, който беше много горд, че има един поданик. – Недей заминава, ще те назнача министър.
Преписвам редовете на това писмо и очите ми се пълнят със сълзи. Защото моята млада приятелка не е сама в своята мъчна съдба. Защото пред НАТФИЗ стоят големи групи като нея и това са нашите прекрасни, талантливи и безнадеждни деца. Защото те стоят и пред Университета, и в двора му, и в десетките университети на страната. Готови да завършат, да погледнат в очите истината и да отлетят. Господа управляващи днес и вчера, това ли е всъщност целта на вашето ръководене. Моля ви, не ми сочете кризата, магистралите и бъдещите Лувъри. Всички тук знаят, усетиха, а ето – и отлитат, за да не гледат тази безкрайно проточила се далавера, наречена преход, за да не търпят гаврата над битието си, за да запазят самочувствието си на стойностни хора. Защото, господа, всичко друго беше важно през тези 23 години, освен живият човек, младият човек, българинът. И мога с дълбоко убеждение да кажа сега, няколко седмици след Деня на будителите, че първите и най-свидни жертви на тези мътни времена станаха културата, българската книга, българският театър и просвета. Духът на нацията, сърцевината му, нейната висота, интелект и гордост.
Но да продължим по ред.
Началото на театралната реформа е на 27 юли 2010 г. с постановление на Министерския съвет. До тази дата у нас съществуват 41 държавни театри. Целта на реформата е формулирана по следния начин: „Подобряване на творческото сътрудничество и взаимодействие на артистичните звена, на мениджмънта – координация, общо администриране и финансиране на административно-обслужващия персонал и уплътняване на творческата заетост на артистичните трупи.” При тази постановка се „преобразуват чрез вливане” следните театри – “Сълза и смях” отива в Народния театър “Иван Вазов”, в Кърджали Драматично-кукленият театър се слива с Музикално-драматичния – „Ляхова”, в Разград Драматичният театър се слива с Музикално-драматичния – „Назъм Хикмет”, Родопският драматичен театър, чиято съдба проследихме, се слива с Пловдивския, а в Силистра е обратно – разделя се Кукленият от Драматичния театър(?). Най-тежката реформа в това отношение претърпя Варна – там Оперно-филхармоничното дружество и Драматичният театър се сляха в едно под наименованието Театрално-музикален продуцентски център, което съкратено е – ТМПЦ – една абревиатура, силно напомняща подобни ней в ранния СССР.
“Ние не закриваме, ние преструктурираме. Събираме, за да можем да се включим в бюджетите. Ние искаме действително най-добрите таланти да вземат най-много пари там, където са пълни залите. А тези, които са свикнали само да получават заплати, за да се водят артисти, да си намерят друго поприще. Така ние разбираме реформата.” - министър-председателят на България Бойко Борисов в изявление на 22 юли 2010 г. Изявлението оставяме без коментар.
Какви са опасностите пред регионалните театри, според труда на Ина Станоева в зададената ситуация. Моля за извинение тези читатели, които се обиждат и дразнят от термина „провинциални”. Ще продължа да го използвам тук, тъй както обикновено, защото не намирам нищо обидно в провинцията, откъдето съм. Друг е въпросът за провинциализма, който владее страната, държавата, учрежденията, манталитета и столицата. Основните последици от театралната реформа Ина Станоева съзира във:
1. Намаляват се субсидиите от държавата, съкращават се служители и артисти.
2. Появява се едно множество безработни с уникални професии.
3. Мениджърите трябва да управляват ведомства с различни администрации и различна дейност, за които нямат подготовка – вж. Варна.
4. Театралната реформа засяга преди всичко регионалните театри в малките градове.
5. За качеството на постановките се съди от критерия “известност” на актьорите. Оттам – съкращаване на голям брой от тях в малките населени места по презумпция за професионалните им качества.
