Sofia Contemporary през италиански очи" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: <i>Sofia Contemporary</i> през италиански очи
Български  |  English

Sofia Contemporary през италиански очи

 

Фестивал за съвременно изкуство Sofia Contemporary, куратор Яра Бубнова, 19 октомври - 11 ноември 2012. Участници:
Публично пространство: Лъчезар Бояджиев, Destructive Creation, Викенти Комитски, Кирил Кузманов, Иван Мудов, Пистамашина, Кирил Прашков, Калин Серапионов, Димитър Солаков, Райчо Станев и Нагледна, Красимир Терзиев, Вероника Цекова, Риркрит Тираваниджа (Тайланд/САЩ), Лиз Харлев (Дания/Германия).
Видео изложба: AES+F (Русия), Невин Аладаг (Турция/Германия), Матс Бигерт и Ларс Бергстрьом (Швеция), Саймън Гъш (Южна Африка), Артур Жмийевски (Полша), Анета Мона Киша и Луция Ткачова (Чехия/Германия), Сигалит Ландау (Израел), Кристина Лукас (Испания), Димитър Солаков, Недко Солаков, Шао Фей (Китай)
Работилници: Ралф Шрейбер и Андреас Хирш (Германия), Светослав Стоянов (БГ/Германия).
 
Въпреки че един кратък престой в чужда страна не е основание да имаш самочувствието на познавач и експерт, възможността да пребивавам в София и България ми даде привилегията да почувствам отблизо контекста тук, за което се чувствам длъжник. Моят подход през шестте месеца на пребиваването ми беше от гледната точка на млад магистър по история на изкуството, който, насочвайки интересите си към теорията и практиката на съвременното изкуство, прави изследване на това, което от края на 1980-те представлява навлизането в българските творчески практики на "неконвенционалните художествени форми", както ги определят критици и историци.
С помощта на документални източници и лични контакти опознах хора, места и изложбени пространства, които представляват основата, развитието и настоящето на художествената култура предимно, но и не само в София. И доколкото докосването до страна като България с нейната история, съчетаваща изолация и бурни събития в миналото и днес, никога не може да бъде банално, повече от всякога бях изправена пред една много сложна и разнолика палитра от ценности, които съвременното изкуство е предопределено да посрещне в своите намерения и изразни похвати. През неговата призма се запознах с историята, фолклора и социалната картина. И съм благодарна, че интелектуалната почтеност на професионалистите в бранша, акциите им, ангажирани с местната художествена култура, ми позволиха да избегна опасността да приемам като даденост стереотипни понятия и начинания.
 
