Sofia Contemporary или много шум за нищо…
След като в миналия брой на „Култура” публикувахме анализ на фестивала Sofia Contemporary „през италиански очи”, получихме и мнение за същото събитие от българска художничка, която явно е активен наблюдател на процесите в съвременното (ни) изкуство. Позволяваме си да предложим на читателите (с някои уговорки и несъгласия) и този, на моменти краен в оценките си поглед, тъй като вестникът винаги е бил трибуна на много и различни мнения. Разбира се, поради дискусионния характер на текста, сме готови да публикуваме и други гледни точки.
К
Този текст е основан на личното ми мнение и позиция на човек, който не работи на терена на съвременното изкуство, но го следи и се интересува от него. Имала съм шанса да пътувам и да обикалям галерии и музеи по света. Знам, че моето мнение, различно от “официалното”, няма да се хареса на някои хора. Не искам да ангажирам никого с него, но се надявам, че една добронамерена критика ще бъде от полза.
От близо година в софийските артистични среди се носеше мълвата, че се организира най-после истински, международен фестивал за съвременно изкуство в София. Разбира се, всички очаквахме с нетърпение и любопитство да видим най-сетне това дълго пазено в тайна и толкова рекламирано в последния момент събитие, макар че имената на организаторите и най-вече изборът на главен куратор на Sofia Contemporary предизвикваха (поне у мен) неприятното усещане, че това е поредното събитие от жанра „тук има едни пари за усвояване”.
Списание Едно и Асен Асенов са известни с винаги безупречно организираните си културно-комерсиални събития, екипите от компетентни специалисти, професионалната си ПР кампания и огромния медиен шум, който се вдига около тях, големите inn- и underground купони, доброволците, платените (въпреки огромните бюджети) детски “workshops” и семинарите... но и с не винаги толкова блестящото си съдържание. Въпреки това, Асен Асенов и списание Едно си остават номер едно в организирането на високобюджетни фестивали в национален мащаб.
Колкото до Яра Бубнова - главен куратор на Sofia Contemporary, за мен изборът е скандален! Да, това е най-известният куратор и специалист по съвременно изкуство у нас – реноме, което Яра Бубнова не е заслужила с компетентността си, а по-скоро с „нетрадиционните” методи, с които го е изградила и отстоява. За мен като външен наблюдател тя и хората от ръководения от нея т.нар. Институт за съвременно изкуство са причината и главни виновници в България да няма съвременно актуално изкуство, а само някакво подобие на такова... Само техните протежета (10-15 души - същите, които от няколко години, все те, участват и печелят наградата БАЗА с лоши интерпретации и копия на видео и инсталации...) имат правото да правят съвременно изкуство, само те могат да представят българското изкуство пред света. Всеки друг, дръзнал извън техния контрол и монопол да се изявява като артист, бива бързо смачкан, унизен и компрометиран.
От 20 години с желязна ръка те държат под пълен контрол българския арт живот, самопровъзгласили се за най-добрите и единствените... Ярък пример е истеричната реакция на Яра Бубнова и ръководения от нея ИСИ във връзка с миналогодишното Венецианско биeнале.
Само да припомня, че по финансови причини България нямаше да участва в това толкова важно международно събитие, ако в последния момент не се беше намесил Джордж Лукс с неговите връзки и контакти и, в крайна сметка, страната ни беше представена във Венеция в самостоятелен павилион от Греди Асса, Хубен Черкелов и Павел Койчев.
Каква беше реакцията на Яра Бубнова и Сие - то не бяха открити писма, подписки, официални доноси до ръководството на Венeцианското биeнале. Тези хора са способни на всичко, но ако техните методи от близкото минало всяват страх и ужас на местно ниво, в очите на външния свят предизвикват недоумение.
В същия дух постъпва Яра Бубнова в далечната 1997 година, когато шест току-що завършили Националната художествена академия студентки, формиращи групата „Мравките” (Таня Андреева, Веселка Илиева, Милкана Цачева, Милена Петрова, Олга Димитрова и Зорница Калинова), изпращат портфолио и са селекционирани да участват в Истанбулското биeнале. Другарката Бубнова прави голям скандал, тъй като никой не може да представя България, без да бъде препоръчан от нея. Изпратени са писма до ръководството на биеналето и в частност до неговата кураторка - испанката Роза Мартинес. Препоръчаният от Яра Бубнова Лъчезар Бояджиев не е одобрен. Резултатът е, че през 1997 година няма българско участие на биeналето в Истанбул. Това е огромен шок за младите художнички. Групата „Мравките” се разпада.
Тези две истории оставям без коментар.
Но да се върнем към Sofia Contemporary, който заради голямата си претенция, липса на истинска концепция и позиция и неподходящ куратор се превърна в поредния случай от типа „много шум за нищо”.
Лайтмотивът Сегашно продължително - тук и сега или един голям абсурден локум
Тук - Sofia Contemporary, Nouvelle vague - това са чужди понятия, които нямат нищо общо с България и нашия език и култура!!! Ние съвсем не сме тук, явно зад тези чуждици се прикрива дълбоката комплексираност на организаторите, които искат да прикрият своята неувереност и некомпетентност зад неразбираеми за широката публика понятия при условие, че на теория фестивалът е предназначен именно, за да я привлече.
