Вълшебството на простотата
„Някъде” (Somewhere), 2010, САЩ, 97 минути, сценарист и режисьор – София Копола, продуценти: Г. Мак Браун, Роман Копола, София Копола; оператор: Харис Савидес, музика: Phoenix, в ролите: Стивън Дорф, Ел Фанинг, Крис Понтиъс, Ерин Уосън, Александра Уилямс, Натали Фей
Награди: „Златен лъв” от Венеция 2010, National Board of Review, USA.
Прожектиран на So Independent
Празно шосе. Отдалеч се чува пърпорене на мотор, забучава все по-близо, заревава оглушително, в кадър профучава черно Ferrari, отпрашва в завоите на прахоляка, изчезва, пак се чува мотор... Същото се повтаря четири пъти. Накрая колата заковава на асфалта. От нея излиза млад, дребен симпатяга с дънки (Стивън Дорф)... Налудно-мистичният първи кадър на „Някъде” е екзалтиращо обещание за класно кино.
Симпатягата е Джони Марко – кинозвезда в Лос Анджелис. Обитава хотел Chateau Marmont, налива се, чупи ръка... Гипсът не пречи на ангажиментите му: фотосесии, интервюта, досаден грим, стриптизьорки под наем... Купонът е неспирен и аморфен. Джони е отсъстваща част от него. Лунатик в публичността. Дори към 11-годишната си дъщеря Клио (Ел Фанинг) се отнася с мила разсеяност. А тя, дете на разведени/заети родители, е по-зряла от всички в затвореното общество на известните. И когато се налага да поживее при баща си, постепенно започва да пълни погледа му. С това прелестно и чисто създание делириумът му изглежда още по-нелеп. Колата чака да бъде форсирана...
През банално-сантиментален сюжет София Копола извайва плътно пустошта на модерния цинизъм. Извършва го с кротка достоверност. Гради близостта между Джони и Клио като целебен съспенс насред оглушителната врява, където и звезди, и журналисти са марионетки на потреблението. Особено смешно е, че апотеозът на истеричната телевизионна глупост е в изискана Италия. В този контекст дори Фелини в „Интервю” изглежда снизходителен.
„Някъде” продължава независимите занимания на София Копола с екзистенциалния дискомфорт от „Изгубени в превода” и „Мария Антоанета” (вж. „Култура”,бр. 1 от 2007). И тук откриваме хотела като временна хралупа, хедонизма като измамна видимост, вещите като културна психоза, унификацията като заплаха за интимитета... Макар да е конструиран в меланхоличния ритъм на „Изгубени в превода”, този филм е по-минималистичен, по-емоционален, по-автобиографичен. И е по-краен в разправата с диктата на социалните матрици. Той е вълшебно road movie подир ориентирите. Съкровен и саркастичен, „Някъде” е пленителен филм. Страхотен режисьор е София Копола.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