Обвързването ми с живота на българското изкуство през последните месеци предизвика интереса ми към проявите, които раздвижваха града в рамките на Sofia Contemporary – първо издание на едно събитие с куратор Яра Бубнова, което предложи на своята публика изложби и възможности за пряко участие. Като комплексна система, която си поставя за цел да обедини под определението "фестивал" различни прояви, които обновяват практиките и дебата за съвременното изкуство, събитието като че ли избира за главни участници на първо място града и тези, които живеят в него. Нагласата за отвореност към публика, която да включва не само представителите на "занаята", но и тази част от жителите, които са склонни да бъдат стимулирани и увлечени в неочаквани, предварително заложени в градската среда обстоятелства, представлява от години една от особеностите, с които се отличава теоретичната и практическата изява на кураторката на фестивала. И ако системното изследване на връзката между използването на публичното пространство и специфичния градски контекст, между социалните практики и споделените клишета е било още сред първоначалните й намерения в цикъла от проекти и дебати, открит през 2003 година с Визуалния семинар, то обединяването в общ времеви контекст на опита на художници и участието на теоретици, посветили много време на аналитични изследвания, представлява особено значимо постижение.
Като един от тези, стъпили в художническата си кариера на теоретични разсъждения за връзката между градската среда и политическата и обществена история на града – и в частност с проекта му "Hot City Visual" във Визуалния семинар от 2003 – сега Лъчезар Бояджиев е избрал за намеса в общественото пространство градинката пред Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". Работата му "Park View" представлява по-скоро бягство от околното пространство, за което е била създадена, доколкото в замисъла на художника възможностите на глобалната мрежа са приложени към предмети за обичайна употреба – върху пейките в градинката стоят табели с имена на градове от целия свят, към които седящият на пейката „гледа”. Въздействието, на което е подложен потребителят на тази публична среда, е потенциално пространствено-времево съ-присъствие и на друго място, отдалечено на голямо или дори неопределено разстояние. Внушението, което търси авторът, е възможността да бъдеш, да съществуваш във и чрез представите, като поставя на обсъждане ограничеността на физическия ни поглед и стимулира въображението. Така неподвижната очевидност на един обикновен градски парк добива непознатата стойност на пулсираща центробежна точка, насочена към безкрайността на възможните траектории, които тръгват от нея.
Но ако мисловното упражнение на Лъчезар Бояджиев може да бъде повторено на всяко място и във всеки град, то по-голямата част от проектите, предложени в рамките на фестивала, предполагат ангажиране с конкретно градско пространство, което приземява мотивацията и концептуалните им възможности до характерните дадености на София. По този повод имаше и призиви за нови проекти, посветени на някои от аспектите на града, които в последните години по доста предизвикателен начин подхранваха дискусията за наличните обекти и творческото използване на средата. Издирени няколко месеца след акцията, която ги направи известни, младежите от Destructive Creation се появиха отново – в Sofia Contemporary. Междувременно кацнаха и в светските хроники, където бяха определени като street-artists, но ограничеността на този етикет не отдава дължимото на съчетанието от гражданско съзнание и присмехулна жизненост, което възпламени медийна бомба и отвори отдавна тлеещ дебат. Достойнството на тези художници, разбунили общественото мнение, боядисвайки бойците от релеф от Паметника на Съветската армия като герои от комикси и намесвайки се по този начин във въпроса за трънливото минало, което още присъства и "видимо обременява", е, че дадоха началото на плодотворна дискусия. Те извадиха наяве необходимостта от нова идентификация чрез творческо усвояване на пространствата и символите на същата тази история от страна на младите поколения. Въпреки че продължават да поддържат анонимността си, „гласът” на художниците от Destructive Creation отново се чува на територията на града – този път легално, следвайки нагласата си да използват градски ресурси, оставени да чакат друга съдба или предназначение. Любопитните, които щракат снимки на инсталацията или изкачват стълбите на конструкцията "Interior", за да заемат място в беседката, оборудвана в неизползваната вече контролна кабина на КАТ на ъгъла на "Патриарх Евтимий" и "Ангел Кънчев", приемат с весели усмивки и доволно учудване простото упражнение, на което е подложен елемент от улиците на София – смяната на предназначението му. Произведението се налага като успешна намеса на Public Art, доколкото пречупва поведенческите навици на жителите: благодарение на радикалната смяна на перспективата те се оказват в позицията да могат да наблюдават града от същата гледна точка, от която обикновено са били наблюдавани.
Същата потребност от ново стимулиране на сетивата, което да размърда рутината, заобикаляща жителя на градското пространство, е част от амбицията на "Radio case Sofia" – звукова инсталация на Сдружение „Трансформатори. С подготовка и нагласи, по-близки до архитектурата и урбанистиката, отколкото до съвременното изкуство, групата от млади творци е добре позната на София – поне откакто миналата година станаха инициатори и организатори на изрисуването на електрическите табла по улица "Цар Шишман". Новият им ангажимент с градското пространство в рамките на Sofia Contemporary е с нематериално присъствие – излъчване на новини и радиопредавания от високоговорител в ретростил, поставен на вратата на К.Е.В.А. на една от най-задръстените улици в града – "Раковски". Натискайки копчето на „радиоточката”, всеки минувач може да смени програмата по свое желание.