Сега - лоши копия на видеа и инсталации, правени по света преди 10-20 години и лошо интерпретирани, които нямат нищо общо със сегашния ни живот тук и сега. Това са видеа за износ или по-точно - лош внос - да се покажем на чужденците, че и ние правим като тях. Всъщност, нашата действителност сега е толкова богата на сюжети за съвременно изкуство, но, тъй като в очите на чужденците са неразбираеми, по-добре да правим като тях.
Резултат: неразбираеми демоде произведения, бегло напомнящи първообразите си, които на обикновения българин, визиран на теория, не говорят нищо, а за хората, които имат дори и малка представа от съвременно изкуство, са подигравка...
Да направим хората съпричастни със съвременното изкуство, поставяйки инсталации на обществени места
Като цяло, артистичното ниво на Sofia Contemporary е много слабо. Тези хора ни взимат за глупаци!
Помпoзното откриване на фестивала: декорация с бали слама, напомняща ревюто на Шанел през 2010, Яра Бубнова, облечена с черно сако, обсипано с пайети, като конферансие в цирк, обясняваща що е сегашно продължително... Влизането във Фабриката ме върна години назад, когато като студентка в Париж ходех на купоните в ателиетата на трети курс в Beaux Arts в деня на отворените врати. Същото ученическо ниво, видео инсталации или лоши копия на съществуващи вече такива; тук-таме някоя забавна арт хрумка и (рядко) нещо наистина стойностно.
В интерес на истината, видеото „Бесни кучета” на Шао Фей, което напомня на пърформансите на Олег Кулик, беше забавно, както и “Обмислена свобода” на французoйката Кристина Лукас, което беше много въздействащо. Повечето видео инсталации във Фабрика 126 обаче, бяха претенциозни и повърхностни. Типичен пример: видеото “Безмълвни псувни”. След като темата с досиетата стана демоде, Недко Солаков се ориентира към нещо „актуално и модерно” – псуване на държавните институции. Браво! Колко оригинално!
Впоследствие направих обиколка на останалите 21 места, където излага Sofia Contemporary. 10 дни след откриването повечето произведения не открих на отбелязаното на картата място. Може би това, което липсваше, да е било изключително, но нещата, които видях, за мен нямаха никаква концепция и обединяваща идея – безсмислени самоцелни инсталации, които в по-голямата си част са разбираеми може би само за авторите си.
Един от примерите е надписът от смачкани вестници „Заменям розова за силиконова” на Кирил Прашков, поставен на оградата на Художествената академия. За мен това е фалшива гражданска ангажираност. Един надпис “Силиконова долина” само на 50 метра по диагонал, написан до култовия чалга клуб „Планет”, би имал много повече смисъл и ясно заявена позиция.
Видеото „The Last Riot” на групата AES+F във VIVACOM art hall, изключително професионално направено, е типичен пример за руския мегаломански кич и също се отличава с фалшива гражданска ангажираност.
Акцията на Иван Мудов с Мавзолея, според мен, беше лошо повторение на фиктивното откриване на Музей за съвременно изкуство на гара Подуяне (2005) и изложбата “Българският павилион” в галерия Credo bonum (ноември 2011).
Много ми допадна полицейската будка, превърната в беседка (на ъгъла на улиците „Aнгел Kънчев” и „Патриарх Евтимий”), както и надписът „Светло бъдеще” на Райчо Станев и „Нагледна”, изписан със светещи букви на фронталната фасада на НДК – интересно произведение, но напълно незабележимо и напомнящо работите на Клод Клоски.
Като цяло, за мен фестивалът беше голямо разочарование - огромна претенция с много добро медийно и финансово покритие и кухо по съдържание. Мисля, че Sofia Contemporary не изпълни целта си и обикновените хора, към които беше насочен на теория, не бяха привлечени от усложнените, претенциозни и неразбираеми произведения. Съмнявам се, че те бяха въведени в света на съвременното изкуство.
Хората, които се интересуват от актуалното състояние на изкуството около мен, също бяха разочаровани от лошата селекция и липсата на наистина стойностни произведения.
Представянето на Sofia Contemporary като първия и единствен фестивал за съвременно изкуство в България e некоректно и цинично
Само няколко примера: Фестивалът Sofia Underground съществува от 1997 година; Фестивалите, организирани в Пловдив от Центъра за съвременно изкуство „Баня Старинна”, се правят от години; Международното биенале за съвременно изкуство в Шумен имаше своите две издания през 2004 и 2006; Фестивалът за съвременно изкуство „Процес-пространство" в Балчик се проведе за 21-ви път тази година, а Водна кула арт фест отбеляза своето 6-о издание през юни и макар с много малко медийно покритие и в пъти по-малък бюджет, е с голямо международно участие и място в европейските среди на съвременното изкуство.
