Политика на неполитически актьори
Преди повече от 25 години Улрих Бек публикува Рисковото общество. По пътя към една друга модерност. Годината е същата, в която се случва аварията с атомната електроцентрала в Чернобил: 1986 г. Вероятно итова допринася за успеха на книгата – сякаш събитието създава контекст, в който диагнозата на късно модерното общество като „рисково” изглежда като сбъднало се пророчество. Тя се превръща в една от най-дискутираните книги в Германия през следващите 10-15 години. Главната теза в нея е, че успехите на модернизацията произвеждат като странични следствия рискове, които не могат да се овладеят без промяна на инструментите – мисловни, институционални, политически – за овладяване на кризите. Това, което отличава рисковете в късната модерност от тези в предходните епохи, е, че са откъснати от мястото на възникването си, т.е. глобални. Това изправя социалните науки, по генезиса си затворени в клетката на националната държава, пред предизвикателството да преосмислят основните си категории за „пространство” и „време”, „класи”, „слоеве”, „полови роли” и т.н.
Като „риск” в този смисъл на думата трябва да се разглежда и кризата на Европейския съюз, тема на новата книга на Бек. Кризата е странично следствие от неговите успехи, заложена е в динамиката на политическата ситуация, и се случва „зад гърба” на политическите актьори. И както другите глобални рискове, може да бъде овладяна, но не без промяна на мисловните нагласи и категории, в които се мисли социалното.
Главният въпрос, който Бек поставя, е този за формата на социалност, за социалния ред, който се създава/трябва да се създаде в отговор на глобализиращата тенденция на „заплахата за Европейския съюз”. Защото това е в еднаква степен и по еднакъв начинпроблем както на политиката, така и на социалната наука. И двете са призвани да променят моделите си на мислене, за да определят/изградят позитивно (съдържателно) онази форма на социалност, която отговаря на глобализиращата тенденция на „заплахата за Европа”. В интервю за Зюддойче Цайтунг (2010 г.) Бек казва, че Европейският съюз прилича на „стара дама, която няма име. Европа досега е била характеризирана само негативно: Европа не е нация, Европа не е голяма държава, Европа не е интернационална организация. Но какво е тогава Европа? Досега хората не са получили убедителен отговор на този въпрос”. И тези отрицателни характеризирания произтичат, според него, от обстоятелството, че към тази нова реалност, каквато е Европейският съюз, се прилагат познатите модели, изработени за концептуализиране на националната държава.
Отговорът на въпроса, който през последните години си задават много социално критично мислещи интелектуалци в Европа, има при Бек като своя предпоставка социалнополитическата ценност на демокрацията: „в орбитата на глобалния риск възниква принуда към бързо действие, която заплашва да постави под въпрос правилата на демокрацията – реториката на заплахата винаги е и реторика на присвояването на власт”. „Повече свобода чрез повече Европа”, „повече социална сигурност чрез повече Европа”, „повече демокрация чрез повече Европа” са основните формули на неговата социалдемократическа визия. Инструментите за осъществяване на тази визия са космополитизмът като норма и космополитизацията като политика „отдолу”, политика на неполитическите актьори. Защото като заплаха, глобалният риск е възможно да доведе до акумулиране на власт, но тъкмо в качеството си на глобален е възможно да породи наднационална солидарност, „хоризонтална интеграция”. С други думи, дефинирана като „глобален риск”, кризата съдържа като възможност (и това я различава от катастрофата, дефинирана като „безизходица”) и двете тенденции: към акумулиране на власт и хегемония на отделни политически актьори или към образуване на наднационална общност на гражданите. Коя от двете ще се окаже по-силна, зависи от това доколко, според Бек, европейските граждани ще осъзнаят космополитния императив, породен от глобалния риск, като свой интерес и ще го превърнат в основа на общи действия.
В перспективата на тази ценностно-нормативна визия би трябвало да се схваща и главната критическа теза, формулирана в началото на този „манифест”: актуалната европейска криза не е икономическа, а политическа: „Който отъждествява Европа с еврото, вече е пожертвал Европа”. И още по-точно: политическата криза не е криза на политиката изобщо, а на определен вид политика: тази на институционализираните политически актьори – партии, правителства, парламенти, които не могат да легитимират повече неолибералните си политики, в крайна сметка, криза на легитимността на официалната политика на политиците.
Заедно с това, мисленето на европейската криза в категориите на рисковото общество е критика и на слабостта на „неинституционализираната субполитика” на социалните движения. Тези движения имат на своя страна легитимността, но са слаби като политически актьори. Нарастването на тяхната сила и власт, според Бек, е процес, който тръгва от осъзнаването на общия им интерес и който не може да се осъществи без просветителска „космополитна кампания за ограмотяване по проблемите на Европа”.
Именно тази двойна критика, макар проведена с нееднаква острота, предлага шанс за една друга група: групата на образованите елити, които могат да се превърнат в говорители, и като такива - в обединители на социалните движения. Ако се премине в саморефлексивен регистър, би могло да се каже, че както германската канцлерка Меркел „вижда в кризата occasione, своя исторически шанс”, така и Бек – „социологическият наблюдател”, но и интелектуалецът, за който се подозира, че е идеологът на социалдемократическата партия и близък съветник на бившия канцлер Шрьодер, няма как да не се „досеща”, че европейската криза като „рискова ситуация” предлага уникален шанс на определен тип интелектуалец да акумулира не обезценена, а тъкмо легитимна власт…
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