Особено ангажирани с проблематиката на цялостния социален контекст са инсталациите на Кирил Прашков и на Райчо Станев с групата "Нагледна". С оригиналността на творческите хрумвания тези работи носят както текстовия почерк, така и намека за стереотипни понятия и системи от ценности, които са неразделна част от българската култура. Предизвикателството, по начало характерно за произведенията на Кирил Прашков, личи и в новата му композиция: обява-лозунг на оградата на Националната художествена академия. По необходимост изписана на български, оформена от намачкани стари вестници, обявата, от една страна, изключва зрителите, които не ползват този език, но, от друга, подсказва, че съдържанието й е характерно именно за средата, в която е изписана. Чрез двусмислена игра на думи, която носи няколко слоя на езиково съдържание, циничната ирония на съобщението "Заменям Розова за Силиконова" поставя под съмнение национален символ, сведен до атракция в туристически пътеводител, в каквато се е превърнала Розовата долина, и му придава нов смисъл с асоциацията за един далеч по-доходен бизнес... Разбира се, съществуват и други възможности за прочит.
С друга емблема на местната култура – НДК, си служи посланието на Райчо Станев и група "Нагледна", разположено над главния вход на двореца. Надписът "СВЕТЛО БЪДЕЩЕ" прибягва до популистката реторика от времето на социализма, за да допълни видимата внушителност на едно от най-задръстващите завещания на същия този период. Намесата, която посреща посетителя на НДК – сграда, която със своето монолитно великословие сякаш неизбежно събужда въпроси как биха могли да бъдат оптимизирани демодираното й лице и функционалността й, дублира ценностната система на самото място и налага някаква непозната синергия, която подтиква наблюдателя да се отнася критично към нещо от всекидневието, считано вече за приключено.
Ако отвореният и интерактивен замах на фестивал, ангажиращ целия град, изглежда най-подходящият начин спонтанно да се поднесе новата обществена динамика, изисквана от съвременното изкуство, то на Sofia Contemporary не му липсва изчерпателност на формите – те варират от уъркшопове до представянето на видеопроизведения, включително в изложбено пространство. И, всъщност, именно видеоизкуството е това, което получава особена изнесеност в рамките на проявите на фестивала. Дали става дума за една единствена инсталация, която монополизира пространството, като видеото „Last Riot” на руския колектив AES+F, представен във VivaCom Art Hall, или за намеса в градската среда, каквато е прожекцията на творбата "1719D" на Калин Серапионов върху витрините на Чешкия културен институт, или за комплексната постановка от различни предложения, която можеше да се види във "Фабрика 126" – присъствието на видеоизкуството се налага със своята актуалност и въздействие в съвременната комуникация.
Изборът на куратора да избягва концепция или заглавие, които биха могли да "затворят" представените в пространствата на "Фабрика 126" произведения, разширява тематичното поле и поддържа като водещо начало качеството на творбите, в повечето случаи с чуждестранен произход. Избраните автори, които говорят на публиката за политика и социални въпроси, търсят подходящите метафори, с които могат да я удивят, да я направят съучастник или да я очароват чрез комуникативната мощ на многоликия език на интернационалното съвременно изкуство. Епичен и драматичен е изразният подход на Кристина Лукас, която чрез “La Liberté Raisonnée” ("Отговорна свобода") прави хипотетична и лишена от илюзии възстановка (sequel[1]) на една от най-заредените със съдържание картини от изкуството от XIX век. Героичната женска фигура, нарисувана от Дьолакроа в творбата му "Свободата води народа", се превръща във въображението на испанската художничка в мишена на същите тези бойци, на които е била водач и пример: тя се оказва неразпозната, отхвърлена и пребита от следовниците си, които е вдъхновявала в борбата им за демокрация.
Полето на критиката и на мисълта относно модерното право и възможностите за защита се оказва тема, споделена от редица автори. Артур Жмиевски избира да съпостави документирани моменти на публични прояви, събрани от целия свят, за да покаже сходното поведение на тълпата в името на каузи, които по никакъв начин не могат да бъдат обединени - протестни политически шествия, манифестации "за" и "против" аборта, празнуване на национална футболна победа...
Със силен социален ангажимент е и творбата на Матс Бигерт и Ларс Бергстрьом на тема смъртната присъда – документално изследване за обичая да се изпълняват желанията на осъдения за менюто на последното му хранене, зловещият характер на тази практика. С мрачна откровеност произведението преплита любопитни исторически факти с прекия опит на хора, които лично или професионално са били въвлечени, с цел да изтъкне неприемливостта на каквато и да било връзка между физическото удоволствие от храненето и трагичната същност на смъртта.
В необичайната роля на "performer" своето право на публично несъгласие заявява Недко Солаков, който с филмираната си акция по улиците на София "Безмълвни (но толкова цветущи, колкото само българският език може да позволи) псувни" изразително излива недоволството си пред институциите на властта в България. Ако акцията, случваща се в градското пространство, от една страна изразява личното му несъгласие с определен контекст, то в същото време тя надскача всякаква специфика, унифицирайки немия гняв, който повече от всякога се надига днес в тази част на западното общество, която е принудена пасивно да преглъща неразгадаемите маневри на високите икономически и политически кръгове.
В контекста на художническата позиция към проблемите на съвременността стимулиращ размисъл предизвиква и поколенческата смяна баща-син: в търсене на нова поведенческа динамика и пространства за оживяване извън обществената среда Димитър Солаков и неговото видео „Човекът мравка” изразяват – като следваща протестна стъпка – хипотезата за едно различно бъдеще.
 
Превод от италиански Иван Павлов
 


[1]Кинематографичен термин, който означава филм или постановка, които чрез действието или героите продължават сюжета на някакво предишно произведение, пожънало голям успех – бел. пр.
още от автора
Анжела Пипо е родена през 1986. Завършила е История на изкуството в Милано през 2012. В периода юни – ноември 2012 е на стаж в ИСИ-София със стипендия по програма „Леонардо да Винчи” на Европейския съюз.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”