Ритане срещу европейския ръжен
Казват, че когато преди седем години застана начело на консерваторите, един от предшествениците му, Уйлям Хейг (юни 1997 – септември 2001), го предупредил: „Не пипайте Европа”, бил му казал той, говорейки от собствен опит. Според Хейг, Европа била бомба, която е невъзможно да бъде обезвредена, но която може да избухне всеки момент. Най-мъдрото поведение е да се държиш, колкото се може по-далеко от нея и да си плюеш в пазвата.
Дейвид Камерън си взе бележка. Като член на опозицията, той направи, каквото можа, за да избегне усложненията и се показа изключително предпазлив дори през първите дни на управлението си. Европа бе и най-лесната точка в преговорите по коалицията, тъй като Дейвид Камерън беше се отказал вече от „бетонната” гаранция за референдум по Лисабонския договор. С изключение на зрелищното вето върху европейския договор през миналия декември, правителството на Дейвид Камерън се занимаваше главно с по-безопасни въпроси.
Седем години след предупреждението на министъра на външните работи, днес е вече ясно, че неговата доктрина не важи. Всички министри, които изразиха антиевропейските си чувства през последните дни, направиха това, за ужас на Хейг, без да го питат. Първа беше Тереза Мей, министърката на вътрешните работи, за която се говори, че може да наследи Камерън начело на консерваторите. По време на конгреса на партията, който се проведе от 7 до 10 октомври, тя щурмува един от основните принципи на Европейския съюз, обещавайки свободата на придвижване на гражданите между страните членки да бъде преразгледана. За всеки случай, тя избегна да съобщи как ще постигне подобен обрат.
На 16 октомври Тереза Мей направи нов опит в същата посока, изразявайки съмненията си във връзка с европейската заповед за арест. Тя си намери съюзник в лицето на Филип Хамънд, министър на отбраната, който наскоро призова към „свеждане към нулата” на отношенията между Европа и Обединеното кралство.
Най-значимият коментар обаче дойде от Майкъл Гоув, министър на образованието, който заяви, че в случай на референдум, той ще гласува за отделянето на Обединеното кралство от Европейския съюз.
Не бива да подценяваме значението на тези декларации днес. Наистина, Европа е била обект на множество критики, но никой британски държавник не бе се осмелил да пледира за отделяне на Великобритания от времето на Майкъл Фут, шеф на лейбъристите преди повече от четвърт век. След разгромната му загуба на изборите през 1983 година, между ръководителите на трите големи национални партии имаше консенсус: всички признаваха, че участието на Великобритания в Европейския съюз, колкото и то да е дразнещо на практика, по принцип е нещо хубаво.
Решението на Гоув да скъса с този консенсус би било изключително важно дори да беше направено само от негово име. В дадения случай той изглежда има подкрепата на около половината консерватори, членове на кабинета. Всъщност, имаме основания да вярваме дори, че Майкъл Гроув, който е близък на министър-председателя, разузнава терена за Дейвид Камерън.
Днес изглежда ясно, че консервативната партия е пред завой. Дейвид Камерън съвсем съзнателно реши да рискува и да подпали фитила на европейската бомба. На пръв поглед това изглежда налудничаво. Защо министър-председателят избира една толкова опасна стратегия?
Първата причина е, че влизането във властта, което обикновено прави министрите по-предпазливи и по-прагматични, предизвиква у тях обратния ефект, щом стане дума за Европа. Така например, Майкъл Гоув откри, че брюкселските директиви му пречат да се освободи без задръжки от учителите, които му създават трудности в британските училища. Иън Дънкан, министърът на труда и пенсиите, също се запозна с Брюксел, когато се опитваше да реформира социалната държава. Подобен е опитът и на почти всички министри.
Втората причина е съществуването на Ukip (Партия за независимост на Обединеното кралство, противник на ЕС). Подобно на крайно дясната British National Party, която разширява електоралната си база за сметка на лейбъристите, Ukip се стреми да обедини несъгласните консерватори. Стратезите на партията дори се опасяват, че Ukip ще излезе на първо място на европейските избори през 2014, отхвърляйки консерваторите на трето място. Разбира се, Ukip не може да постигне такъв резултат на парламентарните избори, но би могъл да издърпа няколко процента от консерваторите, което би направило победата на Камерън невъзможна и партията би загубила доста места в парламента.
Министър-председателят трябва също да се справя и с емоциите вътре в партията му. Преди по-малко от година Дейвид Камерън се сблъска с голям бунт, предизвикан от европейски въпрос, докато 81 депутати предизвикваха правителството за организирането на референдум за Европейския съюз. Оттогава мненията се втвърдиха и през следващите месеци се очаква нова серия вотове, свързани с ЕС, и по-специално за банковия съюз.
Четвъртата и последна причина е най-важната: възгледите се промениха. Доста от консервативните министри днес са искрено убедени, че бъдещето на Обединеното кралство е вън от Европейския съюз. Те не ритат срещу европейския ръжен от тактически съображения, поради Ukip, поради парламентарни маневри или за да увеличат популярността си. Те го правят по убеждение.
Това е важен момент – да си спомним, че преди почти двайсет години бунтът срещу Джон Мейджър и Маастрихтския договор беше в разгара си. По това време бунтовниците бяха смятани за маргинали. Голямата част от консервативната партия подкрепяше присъединяването на Обединеното кралство към Европейския съюз. Ако тогава някой министър беше направил изказване, подобно на това на Гоув днес, той или тя щяха да бъдат принудени да си подадат оставката. Днес никой не призовава Гоув да промени нещо в изказванията си, още по-малко да си подаде оставката.
Има обаче мистерия в тази афера. Засега антиевропейската реторика стига само до заплашване. И като така, тя предизвиква надежди, които може би никога няма да се осъществят и ще се преобразуват в предателства.
Въпреки това, мисля, че министърът на образованието и неговите съюзници в правителството искат действително да извадят страната от Европейския съюз. Надявам се, че знаят какво правят. Ако ли не, ако прословутата бомба на министъра на външните работи се наложи да избухне, резултатът може да бъде ужасно разрушителен.
Дейли Телеграф, 17 октомври 2012
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