Като чета тези редове, си казвам: Е, дойде им редът на малките (а и на средно големите) градове от страната, на техните актьори, музиканти и културни дейци. Щом са от малките, значи са кофти, кой сега ще седне да им преценява таланта и качествата. А и да им гледа представленията! Ние сега строим магистрали, правим лувъри, що бе, нямаме ли си наши прекрасни галерии, но нейсе... Както казва знаменитият българин: „Запуши я!”. Ама за какво става дума! Ние, същите, в началото на Прехода и в зародиша на реформите изгонихме Славка Славова, Таня Масалитинова и Гец от Народния, милосърдно и грижливо скъсихме живота им, та с някакви си там накрая на географията ще се церемоним! Важното е реформата да върви, Симеон Дянков, който казва, че „Приказка за стълбата” е написана от Вапцаров, да бъде доволен, че тези безделници – актьорите, все по-малко ще му бъркат в бюджета. И освен това е важно още нещо, изключително е важно: Да се представи реформата за успешна. На всяка цена! Затова са наши услужливите медии, подтичващите репортерки и техните босове. Ето, вече цяла България знае, че театралната реформа е успешна, да, така казаха по телевизията. А и във вестниците го пише. На 15 юни 2012 г. театралът Стефан Янков, бивш директор на Центъра за театър, който вече не съществува, във вестник „Култура” задава резонните въпроси: Каква беше целта на реформата? И още: Кога Министерството на културата ще отчете резултатите от нея. Може да съм пропуснала, но и аз не видях официално отчетени резултати от МК. Затова пък прочетох на много места и чух с ушите си следните изявления, които осветляваха населението за големия принос на министър Вежди Рашидов в реформирането на българските театри:
“Театралната реформа е свършена. (Може би трябва да разбираме – приключила? Сещам се за прекрасната ни песен “Биляна платно белеше”, в която се пее: „момчето ни е свършено.”) ... Директорите имат много власт. МК става контролен орган, трябва да се носи отговорност, а не да се хленчи за пари. Дайте творчество... Българските артисти са много талантливи, особено тези в София – билети няма.” - 7 март 2011 г.
На 30 септември 2010 г. обаче, Вежди Рашидов набързо отърча до Варна в новосъздадения ТМПЦ, подгонен от брожението на актьори, музиканти и цялата общественост, тъй като новоназначеният мениджър Славчо Славов не е наясно, че актьорите трябва да репетират, а певците - да пеят; и ги гони от сградата. Та тогава, пишат вестниците, министърът казал, че сливането на театъра и операта трябва да бъде отменено, а Славчо - изгонен. Доколкото ми е известно, сливането все още не е отменено, само Славчо вече не може да ги гони тези лентяи.
„Намерихме път за успеха на театралната реформа – казва по-късно Рашидов. – Театрите са облагодетелствани – получават приходи от билетите.” И препоръчва на МК „да се откаже от ролята си на творчески организатор, да остави това на художествените съвети на театрите.” В своя полет на духа и радост, че „срещу всеки продаден билет се получава субсидия”, господин министърът се е разсеял и забравил, че отдавна нашите театри нямат художествени съвети. А с какво ще се занимава неговото министерство, това не казва.
С риск да омръзна, ще цитирам още възлови хвалби на министър Рашидов по повод на завършената успешно театрална реформа. Правя това не случайно, а за да покажа как чрез медиите се изгражда паралелна реалност. А и за да проличи, освен щастието и радостта на г-н министъра, и неговата компетентност по въпроса.
По повод откриването на ремонтираната сцена на Сатиричния театър г-н Рашидов е вдъхновен пред камерите на Нова телевизия: “Българите смениха чалгата с театъра. Крайната цел на промените е творците да са щастливи. И българските творци са щастливи” – твърди той.
„Не е малко направеното от сегашната власт – казва министърът. – Премиерът е мой началник, длъжен съм да му се подчиня и нямам никакъв повод да се подмазвам. Той е мой работодател, въпреки че някои хора си уредиха живота, докато му се подмазваха, а мен ме плюеха.”
До тук с цитатите от речовития министър. Впрочем, зам.-министърът на културата, полковник Митко Тодоров, интересна работа, мълчи. По военному оставя да говорят началниците. Но нали уж той провежда реформата.
Когато употребявам израза „паралелна реалност”, имам предвид критичното отношение към настоящата реформа от страна на театрални директори, актьори и почти всички, които тя засяга. Разговарях с доста от тях, някои отказаха, вероятно поради предпазливост, и ги разбирам. Надделява мнението (а не това, което битува по медиите), че тази реформа е сбъркана. Защо? На първо място, поради нейната неравнопоставеност. Този товар го усещат всички от извънстоличните театри. Защото субсидията от държавата се дава срещу продаден билет: колкото повече продадени билети, с колкото по-висока цена са те, толкова по-богат ще бъде театърът. Съответно и заплатите на актьорите. Затова проблемът излиза извън рамките на културните показатели – колко са талантливи и добре играещи трупите, колко силен и добър е спектакълът и каква естетическа стойност има.
Проблемът преди всичко опира до финансовите възможности на населението - има ли в този град безработица и закрити предприятия, намалял ли е броят на населението и др. Така тази театрална реформа дава прекрасна възможност да се самозакрият преди всичко театрите в малките градове и в ония, където неработещата и угасваща икономика и безработица с месеци и години се увеличават. А може би това е и скритата й цел? Тези редове нямат за задача да покажат поименно в кои градове са умиращите и берящи душа театри, за съжаление има такива и в сравнително големи градове, но затова съществува Министерство на културата да огласи и доброто, и другото. Мълчи се обаче по проблемите, а се раздуват фрази за “Щастливи артисти” и “Градчета на театрално щастие”. Всички знаем, че София е градът, който привлича младите работещи, и тук е кажи-речи половината население на страната. Платежоспособното, общо взето. И поради тези проста причина, а и защото наистина имаме талантливи актьори, столичните театри са пълни, билетите са по-скъпи и продадени, а софийските актьори – по-добре заплатени. Това означава ли, че театри трябва да останат само тук и в няколко по-големи градове на страната. Освен това, кой и по какви принципи определя таланта, изпълнението и качеството на театралния продукт. От МК и МФ отговарят – пазарът. Пазарът в Лондон и Париж е един, а в София – друг. Различни пазарни ставки важат за столичните и извънстолични театри. И те преди всичко не зависят нито от актьорите, нито от директорите, а от възможностите или мизерията на населението. Играят роля, разбира се, и други фактори. Но нека те се преценят и видят от правителство, министри и министерства, да се разискват и обсъждат от засегнатите, да се направи поне елементарен и първичен анализ на създадената след реформата ситуация. Ние наистина имаме чудесен театрален ген, но моля, нека не обявяваме едни театрали за второ и трето качество, а софийските – за първо. И да обещаваме на отдалечената от центъра публика, че като им закрием театъра, ще им изпратим знаменитите столични звезди. Особено когато тези изявления се правят от хора, стъпващи в театър само за да прережат някоя лентичка.
От разговорите си с директори на театри, театрали и артисти останах с впечатление, че хората са изключително търпеливи, благодарни за малкото и най-вече предани на професията си. В един от проспериращите градове с добър театър и постижения актьорската трупа е от 15 души. Разбрах, че колкото по-голяма е трупата, толкова по-добре е театърът. Театърът е куклено-драматичен, това също е плюс за него, горе-долу на сезон се поставят около 8 постановки, сградата се отоплява (нещо изключително рядко в провинцията), около 150 представления на сезон събират около 50 000 зрители, сцената е след ремонт с европейски средства, Общината дава около 20% от субсидията, около 30% се получават от билети и останалата субсидия се получава от МК срещу продадените билети. Заплатите на актьорите са между 500 и 700 лв. В нито един от театрите, към които се обърнах, няма неиграещи актьори. Театралните постановки пътуват със собствен превоз и съумяват, ако не да печелят от турнета и гостувания в столицата, то и да не губят; така имат възможност да покажат продукцията си не само в своя град. Като се прибави и доброто художествено ниво на спектаклите, и балансът между развлекателни и сериозни представления, в този добър театър реформата изглежда успешна. Затова беше голяма изненадата ми, когато на въпроса: „Как оценявате театралната реформа?”, отговорът беше: „Не я приемам.” – „Защо ?” „Реформата само изглежда справедлива, а реално основата й е неравнопоставеността. Не може, при липса на пазар, да въвеждаш някакви псевдопазарни принципи.”
