Косъмче от четка (изкуство), брой 37 (2964), 02 ноември 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: В какво се превръщат мечтите или различните ипостази на една картина
Български  |  English

В какво се превръщат мечтите или различните ипостази на една картина

 

Андрей Даниел, Свързани лица, Галерия “Академия”, 17 октомври – 3 ноември 2012
 
С правния термин “свързани лица” законът регламентира взаимоотношенията между хората, техните кръвни, роднински, служебни връзки “до трето коляно” или трето свързващо ги лице. “Свързаните лица” се разследват обикновено в момент на уреждане на собственост, дългове, на конфликт, на промяна... Андрей Даниел е направил това разследване по повод 60-годишнината си и е решил да разкрие част от връзките с хора, теми и важни епизоди, оформили личната и професионалната му биография (след книгата “Неща, места и хора”, този път в живопис).
Изложбата включва серия от портрети на приятели художници, правени тази година, няколко голямоформатни композиции, малко ретроспективно крило с автопортрети. Всичко това би било съвсем в реда на традиционната юбилейна изява, ако не ставаше дума за един от малцината философи на живописта в България. Защото преживяването с изкуството на Андрей Даниел никога не се изчерпва само с ахването от “сочната” цветност и от вълните класицистичен възторг и модернистичен бунт, които се редуват във всяко платно. Изложбите му са по-скоро многосъставни произведения, в които конкретен въпрос, проблем, разказ “пълзи” и се развива от картина в картина и дразни интелектуално сетивата. Не става дума само за втория и третия план, а често за истории, които са дори извън рамката. Точно тази особеност ме наведе на решението да овладея богатите на препратки впечатления и да насоча вниманието само към една от картините, единствената реално неприсъстваща в експозицията - портретът на Недко Солаков “Разказвачът-Концептуалист”. По същата закономерност, по която Андрей Даниел не е участвал в Документа, така и тази картина е тук, но всъщност я няма. Но не това е важното в случая. Много по-интересно е как едно и също произведение се свързва с два, до някаква степен, разнородни, но в крайна сметка много идентични авторски концепта – този на Недко Солаков в тазгодишната Документа и изложбата сега.
Андрей Даниел рисува портрета през миналата година по молба на Недко Солаков, който го включва в масивната си инсталация за Документа 13 като “Подистория за рицари № 7 – Официален портрет на художника Недко Солаков или Разказвачът-Концептуалист”, придружен със снимка на Андрей Даниел в ателието и следното описание: “Нарисуван от най-добрия живописец в България Андрей Даниел (или най-добрият, по мое мнение). Той изпълни молбата ми да направи значително произведение, което представя моите мечти да имам рицарска броня, да бъда барабанист в рок банда и да управлявам хеликоптер играчка (Не му казах, че съм си измислил първата).
Портретът беше поръчан в случай, че всички останали истории се провалят, да бъде достатъчно атрактивен, за да имаме поне една добра, голяма картина, която да удържа крепостта.”[1]
Портретът представя Недко Солаков в цял ръст, облечен в рицарска броня, с хеликоптерче и барабанистки палки в ръка. Част от Вавилонската кула (по Брьогел) и една луна посред бял ден се подават леко във фона.
Останалите истории, които Солаков споменава в коментара си, са всъщност свързани отново с тези на пръв поглед обикновени мечти и водят разказа в инсталацията му от неговото детство в социалистическа България, през увлеченията на юношеските му години, виденията от средната му възраст, та досега, когато в опита си да ги реализира най-сетне, художникът постига по-скоро взрив от множество малки разкази, пъстър социополитически разрез на собствената си идентичност.
Ето че Андрей Даниел стига до същата развръзка в юбилейната си изложба. Една биографична история се събира и едновременно разпада на множество по-малки разкази за други хора и мечти. Те се развиват на същото това място и по същото време, през което се движи и наративът на Недко Солаков с леките носталгични отклонения по 70-те, с идеалите на 90-те, с героизирането на определени персонажи, с които авторът споделя различните периоди от живота си. И с музика, но този път в живописни нюанси. Портретът, обаче, попада в различен контекст, вече сред цяла серия подобни алегорични изображения на най-близкото приятелско и професионално обкръжение на Андрей Даниел – неговите съмишленици от онези години, художниците на знаменитата група “Градът” Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев и техният куратор Филип Зидаров, на Стефан Янев и Ивайло Мирчев, в непосредствен диалог с “Рицарски автопортрет”, където самият Андрей Даниел се рисува с броня през 1992, и композицията “Старо приятелство” от 1978. И така, както оригиналът създаваше контрапункт в инсталация от видеа, обекти, фотографии и текст в Касел, сега неговата сянка под формата на репродукция върху винил присъства в живописната изложба в София. Реално това са вече две различни произведения. Но в тях, макар че отдавна вече не са в група и не работят заедно, двама “рицари без броня” на съвременното ни изкуство се срещат вероятно за първи път така пълноценно и дори драматично.


[1] Оригиналното пояснение беше изписано на ръка от Недко Солаков на английски език като част от серия подобни шеговити коментари до всеки един от елементите на инсталацията. Преводът е мой. Тонът на Андрей Даниел в серията портрети е не по-малко позитивно-ироничен.
 
 
 
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”