Въпросите на Улрих Бек
Улрих Бек. „Германска Европа: новите властови пейзажи под знака на кризата”, превод Светла Маринова. Издателска къща „КХ - Критика и Хуманизъм”, в едновременна публикация с оригиналното издание на Suhrkamp, Berlin
Дали бихме могли да се надигнем от персоналните си състояния на отчужден песимизъм, прикрит зад непукизъм, страх или пък оскотяващ ни гняв и да посмеем да обърнем перспективата, в която мислим случващото се на континента: дали би ни стигнала смелост да прочетем другояче задълбочаващата се криза, която, вече е очевидно, няма да бъде разрешена от други, „там, някъде”, из европейските head offices? Дали бихме посмели да разчетем времето понастоящем като шанс за „големи дела”, но в парадоксалния модус на „микро”, на индивидуални микрополитики и сумарно непредвидими микрополитики на множествата от индивиди-молекули, време, което, подобно на онзи познат плакат, сочи с пръст и пита: „А ти какво правиш?”; време на „голяма” политика в смисъла на такава, която променя правилата, понеже настоящата ситуация не може нито да бъде обхваната, нито пък разрешена подобаващо от наличните институции, понятия, концепции за политическото (да не говорим за политици)? Не би ли било възможно и тук да важи онази мъдрост за персоналните кризи, която гласи, че излаз просветва единствено при смяна на перспективата? Ако очакването за всеобща катастрофа наистина би било един от най-могъщите лостове за социална мобилизация, дали настоящата криза не би произвела онзи друг тип суверенност, който унищожава самото понятие за върховенство, понеже го разпилява в множественост – власт на обществото като множество от индивиди? А до каква степен би било мислимо изместването на властта към неинституционализирани, неопосредени множества?
Условното наклонение, нарочно използвано дотук, прави тежко говоренето, но пък не е доказвано, че до спасение се стига по леки пътища – живеем в ситуация на риск, твърди Улрих Бек, която по естеството си е ситуация на условното наклонение. Рискът – състояние на опипващо се справяне с последиците на нещо, което до вчера е било немислимо. Рискът – по дефиниция ситуация на произведено незнание, в която действието винаги остава в колебливостта на условното наклонение. Не максимизиране на страха, а обратна перспектива, максимизиране на потенциала за промяна (и бъдеще): „еврорискът” като риск за ценностите на Европа, скрит зад риска за политическата конструкция Европа, който пък е скрит зад най-видимия риск за финансовата конструкция „евро” – тези рискове биха ли се видели като генератори на оптимизъм? Рискът – с трансформативен потенциал, като политическа категория, която избавя политиката от старите правила?
С такива въпроси тормози Улрих Бек. Формулировките по-горе са само един от възможните отговори.
Германска Европабезцеремонно разчертава нови властови координати така, както ги вижда един от най-проникновените по отношение на социалния свят умове днес, който не иска реакцията на интелектуалците да бъде бягство. Призовава всички с манифест – Манифестът „Европа – това сме ние!” (иницииран заедно с Кон-Бендит), който също четем тук, по силата на специална договореност с Allianz Kulturstiftung (Берлин); и ви предлагаме да подкрепите онлайн, ако приемете философията му. Сещате ли се за някой знаменит днешен теоретик, творец-артист или уважаван европейски политик? Ще откриете името му в списъка на непрестанно подписващите го. Манифестът се появи няколко месеца преди книгата на Улрих Бек, едновременно в Die Zeit и в The Guardian. Всъщност, той представя само една от няколкото страни на диагнозата на Улрих Бек в тази книга за нужда от нов обществен договор.
Броени дни, след като Бек дописа своя текст, ни се предлага предизвикателството да го четем и оспорваме на български. Не смятам, че езикът ни се говори в някаква периферна зона и място, където се дочува само тътенът на събитията. Да бъдеш център е манталитетна, не топографска категория, и е следствие от усилие. С публикацията на тази книга отново сме на гребена на вълната, с която предложенията на Бек тръгват към Европа на над 15 езика. Тази Европа е моя и всеки, който я оформя, засяга мен - живота ми, поради което настоявам за легитимацията му – демократичната, а не икономическата – да прави това. В противен случай Европа изчезва, защото отвъд ценностите си – свобода, отвореност и толерантност, и най-вече демокрация – Европа, най-вероятно, не е нищо особено.
Днес Улрих Бек е този, който политически „светотатства”. Като изрича властовата формула „Германска Европа”, нарушава едно политическо, всъщност културно, табу. По същото време миналата година представихме друг спасителен опит върху настоящето – Хабермас с „За конституцията на Европа”, книга най-вече за дължимото конституиране на Европа като същински демократичен процес.
Улрих Бек споделя този патос на Хабермас. Конкретни са предложенията му за усилване на демокрацията – както чисто количествено, така и „пространствено” качествено. Принуждава ни да се втренчим в „хоризонталното” ниво на гражданите и това припомня публикуваната по същото време - като Манифеста, Декларация на радикалните теоретици Майкъл Харт и Антонио Негри, които отиват още по-главоломно далеч в осмислянето на новите носители на промяната, на възможностите за произвеждане на алтернативни субективности, на качествено различни форми на власт. Общият въпрос зад всичко това вероятно ще се окаже този за степента на възможната и необходима солидарност на множествата и носителите на промяната в течащия процес на предефиниране на политическото…
Колкото и емоционално – или абстрактно – да изглежда всичко това, то всъщност е виждане от позицията на „правилно осъзнатия собствен интерес”, просветен интерес. Пред смазващия прагматизъм на „няма да стане”, Улрих Бек подтиква към идеализма на „нека да опитаме”. А това е и модус на автентично преживяване на Европа, не само на пребиваване в цинизма на калкулациите.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар