Български  |  English

След четенето…

 

Александър Хемон е роден през 1964 г. в Сараево. С литература се занимава от времето на следването си във Философския факултет в Сараево. Началото на войната в Босна го заварва в Чикаго, където се установява и започва да пише на английски език. Автор е на сборниците с кратки разкази „Въпросът за Бруно” (2000) и „Любов и препятствия” (2009); и на романите „Човекът без минало” (2002) и „Проектът Лазар” (2008). Прозата му е отличавана с редица престижни литературни награди - National Book Award и National Book Critics Circle Awards. Редовен автор на New Yorker. В България тази година ИК “Сиела” публикува книгите му „Проектът Лазар” и „Любов и препятствия” (превод от английски Богдан Русев).
 
След четенето…
 
- Какво означава да си писател днес – в свят, пренаселен от най-разнообразни възможности за комуникация?
- Днес в света има повече писатели, отколкото когато и да било по-рано. Никога не са били издавани повече книги, нито е имало повече читатели. Резултатът от това е, че писателите днес са едновременно и повече, и по-малко значими от преди.
- На кои автори и повествователни традиции почиват вашите представи за художествена проза? Намирате ли за основателни днес понятия, като „национална литература” и „световна литература”?
- Мисля, че единственото основателно понятие е „литература”, която стига до читателя по различни пътища - било като последица от неизбежното търсене на връзка с традицията, било като любопитство, провокиращо четенето у читателя. Представите си за литературата съм получил не само в мисления диалог с писателите, които ценя (Данило Киш, Бруно Шулц, Франц Кафка, Владимир Набоков, Чехов), а и в оттласкването от концепциите, които възприемам като чужди и опасни. Концепцията за националната литература, например, която поне на Балканите и в бивша Югославия е неотделима от националистическата политика, тъй като предполага, че онова, което писателите изразяват, е някаква национална същност. Литература, в чийто епицентър не се намира личният опит, е форма на пропагандата.
- Изпитвате ли потребност да се определяте в конкретно литературно направление? Смятате ли, примерно, себе си за постмодернист?
- Писането за мен е процес, в който с всяко изречение се опитвам да реша проблема, който в предходното изречение самият аз съм си поставил. Или, другояче казано: писането е откриване на света, при което всяко откритие изисква знание, дотогава недостъпно – всяка мисъл се разклонява в огромен брой нови мисли. Понякога изходът от този процес изисква форма, която може да бъде наречена постмодерна, доколкото е свързана с постмодерната чувствителност, позната на всички ни по необходимост. Постмодернизмът обаче не е стил, нито е някаква писателска техника, нито е гледна точка, превъзхождаща всички останали. Постмодернизмът е сбор от неопределени атрибути, приложими към много книги и много художествени произведения.
- Кои са най-интригуващите за вас съвременни автори на проза? В кои усещате благотворна конкуренция?
- Аз чета като читател, а не като писател, така че никога не мисля за конкуренцията. Всяка добра книга възражда вярата ми в литературата – благотворното съществуване на такива книги е онова, което ми помага. Майкъл Ондатджи е автор, когото много ценя и чета предано. Също така В. Г. Зебалд (който, за съжаление, ни напусна). Хавиер Мариас, Жозе Сарамаго. „Атласът на облаците” от Дейвид Мичъл е шедьовър. От американските писатели ценя Едуард Джоунс.
- Кои други изкуства и въобще занимания подхранват вашето белетристично майсторство?
- Най-вече филмът и музиката, но и всяка друга форма на изкуството, която е превъплътен човешки опит.
- Доколко вашият босненски произход и травмата „Сараево” предопределят критическата интерпретация на вашите творби? Какво в тълкуванията на критиката ви изненадва или ви носи удовлетворение?