Другият директор, с когото разговарях, ръководи Куклено-драматичен театър с 25 души актьорски състав. Градът обаче е в печално състояние – закрити големи заводи, липса на препитание, постоянна миграция и намаляване на населението. Театърът прави между 5 и 7 нови постановки на сезон, около 250 представления, трудно пътуват и трудно осигуряват средства за фестивала, който се провежда, билетите са с по- ниски цени поради състоянието на публиката, оттам и субсидията се връзва трудно. Заплатите на актьорите са между 550 – 700 лв. Какви са недостатъците на настоящата театрална реформа, според директора на този трудно и с битка съществуващ театър? „Методиката е сбъркана – казва той. - Намираме се в псевдотърговска среда, имитира се пазарна среда. Методиката СЕБРА продължава да съществува, всички разходи минават централизирано, дефакто работим в система на бюджет. Абсурдът е в това, че никой не може да предвиди какъв да е бъдещият бюджет. Методиката е тромава, не отчита новите ситуации и инфлацията, сега имаме 40% увеличение на електричеството, театърът е на отопление с електричество, това не се отчита и разходите от миналия към сегашния сезон са увеличени. Освен това, методиката не подсказва как да се преразпределят средствата през двата ваканционни месеца, когато театрите не работят. Постъпленията от Общината са редовни, от Министерството на културата се бавят.”
Най-голям удар нанесе тази реформа на качеството на театралната продукция в страната. Защото нямаш никакво право на експеримент, а си задължен да правиш колкото е възможно повече развлекателни постановки, за да си гарантираш продадени билети при тази дивашка комерсиализация. Наблюдават се представления под нивото на публиката и те не са предимно в провинцията. Например, реформата рязко снижи нивото на спектаклите в Театър 199 – от високо, то се превърна в развлекателно и ниско. Липсата на критерий, на художествена мярка и изисквания доведоха на много места, включително и в софийски театри, до чалгата, която ни извежда от контекста на европейския театър. Разбира се, софийските театри са поставени в най-благоприятна среда, но ако степенуваме, за най-добър театър няма да бъде посочен софийски. Централизираната система на управление, разтурването на центровете за театър, например, и замяната им с дирекции доведе до липса на демократичност в управлението. Загинаха общинските театри – в Перник, Видин, Кюстендил и другаде, за този вид театри няма законодателство. Странно е, че в две от съседните държави, които не са членки на Европейския съюз, в покрайнините на които гостуваме – Сърбия и Македония -заплатите на актьорите са два пъти по-високи от нашите.
Винаги съм се възхищавала от устойчивостта и любовта към професията на българските актьори. Ако напиша „всеотдайност” – няма да е погрешно. В една провинциална среда, където средното заплащане не надвишава 350 лв., тези аркашки са щастливи, ако получат 500. Това е високата ставка за млад актьор. За да живее и пътува, той или тя понякога стават бармани или сервитьорки, в свободното си време гледат деца и старци, но не сменят професията си. Понякога родителите помагат, за да може детето да се занимава с любимата професия. Няма да говоря за националния ни характер, прословутото търпение и все от тоя род. Именно затова спокойно и разбиращо приех уверенията на един приятел – актьор от провинцията, който ми каза, че са добре там – получават 400-500 лв. заплата и се оправят. Същата сума и оптимизъм лъхнаха от думите на друг директор на извънстоличен театър. При него актьорите са 8 - 9, заплатите – 400-500 лв., постановките са около 5-8 на сезон на голяма и камерна сцена, билетите – 5-6 лв. средно, но в града са 3-4 лв. според възможностите на този беден град, Общината дава около 10%, и то нередовно, тоест, когато може. Запитан за критериите и качеството на представленията, директорът отговори, че участието във фестивалите и наградите са достатъчно обективен критерий. Според него.
Това е горе-долу картината, която успях да зърна в този момент след театралната реформа в страната. Тя, естествено, страда от моята субективност, от недостатъчна точност и до голяма степен от факта, че съм страничен човек, близък до театъра, но не вътре в него. Ако в дадени случаи съм неправа, то е заради любовта ми към театъра, а не с цел някого да уязвя. И тъй като в тези статии – на Стефан Янков, Бойко Богданов и настоящата - има повик, даже вопъл да се предизвика разговор за театралната реформа, да се поставят на тезгяха доброто и лошото, да се преброим, дето се вика, и да се огледаме докъде я докарахме, то това само би могло да извини някои недостатъци на писанието ми.
