Елегантно, дълбинно, стилно
За шести път фестивалът „Изкуството на Барока” ни въвлича в съблазънта да бъдем спътници в неустоимо и магично пътешествие в музикалните пространства на една епоха, която все повече и повече припознаваме като чувствено близка. Хармоничната й фасада крие толкова жив и многолик театър на страстите, че съвременният homo ludens (и като изпълнител, и като слушател) може да се забавлява, прескачайки в далечните пластове на времето. Точно това правят музикантите в този единствен по рода си български фестивал. Той не е само низ от концерти с ефектни заглавия и интригуващи творби, а и целенасочено изследване на „материята” Барок.
Когато през 2007 г. „Изкуството на барока” стартира по идея на Зефира Вълова (днес вече ценен цигулар, който свири с известни европейски ансамбли за старинна музика) с подкрепата на частното сдружение Luxuria Europae, не си и представяхме колко набързо този форум ще израсне. И младите български изпълнители-ентусиасти ще равнят ниво с европейските си колеги. Нещо повече, те създадоха силна общност от единомишленици, която разширява кръга с нови имена, с амбициозни проекти. Програмата, която откри фестивала - с два концерта от Йохан Себастиан Бах и „Годишните времена” от Антонио Вивалди - може би първосигнално да е обозначавала за някого флирт с публиката, привличането й с познати и обичани произведения. Но името на познатия ни звезден холандец-солист Ерик Босграаф (блок флейта) и ансамбъл Кордевенто (в разширен международен формат: Зефира Вълова и Иван Илиев – цигулки, Зденка Прохазкова – виола, Линда Манчева – виолончело, Явор Генов – лютня, Алесандро Пиану – клавесин) бе сладостно предчувствие, че нещо особено ще се случи. За първи път пред българската публика прозвучаха реконструкции на Бахови концерти: Концерт за блок-флейта и струнни в сол мажор по арии из кантатите BWV 215 и 32 (дело на музиколога Тимо Винд) и Концерт за блок-флейта и струнни в ре мажор BWV 1053 (във версията си Ерик Босграаф, Иван Илиев и Алесандро Пиану се насочват към изворите на клавесинния концерт със същата номерация, а те са части от кантатите BWV 169 и 49). През 2011 г. тези концерти с още две реконструкции са записани от изпълнителите за фирмата „Brilliant Classics” и печелят овации на критиците. А през следващата година предстои да излезе компактдиск за същия лейбъл с „Годишните времена” на Вивалди. Известен е трънливият риск да посегнеш с транскрипции към популярни пиеси, още повече, ако това са емблематичните кончерти гросси на венецианския майстор. Предстои сблъсък с наслоени представи, с ревнива подозрителност към всяка различност от оригинала, дори със скептицизма – какво ли още може да се направи с тях след гениалната интерпретация на Найджъл Кенеди? Ерик Босграаф скромно заявява, че няма намерението да преобръща с чудатости партитурата на Вивалди, запазва основните тоналности на концертите и варира единствено с избора на инструмент в съответния строй. Но още с първите тонове на „Пролет” стана ясно, че солистът и ансамбълът имат своя интерпретация на текста. Не революционна, а в дълбинен прорез. С неочаквани звуково-картинни щрихи, акценти, контрасти, състояния, обгърнати от вихрени пасажи с усещането за ефирен полет. С лукави заигравки върху банализирани от популярността на „Годишните времена” моменти. Неправдоподобно хубаво, магнетично изживяване!
И както се случва в един бароков оперен „трилър”, в следващото действие (т.е. концерт) полярно се потопихме в идиличната сфера „Тafelmusik”. Ще рече, „трапезна музика”. Около творби на Георг Филип Телеман от едноименния му цикъл, Димитър Маринкев (флейта траверсо) и финландците Ясу Моисио (бароков обой) и Аапо Хакинен (клавесин) инкрустираха неизвестни в България сонати от Балдасаре Галупи, Пиетро Антонио Локатели и Якоб Фридрих Клайнкнехт, на бис – финалния любовен дует от „Коронацията на Попея” от Клаудио Монтеверди. С добър вкус и елегантност изпълниха пиесите, рутинно присъстващи някога в графата „битова развлекателна музика”.
Следващата стъпка във фестивала бе към Бетовен. Ако отдавна вече Моцарт е придърпан от барокистите с идеята за исторически информираната практика на изпълнение със старинни инструменти, ред бе на великия Лудвиг. Всъщност, той се ражда „само” 20 години след смъртта на Йохан Себастиан, а тя е граничната линия между барока, галантния стил и последвалия т. нар. виенски класицизъм. Концепцията на този концерт, в който чухме творби от Бетовен и транскрипции по негови теми (от прозвучалите Клавирно трио №3 оп.1, „Пролетна” соната за цигулка и клавирната соната № 15 „Пасторална”), визираше любопитни съпоставки между оригинали и аранжиментите на Зигизмунд Фолкер, Наполеон Косте, Антон Диабели и Венцел Томаш Матейка. Различните ансамбли сформираха Зефира Вълова (цигулка), Василий Илисавски (хамерклавир), Изхар Елиас (китара), Иван Илиев (виола) и Линда Манчева (виолончело). В натюрела си пиесите са изискана салонна музика, която прозвуча с интимна топлота в едно по-необичайно концертно пространство – салона на Евангелската методистка църква „Д-р Лонг”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
