Ръцете на Венера Милоска
Размисли върху предстоящите изменения на Закона за културното наследство
Наистина ли бившите резервати Старинен Пловдив, Копривщица, Мелник, Жеравна, Созопол, Ковачевица и др. са застрашени от поредния ЗИД (Закон за изменение и допълнение) на Закона за културното наследство поради това, че са загубили своя статут на резервати[1]? Едва ли. Те могат да получат също толкова висок и силен статут на групови архитектурно-строителни и урбанистични ценности, „исторически селища” с „национално значение”. Името не е от значение – във Франция, вместо „резервати”, има „защитени сектори”, които се радват на превъзходна защита. Една ценност е защитена не чрез етикета, който носи, а чрез режимите – правила и предписания за нейното опазване, както и чрез системата за управление, която контролира спазването на тези режими. Ще осигури ли новият ЗИД тези необходими условия?
Създаването на режимите за опазване на културното наследство е една извънредно тънка и изискваща висши познания научно-изследователска и експертна дейност, която сега е сред най-важните функции на Националния институт за недвижимо културно наследство - НИНКН (например, току-що той изработи Предписанията за опазване на «Старинен град Несебър», Световно наследство). Националният институт има изключителни компетенции в тази област наред с други, също посочени в действащия Закон: поддържане и развитие на информационна система, специализирани карти и регистри на културното наследство; специализирано документиране; изготвяне на експертизи, пилотни проекти, планове за опазване и управление и методики за тяхното изработване. Но, според новия ЗИД, точно тези функции трябва да отпаднат от предмета на дейност на Националния институт, а самият той да се превърне в Държавно предприятие «Национален център за недвижимо културно наследство” (ДП „НЦНКН”), създаден по търговския закон, с ограничени и почти изцяло административни функции, абсолютно подчинен на министъра на културата. Институтът рискува да загуби своя най-ценен потенциал: научно-изследователски, експертен и творчески, който именно определя неговата незаменима роля в Националната система за опазване на културното наследство. Министърът, от своя страна, рискува да съсредоточи в ръцете си огромна власт и отговорност за съдбата на близо 40 000 културни ценности, без да разполага със стабилен експертен и научен коректив, съществуващ днес в лицето на Националния институт.
В личен план не се страхувам за съдбата на колегите си в НИНКН – вероятно най-после те ще подобрят личните си финанси при новите условия. ЗИД предвижда (чл. 20 д) нови възможности за търговското предприятие: „участие в програми и проекти, финансирани със средства от Европейския съюз, държавния бюджет и други финансови източници”; включване в системата за „откриване и провеждане на обществени поръчки над 100 000 лв. с ДДС”; възлагания на „други дейности” от „физически и юридически лица”. Безпокои ме друго: няма ли с тези дейности Националният институт (ще продължавам да го наричам така) още повече да се отдалечи от своята същностна мисия? Няма ли те да го поставят в зависимост от икономически и политически интереси? Как ще се справи той с опасността от конфликт на интереси, когато дава становища по проекти на конкурентни фирми? И най-вече, как ще бъде компенсиран тревожният вакуум в системата за опазване след орязването на посочените абсолютно необходими функции? Наистина, когато точно преди три години писах, по повод на поредния ЗИД, статията си ”За достойнството на един национален институт” (Култура, бр. 36, 22 октомври 2009), не бях в състояние да прогнозирам тъжната еволюция на този славен, но твърде изстрадал институт.
Нека, обаче, да оценим предложенията в новия ЗИД в един по-широк контекст – на фона на строителната експанзия, стремежа към усвояване на нови и нови пространства в българските градове с все по-голяма гъстота на застрояване, все по-голяма плътност и етажност (вж. новия паралелен проект за изменение на Закона за устройство на територия в този смисъл). Логично беше да се очаква, че след бетонирането на Черноморското крайбрежие, интересите неизбежно ще се насочат към апетитните терени с археологически и архитектурни ценности на историческите градове. Говори се също, че се очакват значителни средства от европейски фондове, насочени именно към историческите центрове и културните ценности в тях. В този контекст някои на пръв поглед дребни и несвързани помежду си предложения за изменение и допълнение на сегашния Закон неочаквано придобиват цялостна логика:
- Предлага се да отпадне класификацията на културните ценности по признака „степен на застрашеност” (чл. 45, т. 4). Защо?
- Вече става възможно (при промяна на чл. 58, ал. 4) всяко физическо или юридическо лице да прави предложение директно до Министерството на културата за прекратяване на статута на защита на „деклариран обект на недвижимото културно наследство” (такива у нас са около 19 000). На тази основа министърът може да издаде еднолична заповед за сваляне на статута на защита (изменение в чл. 62, ал. 1), като, кой знае защо, се премахват сегашните ограничителни условия: да бъде изготвено „писмено становище на директора на НИНКН” и да бъде издаден „мотивиран акт” за прекратяване на защитата.
- От друга страна (според промяна в чл. 158 а), след приключване на спасителни теренни археологически проучвания, министърът назначава комисия за приемане на техните резултати, която има правото да преценява дали откритите археологически структури притежават или не притежават признаци на културна ценност. Ако реши, че не притежават такива качества, тя ще може директно да предложи на министъра „освобождаване на терена” (точно такъв е изразът), като отново, кой знае защо, в този случай вече няма да се прилагат обичайните досега процедури за деклариране и даване на статут, които изискват намеса на експертните органи – НИНКН и Специализирания експертен съвет към министъра на културата.
- Също така, пак между другото, се предлага в чл. 169 да отпадне необходимостта от досегашното лицензиране на специалисти за проектиране на груповите културни ценности – точно в зоните, където са концентрирани ценностите на историческите градове и които изискват много специфични, но явно вече ненужни познания.
Ако прибавим към всичко това и липсата на режими – специфични правила и норми за опазване на градския исторически пейзаж при пълната неяснота кой в бъдеще ще ги създава, след като НИНКН е освободен от тази функция – доловимо се очертава замисълът за „освобождаване на терени”, които трябва да бъдат бързо усвоени. Не се ли изяснява по този начин и смисълът на някои странни на пръв поглед нови функции на Националния институт, който вече ще може да усвоява европейски фондове, да участва в откриване и провеждане на обществени поръчки, да получава възлагания от физически и юридически лица и пр., следователно, да се съобразява с този замисъл?
Към това трябва да се добави един друг риск, който произтича от неувяхващото у нас желание (от времето на Царевец до днешните Трапезица и Созопол) да се „реконструират” - преизграждат и довършват изчезнали или руинирани културни ценности. Днес мотивът е, че „туристите не обичат руини, те предпочитат напълно завършени крепости и църкви”, които, за съжаление, по нашите изтерзани земи не са в изобилие. Очевидно намеренията поначало са добри: чрез културен туризъм да се даде препитание на много хора, да се стимулира икономическо развитие и жизненост на българските исторически градове. Новите „културни ценности” се разглеждат като „туристически атракции”, за които е възможно усвояване на европейски фондове. Сочат се подобни примери за реконструкции в други държави, които действително съществуват. Тогава къде е рискът?
„Реконструкцията” – преизграждането на частично или изцяло изчезнали ценности е строго регламентирана в световната консервационна теория и практика чрез няколко международни документа: Венецианската харта на ИКОМОС (1964); ратифицираната от България Конвенция за Световното наследство (1972) с Наръчника за нейното прилагане; Документът от Нара за автентичността (1994). Установени са следните принципи:
- реконструкцията е оправдана само при изключителни обстоятелства;
- тя по никакъв начин не може да бъде хипотетична;
- тя е приемлива само ако се основава на „достоверна и истинна информация” за „оригиналното състояние на наследството и неговите по-късно придобити характеристики”;
- тази информация трябва да бъде получена от достоверни източници: физически – почерпени от самата историческа среда, писмени, устни и изобразителни, които в своята съвкупност позволяват да бъдат разбрани естеството, спецификата, значението и историята на творбата;
- при това, трябва да се оценяват различните аспекти/атрибути на автентичността – тя може да се отнася до: концепцията и формата, техниката, материалите и субстанцията, контекста, функциите, традициите, дори до духа и въздействието - трудни за установяване, но свързани с духа на мястото и нагласите на местните общности.