Накрая бих запитала МК, неговия настоящ министър и цялото правителство:
Смятате ли, господа, че защитавате по някакъв начин българската култура. С какво? В какъв див пазар я хвърлихте и как се погрижихте за нея. Имам предвид не само нашите театри, не само музикалните състави, а и родната ни драматургия. Но също и това, което най-много ме боли – българската литература. За мен е ясно, че никой и не помисля за състоянието на драматургията ни. Но. Нашата българска книга, написана на кирилица от български автор, е хвърлена на дивия книжен пазар в безнадеждна неравна битка. Никакви закрили, никаква мисъл в МК нямат господата за факта, че тази книга е станала невидима на този пазар. Че бестселърите и всичко останало, което е затрупало нашите книжарници и книжни сергии, идва от целия свят с огромната си реклама, която продължава да работи и тук. И че никой български автор не може да се състезава с това, колкото и гениален да е той. За-кри-ла, господа! Има способи за закрила, за защита на малките национални култури. Какво правят французите или поляците в тази посока, например? Въпреки че те са доста по-големи от нас. А може би точно защото винаги са правили нещо и са уважавали творците си, са големи. Не разбирам защо хора като мен трябва да казват на овластените и назначени за тази цел хора в каква неравна битка е българската книга. Какъв е този пазар. Същият като на нашите ябълки, които вече изчезнаха от него. И че никой не го е еня за преводите на български автори в чужбина, никой, господа. А ние имаме прекрасен театър, прекрасна литература, прекрасна култура. Която Европа няма да съзре, ако продължаваме да си я подритваме и унижаваме.
още от автора
Рада Александрова е родена през 1943 г. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е като редактор в литературна редакция на Радио София, в. „Студентска трибуна”, сп. „Пламък”. През сезон 1979-80 г. е драматург в Смолянския театър. Издала е 14 стихосбирки: първата - „Златните момичета” (1972)., последната – „Къщата на Мери” (2012). Автор е на два романа – „Всяка вечер е петък” и „Другия”, на книга с разкази за деца и на пет пиеси. Последната й пиеса - „Отсрещният бряг на щастието”, е посветена на Радой Ралин и е поставена на сцената на Врачанския драматично-куклен театър от проф. Петър Петров (2006). Творчеството й е превеждано на много езици.


2 - 02.12.2012 14:42

театралната реформа
От: любов
Напоследьк много зачестиха известия за скандални сьбития. Коментарите са тьжни и песимистични. Основания има. Но какво да правим? Интелигенцията е наложила тьмни очила. Споделяме все едни самоунищожителни настроения,сякаш за да вьзнаградим извьршителите им и да им докажем, че окончателното решение на нашите сьдби е в техни рьце. Закриването на театьра в Смолян е безспорно безобразие. Но на мен не ми харесва да показвам на управляващите колко всесилни са. В дьлгосрочен план аз не смятам, че "ще затворим дьржавата". Не, тя ще си остане. Но това, което ние губим очевидно е, качеството на собствения си живот. Да, права е младата актриса. Там кьдето е, и кьдето мнозина от нас вече са били, кипи един смислен живот. Кому разрешаваме да обезсмисля живота ни? Управниците са част от проблема. Но по-тьжното е, че проблеми има и в дьлбоко граждански план, в безкрайните ни кьсогледи битки един с друг, кьдето печелим битките и губим войните; кьдето тькмо по тази причина започваме всеки ден от "кота О" и не може да направим нещо стратегически смислено в нашия живот. В практичен план аз бих си пожелала 3 неща: 1) честни и почтенни отношения в обществото!!; 2) натиськ вьрху управляващите при всеки сигнал за злоупотреба с власт, беззакония и политическо кьсогледство. 3) изграждане на качествен политически елит.
1 - 30.11.2012 21:27

ами... мисли, може би
От: penio
Признавам си, регистрирах се, само за да отговоря на статията. Тази нелека за мен стъпка я направих, както предполагате, защото не съм съгласен в по голяма степен от написаното. Признавам, че прочетох изреченията горе не задълбочено, емоционално и може би повърхностно, затова се извинявам, ако съм пропуснал подробности. Ще започна от там, авторът Рада Александрова казва едно много важно нещо, то не е откритие , че пазарът е такъв. Едва ли, Смолян щеше да бъде закрит, едва ли щяха да се сливат театри, ако хората пълнеха салоните и билетите връщаха част от приходите, а мисля, че не малко театри, приходите не са стигали дори за разходите за ток и отопление. Сигурно има държави, в които политиката за култура, не е подвластна на икономиката, но в повечето държави е обратно, но това е дълга тема за приоритети, спонсорства, закони за подкрепа на каузи и т.н. За друго говоря, от година и половина много колеги ругаят реформата, не знам вероятно някои с право, други не, но аз искам да попитам, защо не мрънкахме толкова силно, когато десетилетия – две дори, никой не си помръдваше пръста за театъра, нима липсата на реформа не остави десетки талантливи хора на улицата? Нима десетки колеги не са в чужбина, някои дори продължават да се занимават с изкуство? Други мият коли или витрини, един Бог знае. Познавам много от тях, те влизаха в академията в конкуренция с хиляди и са (бяха) изключителни творци. Е, не са вече млади, за да пророним сантименталната сълза за младостта. Нима липсата на реформа не закри десетки самостоятелни, независими театрални трупи, които не чакаха на заплатата от 240 лева, а търчаха, намираха пари, играеха, изкарваха премиера след премиера. Да припомня ли? Първи частен театър, Свободен театър, Алтернатива и още и още. Къде са те сега? Ами изчезнали, съсипани, потънали. Плач за това не чух от никой културен министър. Не бяха ли точно тези театри олицетворението на свободната инициатива, на независимия дух? В последния филм на Рангел Вълчанов един от актьорите казва нещо такова, тия години в българския театър умря един Чарли Чаплин, ама никой не забеляза. На кого му спря в гърлото, от ронещите сега сълзи. И продължавам с въпросите, някой да си помръдна пръста да се опита да постави под въпрос политиката на Театралната академия, която от десетилетия, повече от 5, бълва почти еднакъв брой актьори, режисьори, театроведи и т.н. без никаква подвластност на времето и при очевидната липса на нужда от това (особено последното десетилетие). Някой да си е направил сметка, колко завършили академията има през последните 40 години, т.е. творци, които са в разцвета на силите си и имат нужда да се изявяват (и да работят), аз мисля, че са повече от 4000. А като сложим независимите школи и училища, които са си в правото да се опитват да търсят и те пазар, колко стават? И ето още един удар по справедливостта, в много театри, ако не и в повечето, дълги години беше валидна максимата, щом си там си там завинаги. Само до преди година, две, хората в театъра получаваха еднакви заплати, без значение колко часове (минути) усилия полагаха и в колко представления участваха, а и не само това, нямаше никакво значение кое име на творец носеха. И тази нереформа е добра? И сега малко за вкусовете. Да, така е, заради неспирната гонитба за пари и зрители, наистина забавните, леките жанрове имат писта, но тия двайсет пък и повече години не се ли нагледахме на неразбрани експериментатори? Едни хора нямаха ли право да правят постановки, с чиято цена на костюм, други колеги трябваше да се оправят с цял спектакъл, и същите тези неразбрани от простосмъртните постановки, издържаха по няколко представления? „Високото” изкуство не продължаваше ли да окупира от десетилетия наградите, проектите, журитата. Ако нещо не се беше размърдало, нямаше ли да изпаднем в същото шахматно положение, в което се намира българското кино (топ) срещу държавните субсидии(черния офицер) т.е. да ругаем, че парите на държавата отиват при едни й същи хора днес жури, утре бенефициенти и обратно. Мога да пиша още много, но... искам да завърша. На всички колеги е тежко (на мен не, защото отдавна не се занимавам с любимия ми театър), но и да си признаем, обичаме да мразим. Каквато и реформа да беше тръгнала, повечето от нас нямаше да я харесат, дали се казва Вежди, Стефан, Ема, Георги министъра, ние по принцип сме недоволни, но най-недоволни сме от някой, който иска нещо да променя. Той винаги е неразбиращ, некадърен, опасен дори. Така, до следващото десетилетие.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”