- Критиците също са читатели – всеки читател е ценен сам по себе си, доколкото внася своя уникален опит в книгите ми. Книгите са недовършени, докато в тях не влезе читателят. Онова, което винаги ми харесва, докато чета критиката за книгите си, е тъкмо интензивното участие на критиците – най-добрите от тях са много внимателни читатели. Колкото до интерпретациите, моят босненски произход и Сараево могат да въздействат отрицателно върху тях само ако книгите ми бъдат сведени единствено до това. Аз предпочитам да вярвам, че като всяка добра книга, и моите книги притежават сложност, която не позволява да бъдат свеждани до една единствена формула – след четенето светът и човешкият живот изглеждат по-сложни и богати.
- Склонен ли сте на компромиси с естетическия си вкус, за да достигнете до по-широк кръг читатели?
- Вярвам в литературата, която изисква от читателя по-комплексно участие, както вярвам и в това, че човешкият живот е комплексен опит.
- Изненадват ли ви многобройните най-престижни отличия? На какво ви научиха наградите?
- Награди не очаквам, нито мисля, че някой ми дължи нещо в това отношение. Разбира се, радвам се, тъй като ми показват, че книгите ми са намерили път до читателя и са оставили отпечатък у него.
- Коя жанрова рецепта е по-трудна за спазване – тази на разказа или тази на романа?
- Разликата е само в дължината – трудността е винаги в откриването на точния начин, чрез който човешкият опит да бъде изразен в езика.
- Кои са най-често срещаните стереотипи за Балканите? А за балканските литератури?
- Стереотипите са многобройни. Най-лошите от тях се основават на представата за балканските племена, които на една педя земя не само се мразят, а често и дивашки се избиват. На Запад водещата концепция за историята се основава на илюзията за постоянния напредък на демокрацията и свободния пазар. В такава история Балканите са винаги в периферията, но същевременно и в центъра, доколкото представляват контрапункт. По време на войната в бивша Югославия тази прокълната, дивашка земя беше контрапункт на Европа, която тъкмо беше започнала да се обединява. Мнозина в Босна тогава вярваха, че войната ще бъде спряна, тъй като ние сме Европа. Но за Европа ние бяхме Балкани.
- Дали и доколко вашите разкази критикуват литературата и литературното всекидневие отвътре – примерно „Диригентът”? А „Проектът „Лазар”?
- Мисля, че моите книги са в постоянен разговор с различни литературни концепции. Трудно ми е да си представя писатели, които знаят окончателната форма, преди да са започнали да пишат. Всяка моя книга е документ за търсенето на собствена форма.
- Намирате ли университетската дисциплина „творческо писане” като опасност за литературата?
- Не. Но също така не смятам, че е особено полезна.
- Кои са предпочитаните от вас прийоми, с които да въведете непосветения читател в по-сложни интелектуални игри на цитати, иронии?
- Аз не притежавам някакъв „остров на съкровищата” с прийоми, които да използвам при нужда. Да повторя: писането е винаги в известна степен търсене на форма, отговаряща на изискванията на опита.
- Дали остава неизразима от вас част, която не се поддава на възможностите на английския език?
- Не.
- Има ли, според вас, разлика между високата европейска и високата американска литература?
- Разликата е в начина, по който писателите се вписват в даден културно-икономически контекст. Повечето европейски литератури продължават да оперират в границите на национално определените култури, заради което писателите често са в ситуацията – или в изкушението – да се възприемат като национални интелектуалци, като хора, които формулират мислите и изразяват душата на нацията. Американската литература действа в пазарно ориентирана култура, където ценността се измерва преди всичко с пазарния успех, така че тя е освободена от директен идеологически натиск, но в същото време заради това културната стойност е снижена.
- В какви други жанрове бихте писали? Какво да очакваме като предизвикателство от вас?
- Аз пиша в много форми. Писал съм сценарии, статии, рубрики, лични есета, дори поезия, когато бях по-млад. Всяка следваща книга, всеки следващ писателски проект донася нови проблеми, които в началото винаги ми изглеждат нерешими. После сядам и пиша, изречение след изречение.
- Кои писатели от бивша Югославия препрочитате с удоволствие и с чия поетика чувствате сродност?
- Данило Киш за мен означава повече от всички останали и именно на него се връщам често. Поетът Семездин Мехмединович е мой приятел, с когото често разговарям за литературата.
 