Ако тези принципи бъдат пренебрегнати, културната стойност на ценността рязко се понижава с риск да бъде напълно загубена. За съжаление, новият ЗИД (§ 58, т. 2 и т. 3) не само не отстранява, а засилва тези рискове:
- не се подчертава, че реконструкцията се прилага само в изключителни случаи – следователно, тя може да се превърне в обичайна практика;
- не се установява, че хипотезата трябва да бъде изключена – значи, тя става възможна;
- липсват изисквания за „достоверност и истинност” на информацията – посочва се само, че тя трябва да бъде „достатъчна”(?);
- липсват критерии за източниците на информацията – допуска се, че те могат да бъдат дори „метафорични”, каквото и да означава това.
На тази неясна основа и при наличието на достатъчно средства и строителна енергия са възможни чудеса: насищане на българските земи с декори на фалшиви крепости, църкви и дворци, което ще бъде мощен удар върху българското културно наследство, а също и върху самия културен туризъм в съвременния смисъл на това понятие. Новите изменения ще дадат неочаквана сила на един спящ, но много опасен текст в сегашния Закон (членове 73 и 74). Според него, ако даден собственик, концесионер или ползвател на културна ценност констатира увреждания в нея (можем да си представим, че неговите съображения за това могат да са най-различни), кметът на общината назначава комисия, която може да предложи ”демонтиране” и „реконструкция” на ценността. Тогава точно собственикът(?) изготвя и представя в Министерството на културата информация, която трябва да бъде „достатъчна за изпълнение на реконструкцията”. Можем да се обзаложим, че информацията, която собственикът ще изготви, няма да бъде чак толкова „метафорична”, а по-скоро доста конкретно съобразена с неговите практически потребности. В това отношение той ще бъде много улеснен от едно друго предложение за допълнение в сегашния Закон (в чл. 163), според което консервацията и реставрацията, наред с друго, целят улесняване на „използването и приспособяването на културните ценности за нуждите на обществото”. Следователно, можем да очакваме, че въпросният собственик, реконструирайки под знамето на консервацията и реставрацията, е в състояние така да формира представите си за изчезналата ценност, че да ги нагоди изцяло към текущите си нужди. Представяме ли си мащабите на тази дейност за създаване на нови „културни ценности” при наличие на средства, включително и европейски?
Има различни начини да бъде уязвено културното наследство. Един е безхаберието и липсата на средства, които могат да доведат до постепенната му деградация. Друг е да бъдат облекчени условията, при които то може да бъде нарушавано. Но има по-бърз и по-ефикасен начин: с помощта на много пари, при добра организация и ентусиазъм, то да бъде така приспособено, преизградено, разкрасено и довършено, че да загуби необратимо своите културни стойности. Практически е все едно дали ще оставим Венера Милоска под дъжд и сняг, докато рухне, или ще й монтираме липсващите ръце с най-чистото желание да създадем туристическа атракция.
Иска ми се да вярвам, че Народното събрание ще избере по-добра алтернатива за българското културно наследство.
Бел. ред. Статията е написана по повод на проекта за ЗИД от м. август т. г., публикуван в интернет-страницата на Министерството на културата. През миналата седмица нова версия на същия Законопроект се появи в сайта на Народното събрание (но не и в този на Министерството). Разсейва ли тя основанията за тревога? Авторът ще продължи своите размисли по този въпрос в следващия брой на Култура.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
