Български  |  English

Европа – вместо страшилище, съкровено желание

 
Дали не се движим в посока към една постевропейска епоха, към парадоксално възкресяване на времето на малките държави в епохата на глобализацията? Дали междувременно чувството на заплаха и несигурност не е нараснало до такава степен, че „старата обозримост” да изглежда по-примамлива и хората да предприемат бягство в бъдещето на XIX век? Или по-скоро с шока, който ни обхваща, когато осъзнаем, че Европейският съюз би могъл да пропадне, започва историческият обрат от политика, доминирана от националната държава, към транснационална политика и общество на Европа?
Да си представим хипотетично, че бихме изградили най-великолепната, най-прекрасната, най-невероятна Европа, която е възможно да се роди във фантазията ни – какъв би бил смисълът от това, ако гражданите не я искат? Каква трябва да бъде политическата форма на Европа, която в очите на гражданите се превръща от страшилище в съкровено желание? Така че, ако тя загине, човек да губи част от самия себе си? За която си заслужава да се живее и да се спори и за която човек би дал гласа си при евентуални избори?
Евентуалната катастрофа на Европа вече е била анализирана от перспективата на политическите институции, на икономиката, на елитите, на правителствата, на правото, но никога - от перспективата на индивида. Какво означава Европа за отделните хора и кои са принципите на един обществен договор за Европа, които могат да се изведат оттук? Обичайната институционална перспектива по отношение на Европейския съюз трябва да се допълни и пречупи през перспективата, която взема под внимание гледната точка на индивида. И тук става дума за политическата „кутия с кубчета”, от които се построява нова Европа (фискален пакт, еврооблигации, единна банкова система и т.н.); във всеки случай това, което ме интересува, е не толкова абстрактната институционална структура, колкото какви са последиците от всичко това за индивидите и какво означават те за тях. С това е свързан в крайна сметка и въпросът: какво означава, всъщност, „европейско общество на индивидите”?
Какво е одобрението от страна на самите граждани, т.е. на същинските носители на суверенитета по отношение на политическото изграждане на Европа? Знаят ли индивидите дълбоко в себе си, че Европа – ако се освободи от затруднената ситуация, в която е изпаднала – ще има нужда от нови институции? И че те могат да бъдат създадени само в резултат от общо усилие, в резултат от сътрудничество, надхвърлящо границите? Дали готовността с лека ръка да се откажем от Европа не се основава на несломимата ни увереност, че притежаваме Европа, и на свързаната с това неспособност да си представим какво би се случило, ако внезапно ни бъде отнето това „притежание” на всекидневната Европа? Дали в този момент на голям риск готовността да се пожертват собствените интереси, както казва Хелмут Шмит, не е в крайна сметка много по-голяма, отколкото се опитват да ни внушат скептиците и разпалваната от масмедиите носталгия по националната държава? И дали на тази основа не би било възможно да се изгради една политика, която цели нещо съвсем различно от визията на „Меркиавели” за германската Европа?
Опорна точка за възможен отговор намираме при Жан-Жак Русо в За обществения договор, публикуван преди 250 години В началото на XXI век сме изправени пред задачата да преодолеем естественото състояние и да постигнем европейски обществен договор. Позовавайки се на Русо, бих искал в следващите редове да разясня какво трябва да бъде записано в подобен обществен договор и как той може да бъде наложен.
(...)
Не е минала и година и половина от Арабската пролет, на която станахме свидетели, и която абсолютно никой не очакваше. Арабската пролет беше последвана от гореща Американска есен… Демонстрацията вече се оказва насочена не само срещу отделен лош закон или някаква конкретна мярка, а срещу самата „система”. Това, което преди се наричаше „свободна пазарна икономика”, а сега отново – „капитализъм”, беше поставено на изпитание и подложено на фундаментална критика – и за миг целият свят се заслуша. Дали не би могло след Арабската пролет и Американската есен скоро да настъпи и една Европейска есен, зима или пролет? Съпротива срещу европейската политика на икономии? Едно европейско социално движение, което излиза на улицата в името на нов обществен договор? През последните две-три години станахме свидетели на това как младите хора в Мадрид, Тотнъм и Атина протестираха срещу последиците от неолибералната политика на икономии и привлякоха вниманието към своята съдба на изгубено поколение… При това е крайно време и излишните (Зигмунт Бауман), прекариатът[1], застрашените от загуба на статус членове на средния слой, високообразованите млади хора, които нямат шанс за постоянна работа, старите хора, чиито пенсии са орязани, накратко: онези, които в цяла Европа са засегнати като човешки „съпътстващи щети” от политиката на икономии, да вземат присърце космополитния императив: те трябва да се обединят на транснационално равнище и да се застъпят заедно не за по-малко Европа, а да се борят отдолу за един политически, подчинен на социалдемократически принципи съюз, тъй като само такъв съюз би бил в състояние да се справи ефективно с причините за мизерията.
Утвърдената политика и политическата наука имат една обща слабост: те хронично подценяват властта на лишените от власт, властта на социалните движения, особено в транснационалните рискови конфликти. За да я разберем, трябва да направим разлика между институционализираната политика (партии, правителства, парламенти) и неинституционализираната субполитика на социалните движения. На практика, субполитически актьори и мрежи, които не са свързани с национални територии и приоритети, поставиха на дневен ред през последните десетилетия въпросите на екологичното оцеляване, на равенството между мъже и жени, на мира и не на последно място – на финансовата криза, в опозиция на политическите, икономическите, научните и медийните елити. В този смисъл мобилизиращата сила на риска откъсва политиката от политическите актьори и форуми…
Откъде би могла да се появи властта на подобно движение за Европа отдолу? Както видяхме, еврокризата е отнела окончателно легитимността на неолиберална Европа. Следствието е, че има асиметрия между власт и легитимност. Силна власт и слаба легитимност на страната на капитала и държавите, слаба власт и силна легитимност на страната на протестиращите. Движението би могло да използва този дисбаланс, за да наложи в опозиция на тесногръдието на ортодоксалните привърженици на националната държава и в името на Европа такива основни изисквания като например европейски данък върху финансовите транзакции, който всъщност е в правилно разбрания собствен интерес на държавите. И кой знае, вероятно би могло дори да се стигне до коалиция между протестното движение и авангарда на архитектите на Европа, която да осъществи квантовия скок към транснационалната способност за действие…
Всичко това може би напомня изпълнения с надежда стих на Хьолдерлин, утешителното обещание: „Там, където има опасност, има и спасение”. Актуализирано и приложено към Европа, това би трябвало да означава следното: там, където има опасност, се появяват и спасителни чадъри, а заедно с това – и шансове за силно проевропейско движение. Днес обаче ставаме свидетели и на обратното: заедно със спасителните чадъри, нараства опасността. Защото от кризата на еврото възниква – засега непоклатимо – германската Европа.
 
Из книгата Германска Европа: новите властови пейзажи под знака на кризата
Превод от немски Светла Маринова


Прекариат – от „прекаритет” и „пролетариат”, използва се за определяне на работещите, които продават труда си и нямат сигурно работно място.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”