Чий писател е Данило Киш
Винаги, когато преподавам онова, което в Америка безсловесно се нарича „творческо писане”, настоявам студентите да четат до полуда, понеже вярвам, че добрият писател се учи от другите писатели, с четене. И един от писателите, които неизбежно трябва да четат, е Данило Киш. Мисля, че не съм водил и един курс, без да включа разказа „Енциклопедия на мъртвите” в библиографията. Чели сме и „Гробница за Борис Давидович”, както и „Градина, пепел”. А по няколко пъти младите писатели на моите часове трябваше да препрочитат „Съвети към младия писател”. За мнозина от студентите ми Киш е тревожно изпитание: виртуозността на формалните му похвати се сблъсква с навиците, придобити от четенето на съвременния американски „реализъм”; вкоренеността на неговия наратив в източноевропейския исторически опит представлява проблем за често неупътените американски студенти; борхесовата традиция, на която Киш толкова дължи, е чужда на младите читатели, свикнали с текстове, организирани около психологията на героите. И все пак, много студенти разпознават универсалната неповторимост на детайлите от един човешки живот в „Енциклопедия на мъртвите”, разпознават също месианската внушителност на бащата в „Градина, пепел”. И точно заради това ще преподавам Киш винаги, когато ми се удава такава възможност. Което значи, че отново ще трябва да се сблъсквам с въпроса, който, по един или друг начин, много студенти са ми задавали: чий писател е Данило Киш? На коя култура принадлежи? Моите студенти са тренирани да възприемат идентичността като нещо, създадено в културата, което е само американска, модерна вариация на концепцията за националната идентичност, осъществима сякаш единствено в националната култура. Този въпрос ми създава главоболия, тъй като не съм в състояние да му отговоря, без да се омотая като пиле в кълчища в изречения, съставени от термини като „смесен брак”. Творчеството на Данило Киш е твърде сложно, за да бъде свеждано единствено до примитивната реторика на националните идентификации. Всяка идентификация на Киш като представител на която и да било нация би нарушила неговата литературна етика, изразена в съветите му към младия писател, сред които можем да открием и „Не говори от името на нацията си, тъй като ти не представляваш никой друг, освен самия себе си!”, или „Щом някоя общност започне да те присвоява, направи си самооценка.” Освен това, Данило Киш принадлежи към транснационалното семейство на писатели, като Франц Кафка, Хорхе Луис Борхес и Бруно Шулц и за неговата идентичност е много по-важен фактът, че историческият му опит включва както Колима, така и Освиенцим. Така че Киш не може да бъде вписан без остатък в нито един национален канон. Националните канони обичат чистотата, а същността на неговите произведения е в „останките”. Нещо повече, трагедията на много от героите му е тъкмо в това, че са били подложени на удари като останки от разнообразен исторически произход.
Нацията, концепция, която трудно можем да си представим без център и периферия, предполага ясни културни и географски граници между нас и тях и онези, които се намират на ничията територия между нас и тях, трябва или да се самоопределят, или да бъдат елиминирани. Онези, които решават да принадлежат на повече от една нация – тоест, отказват да приемат националната идентичност като единствена или водеща – представляват културно или биологическо шкарто, понеже към нацията се принадлежи без остатък. За писателите това важи в по-голяма степен, отколкото за която и да било друга обществена категория (освен може би войската) – писателите, които не говорят от името на своя народ на езика на своя народ, са или предатели, или най-малкото нелегитимни и затова трябва да си мълчат. Да, но нали някой трябва да избере и напише списъка, от който националният канон е съставен. Е, тази работа я вършат националните културни елити, събрани в културните институции на националната държава – когато не пишат меморандуми, Академиите на науката и изкуствата прославят националното наследство. За да се влезе в тази елитна група, трябва да се изпълнят известни условия – по-възрастните мъже с доказан патриотизъм и етнически ясен произход имат предимство. Със своето творчество, с образа си, Киш постоянно поставяше под въпрос зле прикривания провинциализъм на южнославянските академици и националисти, провинциализъм, който в началото на деветдесетте се изроди в геноциден фашизъм.
По време на войната често се питах какво ли би казал Киш за всичко онова, което се случва, какъв ли би бил съветът му сега към младия писател. Отново го четях, този път на английски, и в диалог с него формулирах позицията си, литературната си етика, политическата си естетика. Откривах сродство в нашата етническа нечистота – от гледна точка на националната култура, и аз съм неясно шкарто, титла, която с гордост нося.
През февруари Киш трябваше да навърши седемдесет години. Щеше да е по-възрастен, със сигурност и по-мъдър, и аз постоянно щях да му досаждам с въпроси. Разбира се, аз не съм единственият, който вижда в Киш свой учител – цяло поколение млади писатели на територията на бивша Югославия откриваше в Киш примера, чиято моралност освети мрака на националните култури. И все пак, когато някой днес ме попита „чий писател е Киш”, единственият легитимен, смислен отговор е: мой.
Александър Хемон
Сараевски тетрадки, брой 08/09, 2005 г.
(със съкращения)
 
Текстовете подготвиха Людмила Миндова и Марин Бодаков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”