Факт е, че до сега фестивалите за съвременно изкуство у нас са правени с малки бюджети, които организаторите обикновено предпочитат да влагат в артистично качество, а не в шумна професионална реклама. Само за информация - фестивал Водна кула 2012 представи общо 80 участници от 18 държави, като 30 от чужбина са присъствали лично. Общият бюджет е 36 000 лв. Мисля, че коментарът е излишен.
В заключение искам да кажа: жалко за добрата идея, усилията на екипа и множеството доброволци. За мен Sofia Contemporary е една БАЗА в по-грандомански формат: изложби на протежетата на г-жа Бубнова плюс няколко чужденци за цвят и за да оправдаят средствата.
Станка Желева
P.S. В момента в галерия „Райко Алексиев” може да се види изложбата „Любов” с куратор Мария Василева, реализирана с бюджет 500 лева. Препоръчвам я от все сърце, тъй като за мен тя е в пъти по-интересна, смислена и оригинална демонстрация на съвременно изкуство, отколкото целият фестивал Sofia Contemporary.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
2 - 19.03.2013 12:08
P.S.
P.S.
От: Ivelina Boteva
Макар и неохотно, трябва да взема обратно някои от казаните от мен в предходния коментар думи. Случайно открих, че първите коментари под статията на Желева са закътани под друг линк. След като ги прочетох, разбрах, че Недко Солаков е имал донякъде право. Но и той самият се е включил в хора на ‘форумните идиоти’, развявяйки (виртуално) някаква си класация, която уж го поставяла по-високо и от Ван Гог. Синдромът ‘Бай Ганьо’ мутира непрекъснато и няма да бъде намерен скоро цяр за него.
1 - 14.03.2013 23:28
форумен идиот
форумен идиот
От: Ivelina Boteva
Форумни идиоти. Така се произнася Недко Солаков за форумните коментатори в интервю зa sofialive. Става въпрос за хора, коментирали по горната статия и чиито мнения са били безцеремонно заличени. Едва ли това е станало, заради нецензурност; по-скоро изглежда, че Култура се е покаяла след заплахата на Недко, че 'вече не иска да има нищо общо с Култура'. А нима е имал НЯКОГА НЕЩО общо с истинската култура и изкуство? В същото интервю той казва пренебрежително, че ВЕЧЕ не го интересува мнението на публиката. А авторката на горната статия е презрително шкартирана от него като една от 'някакви вторични, третични... абе, никакви художници'.
Колко нищожен трябва да е Солаков, за да се главозамая до такава степен от, уж, международните си успехи, във времена, когато сме едва ли не погребани от чудовищните количества конвейрна продукция като неговата; когато човек получава нетърпими пристъпи на наузея от всички тези инсталации, видео-прожекции, пърформанси, хепънинги,празнословни текстове: всички с огромно самомнение за собствената си значителност и неизменно всички – лишени и от най-незначителната искрица на оригиналност или остроумие. Естествено, на помощ се притичват усложливи ‘изкуствоведи’ като Бубнова, които забъркват поредния непроницаем, но еднакво празен от смисъл и съдържание текст, уж, обясняващ ‘наратива’ и ‘дълбокото’ ‘послание’ и ‘замисъл’ на ‘художника’ Недко.
А художник ли е наистина Солаков? По неговите собствени думи, е било необходимо доста енергично ‘окуражаване’ от страна на баща му, за да се запише в академията. Това не е обичайният път на твореца-художник по природа. Подобна е ‘артистичната’ биография и на сина му Димитър, който съвсем разбираемо не пропуска да се възползва от семейното име-промишлен бранд! Но нито баща и още по-малко син са истински художници; те не притежават нито нагласата, нито таланта на художник-по-природа, по рождение. Защото все още има такива редки същества, дори и във времето, когато едва ли не уредниците са тези, които създават ‘произведенията на изкуството’, пълнещи галериите: уредниците/изкуствоведите са тези, които изплитат помпозни легенди-концепти-обяснения около посредствените напъни на фрустрирани артисти от рода на Солаков и Сие. Както измамниците-шивачи от приказката за новите дрехи на царя, така куратори, критици и изкуствоведи са се принизили до най-обикновени шарлатани, забулващи голия цар с лъжливи или нищо-незначещи словоизлияния. И тъй като интересите на всички играчи на това поле (сфера и пазар на изкуството) са свързани здраво един с друг и още повече – със стремежа за някаква, макар и дълбоко провинциална слава и финансово възнаграждение, то никой не посмява да се изкаже откровено и обективно за състоянието и качеството на царските одежди!
Това, разбира се, е световна тенденция; не се е зародила у нас (както и нищо друго съществено в областта на изкуството), но поради оскъдността на финансиране, от една страна, и на качествена продукция, от друга, тя е придобила особено уродливи измерения и неминуемо се отразява задушаващо върху креативността на сериозните художници.
Ще се намери ли някога някой, който да изкрещи: ‘Царят е гол’? Станка Желева се е опитала да го направи с горната статия, но това не е достатъчно – тя е трябвало да приеме предизвикателството на Солаков за дискусия на тази тема. Такъв дебат е необходим, независимо от факта, че би предизвикал само незначително разплискване на застоелите и зловонни води на родното изкуство. Важно е да се даде някакво начало.
